Харка се загърна в завивките си. И по време на съня върху челото му остана врязана една бръчка.
ЧУЖДЕНЕЦЪТ
Когато през следващите дни Мечата орда продължи пътя си, раните на мъжете бяха станали още по- чувствителни и още по-болезнени, отколкото по време на възбудата от боя и непосредствено след възторга от победата и последвалата умора. Нощната почивка сякаш беше вдървила крайниците. Матотаупа забеляза, че не можеше вече да направлява с раненото си бедро своя жребец така леко, както по-рано, а Летния дъжд беше съвсем негоден за борба, с мъка се държеше върху гьрба на коня. Четирите празни места, който смъртта бе оставила в бойните редици на дакота, можеха да бъдат запълнени едва след няколко години.
Мнозина от мъжете и момчетата отново бяха разпратени на всички посоки като съгледвачи, защото не беше известно какво щяха да предприемат победените пани. Може би те бяха изпратили свои хора в разположената далеко на юг своя родина, за да извикат и другите биваци да им помогнат да отмъстят и се отбраняват. Съгледвачите на Мечата орда бяха разпратени едновременно като бойни и ловни следотърсачи, защото колкото и да беше необходимо да окажат съпротива па пани, още по-належаща и все по-належаща ставаше нуждата от ловна плячка за гладуващите стомаси. Придвижващите се все напред и напред хора бяха обладани от двойно безпокойство, ала никой не даваше израз на чувствата си.
Вятърът отново бръснеше над тревите, които се огъваха под напора на неговата сила. Далеко на запад Скалистите планини се очертаваха все по-ясно. Когато на третия ден Мечата орда отново стигна до един поток, той вече беше по-широк, по-дълбок и по-силен от всички рекички, които бяха срещали досега по пътя си Върховете на Скалистите планини, които ограждаш на запад покритото с трева високо плато, все още носеха своите блестящи снежни корони, ала снегът навярно беше започнал да се топи и на най-високите места. Харка разглеждаше силно течащата, буйна вода, която сега, през пролетта, изпълваше коритата на реките и напираше по високите брегове. Тя беше жълта и мътна и там, където някой довлечен дънер се спреше залутан на стръмния бряг и препречеше пътя на вълните, започваше силно да бучи.
Преселническата колона трябваше да прекоси този превърнал се в река поток, ала за това беше необходимо да намерят брод. Хавандшита, старецът, който през своя дълъг живот беше познал много прерии, реки и гори, изглежда, че знаеше сигурно откъде могат да минат. Той поведе Мечата орда заедно с шатрите нагоре по реката. След два часа намериха брода. Тук ниските възвишения, които се точеха редом с реката, се разделяха, така че реката течеше почти двойно по-широка и по-спокойна, и тук-таме от водата се подаваха няколко пясъчни прагове.
Матотаупа слезе от коня си, кимна на Харка да се приближи и му даде да държи жребеца. Той сам, с копието в ръка, тръгна заедно с Хавандшита да намери път през реката. При това мъжете не сметнаха за необходимо да свалят дрехите си. И да се намокреха кожените им панталони над коленете, те пак щяха да изсъхнат, а индианците умееха да щавят кожите така, че да не се втвърдяват.
Преди всяка стъпка, която правеха във водата, двамата вождове издаваха копията си напред и изпробваха с тях дълбочината и силата на придошлата река. Когато я прекосиха, те се посъветваха нещо на отсрещния бряг. После се върнаха обратно през брода и дадоха на всички заповедта да минат реката през същото място. Опънатите между боровите колове кожени постилки, които конете влачеха след себе си, бяха закачени на такава височина, че да не могат да се из-мокрят от стигащата до коленете вода. Предпазливо и внимателно водеха жените товарните коне направо през брода, докато момчетата оставиха конете си да полудуват във водата и да се поосвежат. Когато краят на преселническата колона достигна южния бряг на Северна Плата, мъжете, които вървяха начело, се спряха и веднага всички ездачи застанаха на място. Предадено бе нареждане да разтворят шатрите тук, на брега на реката, за настъпващата нощ. Това учуди всички, понеже слънцето грееше още високо на небето, но сигурно имаше сериозно основание да се даде такова нареждане. Никой обаче не беше доловил предупредителен вик на съгледвачите и Харка, който се намираше в средата на колоната, не беше видял да се връща никой от разпратените следотърсачи. Може би пък той не беше забелязал това поради хълмистата повърхност на южния бряг на реката.
Така или иначе, все щеше да се разбере какво бе накарало вожда да вземе такова решение. Всички се подчиниха мълчаливо на заповедта му. Никакви въпроси, никаква суматоха. Жените потърсиха удобни места край брега за разпъване на шатрите, като съблюдаваха при подреждането им типите на вожда и на Хавандшита да останат посредата.
Харка свика членовете на Ордата на младите кучета и ги отведе до брода, където момчетата можеха да се кьпят без никаква опасност. Наистина водата беше ледено студена и това намаляваше малко удоволствието, защото всички бяха много гладни и мръзнеха по-лесно от друг път. Затова и момчетата скоро се върнаха в шатрите.
Харка продължи да се разхожда сам. Заобиколи бивака и се зае да разучи следите. По пътя си срещна Щонка, който тъкмо се връщаше от дежурството си като съгледвач. Харка погледна въпросително момчето. Той предполагаше, че някой от съгледвачите навярно се е върнал незабелязано от другите и е предал на вожда някакво съобщение. Може би Шонка беше този някой?
Момъкът срещна изпитателния поглед на Харка.
— Какво ме зяпаш така? — попита той.
— Няма за какво да те зяпам — отвърна хладно Харка и сведе поглед.
— Добре ще бъде да престанеш да ме зяпаш. Инак би могъл да видиш неща, които няма да ти харесат.
— Аз се старая да държа очите си отворени, за да гледам, и няма значение дали това, което ще видя, ще ми хареса, или не. Важното е, че не ходя по земята заспал.
— За малките кучета е добре да си лягат рано — подигра го Шонка.
— Аз съм Младо куче, но не съм малък.
— Можеш да си лягаш, когато искаш, но ще трябва рано да ставаш.
— Момчетата дакота всякога правят така.
— Ако се успиваш, аз мога занапред да те будя.
— Какво току ми говориш за спане, Шонка? Сега е пладне.
— Ти сам започна.
На Харка този разговор не беше приятен. Той имаше чувството, че Шонка знае повече, отколкото казва, и че това, което Шонка знаеше, не беше нещо добро. Шонка си играеше с желанието на Харка да разбере и Харка си даде сметка, че беше проявил слабост, издавайки това си желание чрез погледа си.
— И така да е, нека аз да съм започнал, но нима ти трябва да повтаряш всичко подир мен? — каза прене брежително той.
Шонка изпръхтя и продължи нататък, без повече да се интересува от Харка.
Момчето изведнъж се почувствува само и му прилоша като на ранен, изгубил много кръв. Той сам не знаеше какво изпитва човек в такъв случай, но така мислеше. Отдалечи се от мястото, където беше разговарял с Шонка, и се запъти към бащината шатра. По-добре беше никой да не го види, защото той имаше чувството, че е претърпял поражение, макар последната дума да бе негова. Тихо се промъкна през отвора на шатрата и влезе навътре. Тъй като нямаше желание да върши нещо, той се излегна върху една бизонова завивка впери поглед към отвора на върха на шатрата, откъдето излизаше димът. Освен него в шатрата нямаше никой друг. Не мина много време обаче и вътре влезе Уинона. Тя седна до своя по-голям брат, разплете една от дългите си плитки и я сплете наново. Харка я наблюдаваше. Тя почувствува доброжелателния му поглед и от своя страна погледна замислено брат си и най-после каза:
— Шонка и майка му ще се пренесат в нашата шатра. Защото той няма вече баща, а ние нямаме майка, пък за Унчида работата е много — докато аз още не съм пораснала.
— Виж ти. — Харка оправи една гънка на кожената завивка. — Кой ти каза това?
— Унчида. На нея го е казал баща ни. Ти също трябваше да го чуеш, ала те нямаше тук.
— Не съм бил тук?
— Не, не беше тук.
Децата млъкнаха. Всяко се опитваше да отгатне какво мисли и чувствува сега другото.
В основата си всичко беше съвсем естествено и в реда на нещата. Всички хора на племето за зло и за добро трябваше да прекарат заедно суровия живот и всеки помагаше на другия. Естествено съществуваха
