удар с бойна тояга, който едва не му беше разбил черепа. Двамата младежи се бяха сражавали храб-ро и всеки знаеше, че сега позорът им, задето бяха изо-ставили поста си през нощта по време на нападението на вълците, вече беше заличен. Харка разтри и раздвижи силно ръката си, която някакъв кон беше ритнал с копитото си. От удара ръката силно го болеше, но Харка все пак беше доволен, че още може да я движи.
Мечата орда беше претърпяла и загуба на бойци. Четирима души бяха паднали в боя — двама млади и двама по-възрастни бойци — чиито жени и деца сега бяха осиротели. Майките, съпругите и децата плачеха. Кожените завивки, в които щяха да увият мъртъвците, вече бяха приготвени.
Раздялата беше кратка, защото бойците от Мечата орда бързаха да се изтеглят от района на полесражението. Искаха да се възползват от победата и веднага да продължат пътя си напред.
Харка, Уинона и Харпстена стояха с Унчида край мъртвата си майка. Големите очи на Уинона потъмняха и трите деца с мъка се сдържаха да не паднат разплакани над майка си, отнета им завинаги от един- едннствен залутан куршум. Главатарят на пани сигурно беше искал да убие някой боец със своето вълшебно оръжие, което сега се намираше у Харка и беше станало негова плячка, но се беше целил лошо. Сега майка им беше мъртва и децата я виждаха за последен път, преди и нея да загърнат в сетната завивка и да я оставят там вечният вятър да я превърне на прах, за да не могат вълците да изровят трупа й от гроба и да го разкъсат. Унчида галеше нежно Уинона по главата и детето се притисна до хълбока на баба си. Двете момчета се бяха хванали за ръка. Всички искаха да почувствуват, че занапред щяха да си бъдат още по- близки един на друг, защото бяха преживели заедно борбата и мъката. Най-после Унчида положи внимателно майката в завивката от бизонова кожа и запъна трупа. Харка се извърна и зарея поглед в далечината. Нещо го задуши в гърлото, ала той не помръдна дори с клепки. Само който го познаваше добре, можеше да разбере, че той на драго сърце би се отказал от всичката слава и от всичката плячка, която бе спечелил в този бой, само да може да съживи наново майка си. А само Унчида го познаваше толкова добре, че да може да разбере това. И когато отново се обърна с лице към групата, Харка се втренчи именно в нейните очи и с този единствен поглед даде воля на цялата си болка. Унчида споделяше суровата сдържаност на момчето. Тя не даде да се разбере нито с един жест, нито с една дума, че знае какво става в душата му. Само очите й му казаха, че го разбират. Харка обгърна с поглед и Уинона, малката си сестричка, която така много приличаше на майка им и която от този ден той щеше да обича с още по-силна братска обич, отколкото досега. Но и това никой не биваше да узнае, дори и самата Унчида, освен ако тя все пак не го беше отгатнала със своите дълбоки чувства и мисли. Когато Харка отново се присъедини към своите връстници — Младите кучета, — всички го посрещнаха с възторжени възгласи, задето се беше държал като боец и дори бе взел плячка. Летния дъжд, Гарвана и Старата антилопа също го обсипаха с похвали. Но както в сърцето на момче го се смесваха радостта от победата с мъката, така и у всички членове на Мечата орда възторгът от победата постепенно отново се преля в загрижените мисли за бъдещето. Никой не можеше да каже какво щеше да последва след това първо сблъскване с хората на панн и дали те наистина щяха да успеят да се установят в прериите, които занапред щяха да им станат родина.
Матотаупа отново разпрати съгледвачи на всички посоки. После Мечата орда продължи похода си към голямата река Лаплата. Прерията, през която яздеха сега, беше много високо разположена и със суров климат. По кафявите поля все още се виждаха отделни петна сняг. Надлъж и шир нямаше нито едно дърво, нито един храст. Вятърът се носеше, неспиран от нищо. Когато се свечери, слънчевата светлина бързо угасна. На небосклона блеснаха безброй звезди.
Бурна и студена беше тази нощ, през която отново разпънаха шатрите край една малка рекичка. Всеки побърза да се свие в своята типи. Само постовите, разпратени в широк кръг около бивака, трябваше да останат на открито.
Конете също бяха много уморени като хората и щом утолиха поне малко глада си, се скупчиха един до друг, за да се стоплят с телата си. Някои легнаха на земята. Кучетата продължаваха да душат гладни, но сега вече от яденето на хората не оставаше почти нищо и затова по-предприемчивите излязоха на лов в тъмната нощна прерия. Няколко койота, излаяли недалеч от лагера, побързаха да се отдалечат.
Харка седеше заедно с Унчида, Харпстена и Уинона в дъното на шатрата, както бяха седели сутринта на този бурен ден. В никоя шатра не бяха запалили огън. Димът можеше да издаде на неприятеля мястото на бивака на километри далеч.
Децата на вожда бяха преуморени и тъжни. Сега, вечерта, в шатрата майката им липсваше много повече, отколкото през деня по време на похода, и те чувствуваха силно празнотата. Никое не изпитваше желание да си легне. Преди да заспят, те се страхуваха от тази вечер, въпреки че бяха преуморени, и Унчида не ги насили. Тя тихичко поде жалната песен на оплаквачките. Напевът беше изпълнен с мъка, ала децата все пак искаха да го слушат. Гласът на Унчида преливаше от толкова много смелост и обич и децата така се чувстваха защитени край нея!
Отвън нахлуха в шатрата съвсем други звуци. Те изпълниха помещението и се смесиха с тъжната песен на Унчида. По покритата с трева земя между шатрите равномерно тъпчеха крака, женски гласове пееха монотонна песен. По-младите жени на племето танцуваха край пресните скалпове на убитите пани. Това не беше победен танц, а заклинание. Индианците смятаха, че не са победили неприятеля, докато не се умири духът му. С танца и песента си около скалповете жените трябваше да вселят мир в духовете на неприятелите.
Това и децата знаеха.
Харка, който седеше заедно с по-малките си братче и сестричка край Унчида в тъмната шатра, беше сложил плячкосаното мацаваки напреко върху коленете си и го опипваше. Той мразеше това оръжие, което беше убило майка му и в същото време се чувствуваше свързан с него. Това оръжие трябваше отново да поправи злото, което беше нанесло. С това оръжие той щеше да отмъсти за своята майка. Щеше да убива с него пани. Мъжете с голите черепи и с дръзко стърчащите на върха кичури коса не му се струваха хора. Дакота бяха хора, така си мислеше той. А всички пани бяха все вълци, които те трябваше да убиват.
Харка не искаше да чака да стане боец. Не можеше да чака толкова много години. Той беше взел плячка мацаваки, то принадлежеше нему. Той трябваше да открие тайната на това оръжие и да се научи да борави с него. Кой можеше да му помогне в това? Никой от техния бивак. Дори и баща му не знаеше да си служи с него… Докато Харка размишляваше така, Уинона беше склонила главица върху скута на Унчида, сякаш искаше така да спи. Ала не спеше.
Навън жените продължаваха да танцуват и да пеят. Обредните танци се играят с часове наред.
Матотаупа не беше в своята типи. Може би още обсъждаше заедно с Хавандшита и Летния дъжд дали Мечата орда да продължи пътя си на другия ден и в каква посока.
Стана късно и Харпстена и Уинона най-сетне заспаха. Когато вождът се върна в своята шатра, той завари само Харка буден. Момчето проследи баща си с поглед. На влизане вождът беше оставил чергилата на входа леко открехнати, така че тънък лунен лъч падаше вътре в шатрата. Матотаупа седна сам край незапаленото огнище, натъпка късата си лула и запуши.
Най-после вдигна поглед към Харка. Момчето продължаваше да седи на същото място в дъното на шатрата, беше изправило глава и все още държеше мацаваки напряко върху коленете си. Стойката му беше някак вдървена.
Бащата му кимна да се приближи. Харка остави оръжието съвсем внимателно на пода, защото никога не можеше да бъде сигурен кога то пак ще изгърми ненадейно както по-рано. После пристъпи към баща си.
— Ти днес действува бързо, решително и правилно — похвали вождът най-големия си син.
Харка прие признанието с радост, но и с някаква нова, непривична досега за него сериозност.
— Мацаваки е твоя плячка — продължи вождът.
— Да.
Момчето почувствува гордост. Думите на бащата можеха да означават само едно-че той, Харка, има право да запази оръжието.
— Ти гръмна с него по време на боя.
— Не, то само гръмна — призна Харка истината.
— Това е магия.
— Възможно е, татко. А може би ние просто не умеем да си служим с това оръжие. Ще трябва да намерим някой боец, който умее, та ако ще би и сто дни да яздим, докато намерим такъв учен мъж. Татанка-Йотанка, великият заклинател на племето дакота, сигурно знае тайната на тези оръжия.
