задоволство и се ослуша да долови тихите шумове в шатрата: шепота между Уинона и Харпстена и между Унчида и Шешока. Унчида млъкна и се приближи до огнището, за да поеме двете риби от Харка. Излезе с тях отвън и ги изчисти, а кучетата започнаха да се карат за малкото изхвърлени вътрешности. После бабата изпече по-голямата риба на шиша и когато в шатрата се разнесе миризмата на печена риба, Шонка също влезе вътре. Двете жени, момичето и трите момчета седнаха край огъня и всеки получи парче риба и малко горски плодове, които Унчида и Шешока бяха извадили от своите запаси. Когато се нахраниха и прибраха грижливо посъдите настрана, всички, освен Унчида, се отдръпнаха по ъглите. Влезе Матотаупа и майка му опече втората по-малка риба, която той бързо изяде.
В племето дакота нямаше обичай да пращат децата да си лягат. Те трябваше да стават с изгрева на слънцето, и без това през деня се изморяваха достатъчно, та вечер бързаха да се мушнат под завивките. Тъй стана и днес. Жените и децата се настаниха в постелите си. Харка се погрижи на входа да остане малък отвор, през който виждаше част от озарената от лунната светлина ливада чак до отсрещната шатра. Зад шатрата шумолеше реката. Следотърсачите все още не бяха довели в бивака непознатия човек, за чиято следа му беше разказал Четан.
Матотаупа отново излезе от своята типи и Харка го видя да стои един миг навън. Вождът стоеше спокойно, сякаш очакваше някого, с когото се е уговорил от преди. Той беше отпуснал тежестта на тялото си върху десния крак. Левият крак сигурно още го болеше от ръгването с ножа по време на боя. Освен панталоните с гамаши той беше облякъл и кожената си дреха, значи, не очакваше бой. На бой мъжете всякога отиваха голи до кръста. На темето му висяха орловите пера, мушнати под завързаната около главата му змийска кожа. Харка гледаше баща си. Колко едър и як беше той! По-едър от останалите мъже, които също бяха доста високи, нито един не беше по-нисък от един метър и деветдесет сантиметра. Раменете на вожда бяха малко по-широки, ръцете му — Харка знаеше това — по-сръчни и по-мускулести, отколкото на повечето от техните бойци.
Не беше лесно да се намери мъж, който да победи Матотаупа в бой, защото вождът умееше и да се цели добре е лъка, и да хвърля силно копието си. Той беше убил главатаря на пани и неговия най-силен боец. Харка обичаше баща си и се гордееше много с него. Забрави лекия шум от дишането на Шонка и Шешока в дъното на шатрата и заспа. Искаше да спи, за да се събудя със свежи сили, когато следотърсачите най-после щяха да доведат непознатия човек, собственика на странните миди.
Харка спа дълбоко.
Когато се събуди както винаги на развиделяване, вождът още не се беше върнал в шатрата. Харка веднага изскочи навън и изтича към мустангите, за да разбере кои от мъжете не се бяха върнали още с конете си. Както очакваше, завари там Четан, който навярно беше останал да спи край коне си. Двете момчета се поздравиха, огледаха се в утринната тишина и проследиха с поглед смяната на постовите.
— Ти смяташе — каза след това Харка, — че нашите следотърсачи ще доведат чуждия боец още през нощта в бивака ни. Но те не успяха да го сторят.
— Ъглите на устните на Четан потрепнаха леко.
— Те не успяха да го сторят. Защото не са могли.
— Кой ги е спрял да го сторят?
— Ама че умно питаш! Че кой ли пък може да ги е спрял?
— Пани?
— Точно те. Те са ни отнели непознатия човек.
— Видели ли са нашите хора това?
— Видели са следите.
— И сега?
— Група от хората на пани лагеруват южно от нашия бивак. Без жени и деца. Те танцуват танца на бизоните. — Четан се накашля.
— И ако бизоните дойдат?
— Ще се борим с пани за правото да ловуваме.
— Хау.
С утрото, в ранните часове на което Харка и Четан водеха този разговор, се заредиха тежки дни за Мечата орда. Част от мъжете ходеха на смени да търсят следи, другите Хавандшита викаше последователно да се включват в „танца на бизоните“, който трябваше да призове бизоновите стада да насочат пътя си към тези места. Включваните наново и наново в танца се събираха на поляната пред шатрите на вожда и на заклинателя, украсени с плячкосаните бизонови рога, и се движеха, тъпчейки в кръг, като пееха непрекъснато:
„Добри духове, пратете ни бизони, бизони, бизони, бизони, бизони, бизони ни пратете, добри духове!“
Танцът беше уморителен. Монотонният, непрекъснато повтарящ се припев се набиваше в мозъците на слушателите, така че те не можеха да мислят за нищо друго освен за „бизони, бизони, бизони!“, докато гладните им стомаси къркореха същата мелодия. Въздухът наоколо сякаш крещеше „бизони!“, реката бълбукаше шумно същата песен.
Това продължи един ден, една нощ и още един ден. Танцьорите и съгледвачите, и жените, и децата изгладняваха все повече и жените започнаха да ловят кучета от стадото, за да ги колят. За хората на дакота месото на угоени кучета беше добра гощавка, но сега никое куче не беше угоено, всички бяха слаби и жилави. Кучетата също станаха недоверчиви и много от тях избягаха, за да търсят сами плячка сред прерията, като предпочитаха да не рискуват живота си заради жалките остатъци, които получаваха от шатрите.
„Добри духове, пратете ни бизони, бизони, бизони, бизони, бизони, бизони ни пратете, добри духове!“
Когато напевът на танцьорите се носеше вече пети ден над поляната сред бивака и шатрите бяха пропити от него, а стомасите получаваха за смилане само жилаво кучешко месо и кучетата, доколкото още бяха останали живи, бяха избягали почти всички, обитателите на бивака гледаха тъжно в припадащата вечер и над мръсните води на реката, от която децата поне всеки ден все още донасяха със своите въдици по няколко риби. Следотърсачите отникъде не съобщаваха за така чаканите бизонови стада; пеенето и танцуването през дългите дни и нощи не беше дало още резултат, но беше изхабило доста сили. Хавандшита, заклинателят, вече не се вестяваше пред хората. Седеше в затворената си шатра и „разговаряше с духовете“!
Какво да се прави? Дори Младите кучета се съвещаваха помежду си. През зимата бизоните пасяха на юг, през пролетта отново се изтегляха на север. Те трябваше да дойдат, нали всяка година досега бяха идвали! Но стадата не идваха. Бяха се изтеглили на юг, всички разбираха това. Всички си спомняха за големия есенен лов, който беше донесъл добра плячка на Мечата орда. Но сега зимата беше вече минала, месото беше изядено, а бизоните не се връщаха. Пани също чакаха бизоните, ала стадата не идваха.
„Добри духове, пратете ни бизони …“
Инак ще трябва да измрем от глад, мислеше си всеки. Ала никой не го споменаваше в песента си. Да тръгнат на юг подир бизоните, щеше да бъде истинско самоубийство. Защото на юг беше разположен военният лагер на пани, а те също пееха:
„… пратете ни бизони, бизони, бизони …“
Харка добре виждаше, че баща му не само слабееше като всички останали от племето, но бе станал и по-сериозен, говореше още по-малко от друг път, а накрая съвсем помрачня. Той вече почти не си даваше почивка. Отново и отново се включваше в редиците на танцуващите, за да издига своя зов към Великия дух като вожд, като първенец, като носител на бизоновата украса с рога и бяла хермелинова кожа, като най- добрия и най-заслужилия ловец на племето, мощният му глас кънтеше над всички останали:
„… пратете ни бизони, бизони, бизони …“
Ала бизоните не идваха.
Запасите, с които разполагаха членовете на Мечата орда, се разпределяха най-строго. Сега децата от ранно утро до късна вечер обикаляха със своите въдици ту по течението на реката нагоре, ту по течението надолу, за да донасят поне риба в шатрите. Ако бизоните не дойдеха скоро, трябваше да се предприеме някаква отчаяна стъпка. Често, докато стоеше мълчаливо с въдицата в ръка на брега, или нагазил във водата, Харка вдигаше поглед на запад към планините. Там сигурно имаше гори, а в горите сигурно имаше
