бизоните, които чудовището е убило.
След това обяснение, което вождът прочете от „говорещата“ кожа, мъжете дълго не казаха нищо. Щом северното племе на белите мъже изпраща такива чудовища, които избиват бизоновите стада, то това е някакво ужасяващо, едва ли не непонятно нещастие за обитателите на прерията.
Най-после гласът на Матотаупа извади мъжете, жените и децата в шатрата от мълчаливото им вцепенение:
— Мъжете на Мечата орда ще разберат какво трябва да сторят. Ние ще отнемем на пани месото, ще опънем лъковете си и нашите стрели ще убият чудовището на северното племе на белите. Аз казах, хау!
Вцепенението на присъствуващите се превърна в обуздана възбуда. Борбата, която сигурно им предстоеше да поведат сега, не беше по сърце на мъжете. Те наистина се бяха чувствували обладани от дръзко желание за борба през огрените от слънцето есенни дни, след богатите на плячка ловувания, ала тогава бойците бяха сити и нищо не им се струваше по-желано, отколкото да изпробват силите си и да покажат на старите си врагове своето надмощие. В такива мигове те се надяваха, че заклинателят и бойният вожд ще дадат съгласието си за всякакво дръзко нападение. Сега обаче мъжете бяха гладни, краката и ръцете им бяха изнемощели, бойните им редици бяха оредели, а неприятелят беше три пъти по- многоброен. Чудовището на северното племе на белите мъже беше тайнствено и затова предизвикваше страх, пък и кой ли знае дали то изобщо можеше да бъде наранено със стрели? Въпреки всичко обаче трябваше да се предприеме нещо.
Загрижени, Летния дъжд и Хавандшита дадоха мнение на другия ден да се свика всеобщ съвет.
— Ние ще изпушим съвещателната лула — заговори Матотаупа. — А сега, след като чухте най-важното, искам да ви разкажа и по-маловажното, което е изрисувано върху говорещата кожа. Това момче има баща, който е работил при белите мъже на южното племе. Той избягал заедно с детето си и тъй като не успял да стигне до северното племе, скрил се в прерията. Тогава обаче отново го заловили бели мъже, от тези, които строят пътя за чудовището. Вярно е, че те също са от северното племе, ала когато са далеч от него и самотни в прерията, те могат да вършат каквото им харесва. Заловили бащата на това дете и го принудили да им прислужва, както индианските жени прислужват на бойците. Затова той отново избягал заедно с детето си, ала белите мъже го открили и стреляли подире му със своите мацаваки. Харка се сепна. Мацаваки! Тази дума сякаш го преряза.
— Белите мъже ранили бащата на това момче, но той могъл да избяга — продължи разказа си Матотаупа. — Потърсил закрила при червените мъже и попаднал в ръцете на пани. Пани са братя на белите мъже, които строят пътя за чудовището, и затова за трети път хванали в плен бащата на това момче. Сега той лежи окован и пани искат да го предадат на белите мъже срещу още месо. Детето се промъкнало през нощта при окования си баща. Той му казал да дойде при нас и да ни разкаже всичко това. Така е.
— Така е — каза Хавандшита.
— Така е — каза и Летния дъжд.
— Ние би трябвало да освободим бащата на детето! — допълни Матотаупа. — И това ще обсъдим утре.
Хавандшита и Летния дъжд се съгласиха и тъй като всичко съществено беше вече уговорено, те се сбогуваха.
Матотаупа предаде къдрокосото, примряло от глад момче на жените и Унчида и Шешока му дадоха да се нахрани от последните им оскъдни запаси. Когато то се нахрани, Харка го хвана за ръка и го отведе до своята постеля, за да се мушне заедно с него под завивките и да затопли зъзнещото от преумора момче с тялото си. Харка се гордееше, че беше заловил смел и умен пленник. Той искаше да го научи езика на дакота и да го спечели за Ордата на младите кучета.
Последната мисъл на Харка, преди да го обори сънят, все пак беше: белите мъже на северното племе, които искат да построят пътя за избиващото бизоновите стада чудовище, имат мацаваки! Имат мацаваки!
После умореното момче заспа заедно с непознатото дете. Тази нощ обаче беше изпълнена със сънища и на Харка непрекъснато се присънваха чудовището в ужасен вид и хората с мацаваки, които прокарваха пътя за чудовището в прерията, път, подобен на бизоновите пътища, утъпквани всяка година от хиляди, хиляди копита. Други пътища Харка не познаваше.
Ала по време на съня го измъчваше въпросът зашо, ли пък чудовището имаше нужда от собствен път по тези ливади, по които всеки кон можеше да се носи безпрепятствено. Харка сънуваше, че някакъв огромен заклннател го пита за това и че той ще трябва да умре, ако не може да отговори на въпроса.
Момчето се събуди окъпано в пот.
Забеляза, че непознатото момче до него също не спеше вече. Двамата не можеха да си говорят, ала се притиснаха по-близо един до друг, сякаш искаха взаимно да си вдъхнат спокойствие, и те почувствуваха някаква благотворна струя да се влива в нервите им и потънаха в полусън, без сънища, който подействува и на двамата освежително.
Заедно с първите утринни лъчи, чиито блясък проникна и в шатрата, момчетата се събудиха и отметнаха завивките. Харка хвана непознатото момче отново за ръка и изтича заедно с него на реката.
Там вече бяха се събрали група Млади кучета, десетина или дванадесет… ето че станаха четиринадесет. Прииждаха все нови и нови, чули за идването на Харка и новия му приятел, и не след дълго всичките тридесет и едно момчета се събраха. Това бяха най-пъргавите и най-яките, а също така и най- сръчните и най-умните между девет и дванадесетгодишна възраст. Харпстена например беше приет в Ордата, задето умееше да се цели много добре.
Харка представи новия си другар:
— Това е Къдрокосия Чернокож. Той е мой брат и живее в моята шатра. Ловните райони на неговото племе са далеч, много далеч оттук, оттатък голямата река. Белите разбойници и Дългите ножове хванали баща му и го отвлекли и сега той стои окован в бивака на пани! Младите кучета нададоха вик на погнуса срещу хората на пани, които бяха близки с белите разбойници.
— Къдрокосия Чернокож обаче е смело момче! — продължи Харка. — Той избягал при нас и ни разказа за своя баща. Бойците на Мечата орда ще спасят бащата на Къдрокосия!
— Хау, хау, хау! — извикаха момчетата, застанали в кръг около тях.
После някой попита:
— Може ли Къдрокосия да плува?
— Разбира се! — отвърна Харка, макар че не знаеше това.
Но той не можеше да си представи, че едно момче не би могло да плува. Кимна на Къдрокосия да го последва, скочи във водата и започна да плува надолу по течението, замахвайки силно с ръце.
Къдрокосия скочи веднага подир него и заплува, но той не плуваше като Харка, а правеше съвсем други движения, каквито момчетата никога досега не бяха виждали. Те го наблюдаваха учудено.
— Като жаба, като жаба плува!
— Но вижте, бързо се предвижва!
— Хайде и ние да опитаме дали можем да плуваме така!
Момчетата се развеселиха. Не можеха да свикнат да се предвижват по новия начин във водата. Неколцина потопиха носове в реката, започнаха да плюят и да се смеят, други нарочно правеха смешни движения, после потъваха, сякаш щяха да се удавят. Всички бяха много доволни.
Харка достигна до една плитчина в реката, стъпи на дъното и внимателно загледа как Къдрокосия се приближава с плуване към него.
Момчето също опря крака в пясъчното дъно и запристъпва към Харка. Харка даде на непознатото момче да разбере чрез жестове, че двамата трябва да се научат взаимно: Къдрокосия да плува с широк замах на ръцете като Харка, в Харка от своя страна да плува като Къдрокосия. След няколко несполучливи опита всичко тръгна добре.
Щом усетиха студ, момчетата излязоха от водата, натъркаха се силно с меча мас и изтичаха към шатрите. Харка отново поведе Къдрокосия със себе си. Непознатото момче явно се чувствуваше много добре с Харка и сред Младите кучета. Сега то се усмихна за първи път и как хубаво се усмихваше! Черните му очи блестяха. Харка забеляза, че очите на момчето са много по-големи, отколкото на момчетата дакота. Чернокожото момче не беше живяло досега в прериите, където хората трябва да пазят непрекъснато очите
