— Може и така да е. Ала сега аз искам да те помоля да помислиш върху нещо друго. Вече е късна нощ, но ти все пак трябва да помислиш за това. Или си много уморен?
— Не съм много уморен.
— Харка се окопити.
— Когато едно момче стане на твоите години, Харка Убиецо на вълци, според обичая то трябва да принесе жертва на Великото заклинание.
— Да, татко.
Харка познаваше много добре обичая, за който говореше баща му. Всички по-възрастни другари на момчето вече бяха принесли такава жертва. Харка беше свидетел как Четан, израсъл отрано като твърдо и смело момче, на единадесет години трябваше да принесе в жертва своето любимо куче. Той го беше сторил, без окото му да мигне. Ала Харка знаеше, че Четан беше понесъл много тежко тази жертва, защото обичаше много кучето си. Когато обаче животното лежеше мъртво в една от пещерите на Черните хълмове и хората на племето го чествуваха като вакан, Четан превъзмогна болката си не само външно, но и вътрешно. Всички се гордееха с Четан и Четан сам беше много доволен. За себе си Харка всякога беше вярвал, че ще може да принесе подобна жертва също така спокойно и в края на краищата и със същата вътрешна готовност както по-възрастният си другар. В това отношение Харка никога не се беше съмнявал в себе си.
Ала когато сега отговори на въпроса на баща си с „да“, дълбоко в душата си той се стресна. Тялото му беше преуморено, макар че той не го призна, а и чувствата и мислите му бяха се отпуснали от напрежението и възбудата по време на боя, от мъката по майката. Вътрешно той бе разкъсван от болка и радост от постигнатата победа. Вече беше късно и тъмно и за него би било най-приятно да спеше сега като по-малките си братче и сестриче и да го оставят на спокойствие. Ала той предугаждаше, че баща му иска да му довери нещо именно сега и все още не можеше да разбере защо.
— Твърдокаменни Харка — продължи Матотаупа, — всяко момче жертвува нещо, което му е скъпо, и когато го пожертвува, това е вече подвиг. Ти се би много добре и по този начин помогна на нас, мъжете, ще съумееш да намериш сили и да принесеш жертва, мисля аз.
— Да, татко.
Харка произнесе това „да“ отново звучно и ясно, ала вътрешно силно се измъчваше и главата му започна да бучи.
— Какво ти е най-скъпо, Харка?
— Конят ми, татко.
— От коня ние имаме нужда сега, не можем да се лишим от него. Какво друго ти е също много скъпо, Твърдокаменни Харка?
— Този път Харка се замисля напрегнато. И вече свикна с мисълта, че няма да му се размине именно през тази нощ да пожертвува още нещо.
— Моята плячка ми е скъпа — каза най-после колебливо той. — Оръжието, което уби майка ми и с което аз искам да убивам пани, щом се науча да си служа с него.
— Ще бъде добре да предадеш тайнственото оръжие на Великото заклинание.
Харка преглътна и мина доста време, докато попита:
— По какъв начин, татко?
— Като го предадеш в шатрата на заклинателя.
— Нима ти искаш това от мене, татко?
— Аз не го искам. Питам само: имаш ли сили да надвиеш себе си?
Харка се почувствува изпълнен с гордост.
— Имам сили.
Той се изправи решително, изпълнен с упорство и огорчение. По държането му можеше да се предположи също, че се страхува да не започне да съжалява за взетото решение. Грабна пушката и бързо излезе от бащината типи. Бащата не го задържа.
Когато излезе на открито, момчето видя жените все още да танцуват около забодените на прътовете пресни скалпове. Те не бяха цели, а само малко кожа с кичур коса на върха, полюшваща се от вятъра. Между тях бяха и двата скалпа, плячкосани от Матотаупа — скалповете на главатаря на пани и на неговия най-силен боец.
Харка мина край танцуващите към Заклинателската типи. Щатрата беше затворена, ала той влезе, без да се двоуми.
В шатрата също беше тъмно. С влизането на Харка вътре нахлу и вятърът и отвред се разтракаха разни вещи, които висяха закачени на змийски кожи и бизонови жили. Момчето се спря близо до входа. Нещо в дъното се раздвижи и сянката на слабия, стар Хавандшита излезе напред.
Харка му подаде пушката.
— Това е, което аз, Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци, принасям в жертва на Великото заклинание — каза той твърдо и сякаш с желание всичко да се свърши по-бързо, Аз казах.
Старият заклинател пое оръжието.
— Това е добре. То принадлежи на Заклинателската шатра, хау.
Харка не изчака да чуе дали Хавандшита ще каже още нешо. Извърна се бързо назад и излезе от шатрата.
Навън жените все още танцуваха. Приличаха на призраци.
Харка не се върна веднага обратно в бащината типи. Изтича към стадото коне. Приятелят му Четан, който беше само леко ранен, трябваше да бъде на пост по това време. Отдалеч вълците виеха срещу изгряващия месец.
Харка се присъедини към Четан и погали жребеца, който не стана нужда да пожертвува, тъй като животното беше необходимо на племето. Конят допря меките си ноздри до бузата на своя млад господар.
Харка не каза нищо, Четан също не каза нищо. И Ала Харка размишляваше. Коня си той не пожертвува, защото сега имаха належаща нужда от него. Плячката си трябваше да пожертвува, ала тя беше оръжие, оръжие, от което врагът се страхуваше. Нима от нея също нямаха нужда? И какво щеше да прави старецът в Заклинателската шатра с нея? Защо той беше настоял да я получи веднага, още през тази нощ, преди Харка да намери някаква възможност да се запознае с нейното устройство? Понякога Харка забелязваше, че в главата му се пораждаха мисли, които го отличаваха от другите момчета и от мъжете. Понякога той се страхуваше или изпитваше едва ли не отвращение сам от себе си, ала не можеше да се откаже да разсъждава и да пита. Какво правеше сега старият заклинател с оръжието? Умееше ли да си служи с него, знаеше ли тайната му? В такъв случай той би имал право над него, защото никой друг не познаваше тайната му. Или може би всяка тайна трябваше да се предаде на Великото заклинание, което мъжът в Заклинателската шатра познаваше най-добре? Ала оръжието беше в ръцете на главатаря на пани, той си беше служил с него, макар че не беше заклинател.
Харка все още не можеше сам да намери отговор на тези въпроси, ала не му се искаше и да ги сподели е Четан. Въпросите дълбаеха в душата му като червей в дърво. Той не беше дал на драго сърце пушката и може би тук се криеше грешката му. Ала той не можеше да се примири с тази грешка. Много по-приятно би му било да задържи оръжието. Той искаше да стане боец, който с помощта на мацаваки щеше да умее да стреля много по-надалеч, да улучва и да убива на много по-голямо разстояние, отколкото всички мъже, въоръжени с лъкове и стрели. Със смъртта на майка му това желание се беше врязало в душата му с неотменима сила. Той беше плячкосал това мацаваки, той, едно момче! Но тъй като сега беше длъжен да предаде оръжието, у него залегна силното желание да се сдобие с друго мацаваки, когато и да било, по какъвто и да било начин. Дни и нощи той щеше да размишлява как да се сдобие отново с мацаваки.
В такова настроение Харка се отдалечи мълчаливо от своя приятел и коня си и се върна в бащината шатра.
Бащата отново похвали Харка, задето не само се бе сражавал храбро, а и дето беше принесъл жертвата. Ала Харка посрещна тази похвала много по-безразлично, отколкото всяка предишна добра дума на баща си. Ако наистина добре размислеше, баща му сигурно не беше стигнал сам до мисълта, че Харка трябва да принесе тази жертва. Не, Матотаупа сам никога не би помислил да отнеме плячката на сина си. Това можеше да бъде само идея на стария заклинател.
