лични симпатии и неприязнени чувства, ала те почти нямаха никакво значение за живота на цялото племе. Делата и постъпките се определяха от произхода им и от ежедневната нужда.
Затова Харка не каза нищо повече. Шешока, вдовицата на Белия бизон, който преди беше мирновременен вожд на Мечата орда, се преселваше заедно със сина си в шатрата на Матотаупа, бойния вожд, който беше изгубил жена си от страшното мацаваки на пани. Всичко беше съвсем естествено и в реда на нещата. Никой нямаше да се учуди на това. Всеки боец и всяка жена щяха да одобрят това решение. Шешока не беше особено умна, не беше и хубава като майката на Харка. Ала тя беше работлива и скромна жена. Тя всякога щеше да се подчинява на Матотаупа и Унчида.
Когато стигна в мислите си дотук, Харка каза:
— Ние си имаме Унчида.
Сестричката въздъхна дълбоко.
— Това е вярно. Ние си имаме Унчида.
Харка продължи да размишлява. И така, неговият баща и вожд на дакота поемаше задачата да възпита Шонка като добър боец на Мечата орда. Отсега нататък Шонка щеше да бъде в шатрата като по-възрастен брат на Харка. Всъщност и братята в шатрите изпробваха помежду си смелостта, самообладанието, силите и сръчността си. Харка реши да потисне дълбоко в гърдите си своите чувства, но все пак да докаже на Шонка, че той, Харка, наистина е Младо куче, но в никакъв случай не е малък. Той се огледа в шатрата и си помисли къде да разположи занапред постелята си. Реши — край входа. Всякога беше добре човек да може да излиза и да влиза колкото е възможно по-незабелязано и по-спокойно.
Чак сега Харка видя, че Уинона плаче безшумно.
— Къде е Харпстена? — попита той, за да накара момичето, което все пак не беше малко момиченце, да заговори и да се разсее. Уинона преглътна.
— Отиде оттатък да помага на Шешока в прибирането.
— Тъй, отишъл е оттатък.
Харка каза това като на себе си и остана на мястото си. Той няма да иде оттатък. Уинона също не беше отишла. Какво му трябваше на Харпстена да се бърка в женските работи? Много по-важно беше например да се разбере защо бивакът се беше разположил посред бял ден тук, край реката. Вождът сигурно беше получил от съгледвачите някаква новина, за която никой още не говореше. Другояче не можеше да се обясни решението му.
Харка отново излезе от шатрата. Загледа се как Шешока свива шатрата на Белия бизон. Вещите, трофеите, оръжията, завивките, посъдините вече лежаха подредени и приготвени да ги пренесат. Харка не искаше да даде да се разбере, че изобщо беше спрял дори за миг вниманието си върху тази гледка. Помисли си къде ли би могъл да намери в момента Четан и се запъти към конете. По време на битката с пани кафявият кон на Четан беше леко ранен като господаря си и понеже Харка добре познаваше Четан, беше убеден, че сега, докато почиваха край реката, приятелят му сигурно се грижи за коня си.
Предположението му беше вярно. Той намери по-възрастния си приятел при кафявия мустанг. Харка се престори, че идва да види собствения си кон и после уж случайно се приближи до Четан. За него поне не беше необходимо да измисля дълги заобиколни въпроси и пак да не получи в края на краищата никакъв отговор.
Четан много лесно можеше да си представи, че Харка иска да разбере защо техните бойци се бяха спрели на бивак посред бял ден. Момъкът седна с подвити крака в тревата като бойците, когато се канеха да запалят съвещателната лула, и Харка веднага последва примера му.
— Ти си водач на Младите кучета, Твърдокаменни Харка Убиецо и а вълци — започна Четан, — и затова ще научиш от моята уста какво се случи и защо нашата колона не продължи пътя си. Причината е следната: нашите съгледвачи отново откриха следа! — Четан пак замълча, за да разпали още повече напрежението, което се четеше в израза на Харка. — Тази следа — продължи след това той — е следа на ранен човек, който куца, а понякога се виждали и следи от кръв. Отпечатъците са били твърде дълбоки, сякаш раненият е носил някаква тежест, товар или човек. Веднъж, почивайки за малко, той е оставил нещо на земята, може и да го е загубил, защото то е било малко и за него не би представлявало трудност да го вземе със себе си. Това е една съвсем малка торбичка, украсена с миди. Подобни миди нашите хора не са виждали никога досега. Това не са обикновените миди за украса. Хората на пани, казва Хавандшита, не притежават такива миди и макар че мидите преминават надлъж и нашир от ръка на ръка през всички племена на червените мъже, и старият Хавандшита също никога досега не бил виждал подобни миди.
— Значи, те са били притежание на някой бял човек?
— На един човек, който е вървял бос.
— Бос? Нито белите, нито червените мъже ходят боси. И нашите мъже проследили ли са непознатия?
— Да, но много внимателно, защото, макар и да ходи бос, той може да е заклинател и да притежава мацаваки.
— И намерихме ли го?
— Още не. Но тъй като той се придвижва съвсем бавно, нашите съгледвачи сигурно вече са го настигнали. До вечерта и ние тук в бивака ще знаем кой е той и откъде са тези миди.
— И заради тази тайнствена следа ние спряхме тук? — Да.
— Тъй било, значи.
Понеже Четан, изглежда, сметна разговора за — приключен, Харка се изправи. Узнало новината, момчето реши до вечерта да не се мярка повече в бащината типи, а да си намери работа някъде другаде, докато заловят непознатия и го доведат в бивака.
До настъпването на вечерта оставаха още около шест часа. Харка свика Младите кучета и всички насядаха в кръг на брега на реката. Когато кафявокожите момчета се разположиха, Харка им съобщи, че трябва да решат какво още имат да свършат през останалите часове на деня. Нямаха вече голямо желание за игра. Момчетата бяха гладни, някои чувствуваха умора от глад, други бяха загубили бащи и братя в боя. Харка предложи да отидат да ловят риба и всички се съгласиха. Не беше трудно да си доставят въдици, защото край реката растяха достатъчно върбалаци, откъдето момчетата си отрязаха дълги пръчки с ножовете, тъй като реката беше заляла бреговете, те трябваше да нагазят във водата. Трима изтичаха при стадото с конете и донесоха от мустангите с най-дълги опашки дълги косми, от които навързаха конци за въдиците. Десет момчета търсеха стръв — насекоми и червеи.
Когато тези приготовления бяха привършени, Харка и двамата му „заместник-вождове“ избраха местата за риболов и всички ги заеха.
През следващите няколко часа Младите кучета се превърнаха в сериозни, мълчаливи рибари, които умело размахваха въдиците и прехвърляха стръвта над водата. От време на време някоя риба подскачаше и клъвваше. Бойците и жените, които ги наблюдаваха, се усмихваха одобрително.
Когато слънцето потъна зад далечната планинска верига и вечерният вятър повя над реката и ливадите, бързо стана студено и тъмно. С едно изсвирване Харка свика ордата си. Младите въдичари надойдоха с улова си. Нахвърляха накуп всички риби — и големите, и малките. Не бяха много, но не и малко за късото време, през което момчетата бяха ловили. Обикновено дребната плячка оставаше за онзи, който я беше уловил, но тъй като сега храната беше съвсем малко, момчетата смятаха, че е съвсем естествено вождът да реши как да се разпредели рибата. Харка отиде да потърси баща си.
Видя го още щом се приближи до бивака. Матотаупа, който сам беше отишъл на разузнаване, токущо се бе върнал и бе оставил оръжието си в шатрата, знак, че не ги застрашава никаква близка опасност. Той тъкмо излизаше от своята типи, отправил се нанякъде, и то по посока на реката, навярно с намерение да погледне какво правят младите рибари. Щом Харка му разказа с няколко думи за какво го търси, той веднага тръгна с него, за да види купа риба. Позамисли се, навярно пресмятайки дали всяка шатра ще може да получи по една част, и нареди уловът да се разпредели поравно. Момчетата бяха горди, че погледнаха така сериозно на техния улов, та да го разпределят между всички, както правеха само при голям лов на бизони.
Харка се върна в бащината шатра с две риби. Веднага забеляза, че вътре нещо се беше променило. Подът беше покрит с двойно повече завивки, а в дъното на шатрата бяха подредени повече паници, отколкото досега. В средата проблясваше червеникаво жарта, грижливо покрита с пепел. Триножникът от постелята на Харка стоеше вляво от входа, там, където той сам го беше избутал. Той установи това със
