така лошо бе завършил разговорът му с Къдрокосия Чернокож с помощта на говорещото писмо.
Младите кучета много добре знаеха какви са задълженията им при подготовката на нов поход и Харка нямаше никаква грижа за тях. Той не отместваше поглед от Заклинателската шатра, която бе останала сама на празното място, и към кола пред входа, на който сред животински кожи висеше мацаваки. Веднъж забеляза Шонка да влиза и излиза от шатрата. Да станеш помощник на заклинателя, беше голяма чест. Дали Хавандшита щеше да възпита Шонка като свой заместник, или го беше избрал само сега за свой помощник, още никой не знаеше. Ала Харка чувствуваше как всички членове на Мечата орда се възхищават от стария заклинател, който се осмеляваше да остане сам с момъка сред пустата прерия близо до врага и ужасното чудовище. Това беше безпримерна проява на смелост. Четан се приближи до Харка.
— Много странни неща стават — каза той на по-младия си приятел. — Старите казват, че тайната на пещерата в Черните хълмове ни преследва.
— Хавандшита иска сам да извърши Великото заклинание — отвьрна Харка въздържано, все още сърдит на приятеля си.
— Това бяха неговите думи, да. Той иска да извърши едно Велико заклинание, да накара антилопите да дойдат, за да можем ние да ловуваме, да ни срещнат бизонови стада, а ние да танцуваме весели около водите на Конския поток, където искаме да отидем, и никакви пани да не ни преследват.
— Такова заклинание би било наистина велико — отвърна Харка — и ако Хавандшита успее да го осъществи, всички ще го приемат за велик заклинател.
Четан погледна въпросително момчето, тъй като думите му бяха прозвучали двусмислено, ала Харка отказа да говори повече. Той обърна коня си. Колоната вече се беше образувала, Матотаупа и Летния дъжд, чиито рани бавно оздравяваха, вървяха начело. Харка насочи коня си към Унчида и Уинона. Не извърна вече глава към Четан.
ВЕЛИКОТО ЗАКЛИНАНИЕ
Цяла нощ Мечата орда напредваше без почивка нагоре по течението по северния бряг на Северна Плата. Водата още беше спаднала, шумолеше тихо край тях в движещите се води се отразяваха лунната светлина и блещукащите звезди. Нощният въздух вече беше изпълнен с аромати, а върху свежата трева всички следи се отпечатваха много ясно. Веригата на Скалистите планини на далечния хоризонт беше изгубила вече от блясъка си, много сняг беше се стопил и сега върховете се гледаха един друг черни в нощта, разделени само още тук-таме от някой блестящ глетчер. Конете бягаха леко, защото бяха имали възможност да се нахранят до насита. Изгладнелите отслабнали ездачи се взираха в мрака, ослушваха се при всеки дързък койотски вой, на който стадото кучета отговаряше само с недоволно-заплашителен, разпокъсан лай, и се ослушваха дали не се чува сигналът на съгледвачите. Ала всичко беше спокойно. Над прерията се бе спуснала безбрежна тишина, с която Харка се беше сраснал от дете и в която навикналото ухо можеше да долавя и най-слаб шум.
Децата в плазовете бяха заспали и се раздвижваха само от време на време насън, когато конските опашки преминаваха над лицата им. Най-малките, които майките още носеха в кожени люлки на гърба си, също бяха затворили отдавна очички. Момчетата и момичетата седяха уморени върху гърбовете на конете, с отпуснатата стойка на ездачи, свикнали да яздят от четвъртата си година; за тях язденето беше така лесно, както вървенето по тревата. Двамата водачи на колоната — Матотаупа и Летния дъжд — напредваха с широки крачки; върховете на копията им се очертаваха черни срещу небето.
Конете бавно стъпваха с неподкованите си копита по меката, покрита с трева пръст.
Нервите на Харка се отпуснаха. Кръвта престана да бие в жилите му и потече спокойно. Предстояха му дългите нощни часове, по време на които никой не го смущаваше, по време на които не се случи нищо, което да привлече вниманието му отвън. Той можеше да остане съсредоточен в себе си и да размишлява. Голямата тишина край него го успокои вътрешно.
Заклинателят Хавандшита им беше обещал да извърши велико заклинание — враговете да ги оставят на мира и да ги спохоби богат лов. Харка никога досега не беше хващал стария заклинател в лъжа. Понякога духовете, с които Хавандшита разговаряше, не бяха достатъчно властни. Така например Белия бизон умря от необяснимата си болест, без заклинателят да успее да му помогне, ала тежките рани на Летния дъжд завяхваха, също и убоденото с нож място в крака на Матотаупа вече зарастваше, пък и Хавандшита познаваше добре прериите и горите и бе успял веднага да намери необходимия брод. Той беше стар, мъдър и почитан. Харка реши да се владее и да изчака спокойно да се изпълни Великото заклинание. Матотаупа, Летния дъжд и всички уважавани бойци бяха приели решението на Хавандшита. Не приличаше на едно момче да се съмнява в съвета на стареца.
Ала всички подобни разсъждения на Харка си оставаха само на повърхността на мислите и чувствата му, дълбоко в душата му го гризяха съмнения и той много добре знаеше, че всичко се промени от оная нощ, през която баща му го бе извикал в пещерата в гората. Бяха се случили много неща, които Харка не можеше да проумее напълно, и от това авторитетът на стария заклинател, та дори и уважението към собствения му баща вече не бяха така непоклатими, както преди няколко седмици. Момчето усещаше, че се разделя с нещо, ала не можеше още да разбере, че се разделя със своето собствено детство, а заедно с това и с непоклатимостта на детските си представи, и че суровите, преобръщащи всичко събития в голямата страна, с която той се беше сраснал, започваха да го хващат здраво като с някаква въдичарска кука, от която той нямаше вече да може да се откачи. Той не знаеше всичко това, ала все пак не можеше да забрави думите на баща си за лошата магия на камъка, който сега беше в ръцете на Хавандшита, както нямаше да може да забрави нощта край пещерата и страшната случка при подземния водопад. Къде ли беше останал онзи човек, който тогава едва не повлече баща му и него в дълбочините?
Харка беше пропъдил тези и други мисли дълбоко в най-затънтените кътчета на душата си, откъдето те отново бяха изпълзели пряко волята му. Той щеше да изчака спокойно, както подобава на един дакота, кога и как ще се прояви Великото заклинание.
Нощта се приближаваше към своя край. На изток просветна, слънцето изгря и пищната му светлина се разля над вълнообразните поля и реката чак до покритото й с пясък дъно. Харка виждаше риби в бистрата вода, ала сега не беше време за риболов. Когато слънцето изгря, Матотаупа спря само за малко колоната, за да прочете сам утринната молитва „за хляб и мир“ от името на цялото племе. После колоната отново потегли. Те продължаваха пътя си все по-нататък и по-нататък и пътуването вече се превръщаше в огромно напрежение на сили за хората и животните. Едва събудили се, кърмачетата в люлките на гърбовете на майките заспиваха отново. Децата в плазовете търкаха наранените си от ударите на конските опашки личица и раздвижваха леко ръце и крака, ала никое не плачеше, защото плачът не би променил нищо, това знаеха вече дори и малките.
Сега пътят на Мечата орда водеше по прерията в подножието на Скалистите планини; гола, без никакво дърво или храст, прерията беше изложена на северните и южните ветрове. По тези високи места пролетните нощи са все още твърде студени и затова меката топлина на утринното слънце е още по- приятна. Цветята разтваряха чашки и дъхът им се разнасяше още по-силно, насекомите се подаваха навън и започваха да жужат над тревите и цветята. Гладни и преуморени преселниците съвсем не бяха в унисон с природата, която тържествено празнуваше своето пробуждане, преливаща от сокове и сили.
Чак до късно пладне продължиха хората пътя си с отчаяна упоритост. Пани сякаш не се интересуваха от оттеглянето на омразните дакота.
Когато наближи обед и слънцето напече топло кафявите гърбове, Харка можа да забележи нешо ново в началото на колоната. Той беше направлявал жребеца си по възможност винаги така, че да не изпуска из очи по вълнообразния терен двамата водачи Матотаупа и Летния дъжд. Сега той видя един съгледвач да прибягва през тревата. Двамата водачи се спряха; подпрени на копията си, те изслушаха разказа на върналия се съгледвач в сега и Харка го позна: беше Старата антилопа. Изглежда, той съобщи нешо важно и ако се съдеше по израза на Летния дъжд — дори нещо радостно. Матотаупа се обърна с лице към колоната и даде знак с ръка всички да запазят тишина. Който желаеше, можеше да слезе от коня и да си отпочине на земята. Мнозина, преди всичко жените с малките деца, се възползуваха веднага от тази възможност. Харка обаче не искаше да признае колко много е уморен. Остана на коня си, но отпусна животното и то започна да пасе. Той се огледа и с удоволствие видя, че всички Млади кучета последваха примера му.
