дивеч. Може би вече беше необходимо да се изкачат нагоре по течението на реката към планините, които никой не познаваше и в които навярно живееха чужди и неприятелски племена, както в южните прерии. Ала ако щяха да се изтеглят в планините и горите, те можеха да си останат и в Черните хълмове, пък и дребният дивеч никога не можеше да изхранва дълго едно ловджийско племе.
„Бизони, бизони, бизони …“
През един от тези дни Харка лежеше на едно малко възвишение, скрит в тревата, без да чува шумовете на летящите край него насекоми, вперил поглед на юг със същото силно напрежение, което беше обхванало всички в бивака. Той чакаше приятелят му Четан да се върне от разузнавателния си обход. Обикновено не пращаха младежите, които още не бяха приети в редиците на бойците, като съгледвачи срещу врага, ала в бивака бяха останали твърде малко мъже и затова и момчетата трябваше отрано да се наемат с опасни задачи. През тези тревожни дни Харка се привързваше все повече към своя по-възрастен приятел, който беше за него пример и в същото време най-сигурният и добър източник на сведения. Слънцето залязваше. Песента на бизоните се носеше безспир над голата, безжалостно гола и безжизнена прерия. Бученето на реката се усили, снежните води се свличаха бурно от планините и водата се покачваше.
Харка знаеше всичко това и все пак не мислеше за него. Той очакваше Четан и мислеше само дали приятелят му ще донесе някакви новини.
Когато слабият момък се върна през първия, осветен от звездите нощен час, той се спря за малко при Харка, както се бяха уговорили. Харка веднага забеляза, че в движенията на Четан имаше нещо припряно, което, означаваше повече от обикновена забързаност.
— Ти си още момче — промълви момъкът на Харка, — ала трябва да го знаещ: мъжете на пани не пеят вече песента на бизоните. Те имат месо.
Харка сам не знаеше какво почувствува при тези думи; сякаш се изплаши.
— На лов ли са били?
— Не са били на лов, ала имат месо. Сега Харка наистина се изплаши.
— Как?
— Те накладоха огън и пекат. Старата антилопа изтича преди мен и сигурно вече е в шатрата на баща ти, за да му съобщи всичко.
Старата антилопа беше най-бързият бегач на племето. И баща му, и дядо му са били най-бързите мъже на своето време, а Старата антилопа вече имаше измежду тримата си синове един на име Младата антилопа, който въпреки петте си години тичаше по-бързо от седемгодишните момчета на племето. Естествено беше Старата антилопа да е стигнал в селото преди Четан и по този начин Матотаупа, вождът на племето, беше научил новината преди сина си Харка.
— Четан… кой е дал месото на хората на пани?
— Тайна.
— Великата тайна?
— Не знам.
— Бизоново месо?
— Бизоново месо.
За първи път през всичките тези дни на гладуване Харка почувствува истинска слабост. Бизоново месо! Убийците на неговата майка ядяха бизоново месо, апетитни печени филета, мозък, дробчета! Те кусаха възвръщащата силите, насищаща месна супа — те, убийците! …
— Четан, как мислиш? Ще се бият ли нашите мъже? Колко бойци имат пани?
— Почти стотина.
— Стотина.
— Стотина! Това означаваше три пъти повече от техните.
Четан не искаше да се бави повече. Трябваше да отиде в бивака, за да докладва. Харка изтича заедно с него в бащината типи.
Матотаупа беше накарал да запалят огъня в огнището насред шатрата и пробягващите светлини на огъня озаряваха сега неговото лице и Летния дъжд. От червеникавия отблясък сенките изглеждаха още почерни. Харка се примъкна в дъното на шатрата при Унчида, Шешока и децата, към които сега се числеше и Шонка. Той изслуша съобщението на Четан, което отново го възбуди силно, и наблюдаваше лицата на двамата вождове, които седяха един срещу друг край огъня и гледаха мълчаливо. Харка долавяше, че двамата мъже са достатъчно отчаяни и измъчени и биха влезли в бой за храна, ако е необходимо дори и срещу превишаващия ги неприятел.
Но откъде бяха взели пани месо, те явно също не знаеха. Бяха разбрали само от съгледвачите, че в бивака на пани дошли част от техните бойци, и то от юг, те им донесли месо, увито на пакети от бизонова кожа.
— Мъжете на Мечата орда ще имат съвет — каза Матотаупа и това означаваше, че за тази вечер нямаше да се решава нищо друго. Защото общ съвет можеше да се насрочи само за идващото утро.
Харка се мушна като жените и останалите деца в постелята си, ала не можа да се успокои. Сега да имаше едно мацаваки, той щеше да хвърли в ужас през нощта стоте въоръжени с лъкове и стрели пани, той сам! Едно мацаваки! Все по-дълбоко се загнездваше в него желанието и той не можеше вече да се освободи от тази мисъл.
Не можеше да стои повече в шатрата. И без това постелята му беше до изхода, така че никой освен Унчида не забеляза как Харка се измъкна навън.
Отначало момчето не отиде много надалеко. Направи само няколко крачки до шатрата на заклинателя и се спря пред нея. На един дълъг прът пред Заклинателската типи, сред тайнствени маски и изсушени животински кожи се полюшваше мацаваки, което беше убило майката на Харка и което Харка беше взел плячка и после бе принесъл в жертва. Той нямаше право да си го вземе. Дори не биваше подобна мисъл да му мине през ума. Харка стоеше и гледаше втренчено полюляващото се мацаваки.
После изтича от бивака навън, за да сложи в ред мислите си сред мрака и самотата. Прекоси брода на реката под погледите на съгледвачите и навлезе с мокри и студени крака на север в прерията. Там не бяха изпратени постови, тъй като смятаха, че е достатъчно да наблюдават широката река откъм южния бряг. Никой не извика на Харка да се върне назад. Постовите знаеха, че синът на вожда действува всякога смело и същевременно разумно. Така момчето можеше само да определи пътя си.
Въоръжен със своя нож, Харка се придвижваше нагоре по течението на реката. Около него цареше пълна тишина. Над целия бивак и околността му беше легнало мълчание, откакто с настъпването на нощта мъжете бяха прекъснали безрезултатния танц на бизоните. Само реката пееше своята монотонна песен, прекъсвана от време на време от по-силния плисък на водата.
Когато нощният вятър изсуши кожата на Харка, той си потърси местенце за почивка, наблюдение и размишление. Скри се много добре в тревата, дори си приготви шапка от треви, за да може да вдига главата си незабелязано, и после реши да прекара нощта сам. Тъй като трябваше да бъде много внимателен сред пустошта, той беше принуден да мисли за друго, а не за своето мацаваки, пък и сам искаше да насочи мислите си другаде. Бореше се храбро срещу глада и умората. Искаше да постави сам себе си на изпитание, за да види доколко умее да се владее.
Ако се съдеше по звездите, вече наближаваше полунощ. Неочаквано Харка забеляза нещо, което му направи впечатление. На север от него на една ниска поляна няколко високи треви се раздвижиха срещу вятъра. Причината за това можеше да бъде само някое животно или човек. Харка обаче не беше дочул никакво шумолене. Живото същество трябва да беше много похватно и да се придвижва съвсем леко. Момчето насочи напрегнато поглед. Не можа обаче да види нищо повече. Затова предположи, че живото същество все още стои зад тревите. Може би някое животно беше построило там жилището си. А може би някой човек се беше спрял там.
Какво да предприеме?
Харка често беше ходил с баща си на лов и се беше научил на търпение. Зачака. Повдигна малко глава, за да може да вижда по-напред, но стори всичко така бавно и така внимателно, че издигането на венеца от треви на главата му едва можеше да се забележи сред останалата трева, И тогава той леко потрепера от изненада. Близо зад стръковете трева, които се бяха раздвижили съмнително, забеляза човешки крак, малък крак, като на момче, обърнат така, сякаш момчето лежеше по корем на земята, с глава, скрита зад туфата високи треви.
