Нима някое от Младите кучета се беше осмелило да дойде дотук, за да поиграе на война с вожда на Ордата и да го надхитри? Тогава той скоро щеше да разбере, че Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци лесно може да се справи с него. Пани не можеше да бъде, зашото, макар индианските момчета да се ползуваха с голяма свобода, все пак не можеха да си позволят да се приближават дотолкова до неприятелски бивак.
Харка реши да не привлича вниманието на постовите, а да действува сам. Реши да заобиколи и да изненада непознатото момче. Предстоящото приключение го възбуждаше силно.
Изтегли се, както го бяха учили, безшумно като змия в ниската падина зад високата полянка. Когато предположи, че се е измъкнал от зрителното поле на непознатото момче, той започна да се движи по-бързо и внимаваше само да не предизвика шум. Да се придвижваш безшумно в прерията, не беше трудно, беше много по-лесно, отколкото в гората, защото тук по земята нямаше изсъхнали клони и шума. За всеки случай Харка направи голям завой и след това се насочи от север към мястото, където беше видял крака на момчето. Колкото повече се приближаваше, толкова по-предпазлив ставаше.
И ето най-после! Той забеляза търсения. Момчето лежеше проснато по корем, с изпънати назад крака. Лежеше с лице към земята, сякаш беше заспало. Може би това беше хитрост? Може би непознатото момче все пак беше забелязало Харка и преструвайки се на заспало, искаше да го привлече, за да скочи след това неочаквано върху него и да го нападне? Харка трябваше да внимава. Най-сигурната мярка обаче му се стори нападението. Трябваше да действува бързо.
Подобно на дива котка той се хвърли с един дълъг скок върху гърба на момчето, сграби го с лявата ръка за гушата, а с дясната вдигна ножа си за нападение.
— Кой си ти? Казвай!
Вместо отговор се разнесе само неясен звук и тялото на непознатото момче се раздвижи малко, ала без да окаже особена съпротива. Харка спечели време, за да огледа по-отблизо непознатия. Момчето носеше къси панталони и овехтяла риза. Косите му бяха много странни. Такива къдрави коси Харка досега никога не беше виждал. Доколкото можеше да се различи под лунната светлина, кожата му изглеждаше тъмна. Несъзнателно малкият дакота си спомни за странната находка, за онази малка торбичка с непознатите миди. Може би къдрокосото момче и мидите имаха нещо общо.
Харка се опираше здраво на лявото си коляно в земята, а с дясното натискаше в кръста лежащото по корем момче. Той сам не беше наясно какво трябва да прави сега. Не искаше да убие момчето, ако това не беше необходимо. В положението, в което се намираше Мечата орда, изглежда, най-разумно беше да се заловят пленници, които да разкажат какво става в неприятелския лагер. Ала Харка не искаше и да изпусне предимството, което имаше над момчето. Не беше толкова проста работа да постъпиш правилно.
Къдрокосото момче беше много слабо, само кожа и кости. Затова Харка поразхлаби малко ръката си на гърлото му и попита:
— Предаваш ли се? — Отново последва само някакъв неразбираем звук, а после непознатото момче отпусна съвсем безсилно тялото и крайниците си. Това беше знак за предаване или пък хитрост. Харка се реши да провери. Стиснал здраво в пестник двуострия си нож, готов всеки миг да нанесе удар, той отпусна гърлото на лежащия под него и скочи на крака. Беше се убедил, че другият няма никакво оръжие.
— Обърни се и седни! — заповяда той и когато другият сякаш все още продължаваше да не разбира, Харка взе ножа между зъбите си, измъкна бързо празната кания с кожената връв през главата си и когато другият все още стоеше неподвижно, той сграби бързо ръцете му и ги завърза с кожената връв на гърба. Момчето не оказа никаква съпротива.
Това го раздразни силно, защото той предпочиташе да победи един смел противник, отколкото някой, който се предава без съпротива. С едно леко подигравателно подритване той даде на другия да разбере какво мисли за него. После предупреди постовите с късо, трикратно койотско джавкане. Харка умееше много добре да подражава лая на койотите, толкова добре, че миг след това няколко кучета излаяха откъм бивака. В тишината на прерийната нощ всеки шум се носеше надалече. Харка чакаше. Предположи, че някой от постовите на оттатъшния бряг на реката ще дойде при него.
Не се беше излъгал. Неочаквано Старата антилопа изникна пред него като из земята. Харка му разказа накъсо какво се беше случило.
Старата антилопа разглеждаше завързаното момче, маже би и той беше изненадан. След като поразмисли малко, прехвърли пленника през раменете си и побягна с него, ниско приведен, с широки разкрачи към реката. Харка затича подир него. Щом двамата достигнаха брега и вече се намираха под закрилата на оръжията на съгледвачите дакота, те забавиха ход. Най-после спокойно пребродиха заедно реката.
На южния бряг ги очакваше вече Матотаупа заедно с неколцина бойци. Всички те съпроводиха групата до шатрата на вожда и влязоха вътре. Унчида, Шешока и Шонка бяха станали. Шешока подтъкна жарта в огнището, а Антилопата свали плененото момче от раменете си и го постави на земята така, че светлината от огъня да пада върху него. Непознатото момче стоеше с широко отворени очи и гледаше сериозно и неотстъпно бойците. Очите му бяха големи и черни, кожата — тъмна.
Матотаупа пристъпи към него.
— Кой си ти?
— Момчето отвърна нещо, което никой не разбра.
— Кожа и боя! — каза вождът на Унчида и когато тя му ги донесе, Матотаупа отвърза ръцете на плененото момче и го сложи да седне.
Сам той седна до детето и му показа как се рисуват с боята рисунки върху кожата. Момчето го погледа, после нетърпеливо започна да рисува. Вождът наблюдаваше внимателно рисунките на непознатото дете върху кожата и Харка, който добре познаваше баща си, разбра по израза на вожда, че е доволен. Къдрокосото и чернокожо момче с вехтите дрехи сигурно беше особено умно и сръчно, щом като съумя толкова бързо да спечели задоволството на вожда. Харка пое дълбоко дъх, Може би все пак беше довел полезен пленник.
Изминаха два дълги часа, докато момчето изрисува старателно всичко, което искаше да каже. То често се замисляше с какви картини да се изрази по-ясно и по-накъсо.
Матотаупа навярно беше разбрал още по време на рисуването какво означава това образно писмо. Сега той подаде изрисувания свитък кожа на Хавандшита, който дълго го разглежда, за да го предаде след това безмълвно на Летния дъжд. Той също разгледа всичко внимателно и най-после върна кожата на Матотаупа.
Напрежението на Харка достигна връхната си точка. Той предположи, че сега мъжете щяха да почнат да се съветват по онова, което бяха научили от непознатото дете.
— Матотаупа ще говори пръв — каза заклинателят.
— Хау — отвърна бойният вожд. — Говорещата кожа ни дава много новини. Бащата на това момче, което моят син Харка залови, бил докаран от една далечна страна през морето и трябвало да работи за белите мъже. Те често го биели. Така ли е?
— Хавандшита и Летния дъжд потвърдиха. Харка присви устни. Той не можеше да разбере как един мъж би се оставил да го бият.
Матотаупа продължи:
— Белите мъже в нашата страна са се разделили на две големи племена — северно племе и южно племе. Те изровили от земята бойната секира на дедите си и водели жесток бой помежду си дълги лета наред. Южното племе принуждава черни мъже, жени и деца, докарани през морето от далечна страна, да работят за него под ударите на камшика. Северното племе иска да попречи на това.
— Тогава, значи, хората на северното племе са справедливи? — попита Летния дъжд.
Матотаупа поклати глава.
— Не мога още да кажа това. Северното племе си е наумило някаква тайна, която аз не мога да прозра. То иска да прокара път през прерията, южно от Конския поток, край който ние смятаме да разпънем нашите шатри и ще пусне да се движи по този път едно тайнствено чудовище.
— Уф, да, и аз така го разчетох по кожата. Може би чудовището вече е дошло и е изяло нашите бизони.
Матотаупа разгледа още веднъж внимателно кожата.
— Чудовището не е изяло бизоните, ала аз мисля, че то ги е избило. Пани са получили част от месото на
