Иззад едно дърво пристъпи напред Унчида.
Токай-ихто се опита да избегне срещата. Но Унчида направо му препречи пътя.
Тогава той се спря от уважение пред майката на баща си.
— Токай-ихто, сине мой.
Вождът не отвърна и зачака, без да проявява нетърпение, както изискваше обичаят.
— Токай-ихто… виждаш ли следите от стъпките на момчеДори от мълчанието на Токай-ихто пролича, че той не бе очаквал този въпрос.
— Да — рече той най-после.
— Хапеда и Часке отидоха преди теб в планината, за да се принесат в жертва. Те искат да умрат, за да живееш ти!
Токай-ихто вдигна глава. Благодари мълчаливо. Силите му се напрегнаха и той затича по склона нагоре.
В пещерата двете момчета все още стояха на същото място. Влачещите се стъпки, които бяха чули, спряха отново и през мрака премина тихо, кънтящо, приглушено ръмжене. Беше дълбоко ръмжене, по- дълбоко и по-мощно, отколкото момчетата бяха чували, когато бойците подражаваха на ръмженето на опасната сива мечка по време на мечия танц. Очите на братята бяха широко отворени; те се опитваха да пробият тъмата. Но не се виждаше нищо. Те долавяха само някакъв шум, който обаче не можеха да си обяснят. Счуваше им се, сякаш нещо обикаля, шляпайки по каменистия под.
После нещо се плъзна. Едно огромно тяло се подхлъзна и се пльосна. Това се случи на входа на оттатъшния коридор към голямата пещера.
Отново се разнесе ръмжене, което отекна страхливо и злокобно в неколкократно ехо. Огромните лапи се повлякоха бавно. Те сигурно бяха невъобразимо големи. Остри нокти задраскаха по камъка.
Момчетата знаеха много за мечките. Животното се осланяше на лапите си, когато нападаше. То поваляше жертвата си или я сграбчваше и я притискаше към себе си и я задушаваше и ако тя искаше да се изплъзне, то започваше да бие с лапи и да дере с опасните си нокти месото на своята жертва. Челюстта му беше много силна.
Хапеда затвори за миг очи, за да се съсредоточи напълно. Сега не биваше да припада; това щеше да бъде подлост. Трябваше да устои докрай. Ръката му, която Часке стискаше, се бе вдървила.
Зверът, изглежда, се спря; шумът от лапите му заглъхна. Той бе надушил момчетата. Заръмжа сърдито и опасно. По звука, който се разнесе високо над пода, момчетата разбраха колко едро е животното. Беше много по-високо от тях, макар че навярно все още стоеше на четири крака и не се бе изправило.
Това беше Великата мечка.
Хапеда усети, че го обзема странно спокойствие. Значи истина бе онова, което бе казал лошият дух, и беше добре, дето той бе дошъл тук заедно с Часке. Хапеда се замисли за вожда Токай-ихто. Неговото момчешко сърце принадлежеше единствено нему, с всичката любов и въодушевление, на които беше способно. Хапеда знаеше, че и Разкрачения Часке сигурно изпитва същите чувства. Тук щяха да останат те, докато мечката ги вземе в жертва. Токай-ихто обаче трябваше да живее и не биваше да знае какво се беше случило.
Сега чудовището се намираше по средата на огромната пещера. Момчетата не можеха да го видят, само предугаждаха огромния му ръст. То нададе още веднъж кънтящото си мощно ръмжене.
Момчетата стояха неми и вдървени. Чуха с ужас как грамадните извити нокти започнаха да дращят по скалата, сякаш чудовището ги остреше, и после отново се чу другият шум, който те не можеха да си обяснят. Нещо се движеше около звера, нещо извън него.
Миришеше на мечка. Момчетата вдишваха влажния, спарен въздух. Не миришеше само на мечка. Миришеше и на кръв. Може би зверът се бе хранил преди малко и от муцуната му още капеше кръв.
Двамата братя се олюляха, но не отстъпиха. Хапеда усети как краката му изстинаха в мокрите мокасини и в същото време капчици пот избиха по тялото му. Той не знаеше колко време стояха с Часке вече тук. Сякаш цяла вечност. В тази пещера времето не съществуваше. Тук не блестеше никаква звезда, не изгряваше слънце. Никога не се чуваше утринната песен на птиците. Колко ли часа бяха минали? Дали мъжете в родните шатри вече бяха станали и тръгнали преди развиделяване на лов с лък и стрели? Дали Младите кучета вече скачаха в шумолящата река и се пръскаха взаимно сред смехове? Ами Светкавичен облак, тя дали спи още спокойно под топлата бизонова завивка?
Хапеда усети по ръката на Часке как силното му тяло потрепера леко. Вече бяха минали часове, откакто двамата стояха тук на пост.
А мечката бе престанала да се приближава. Само веднъж още прозвуча дращенето на ноктите и прегракналото й ръмжене. Сега то сякаш премина в стенание. Дали тя знаеше, че и тя щеше да умре през тази нощ, ако бе убила Токай-ихто? Тя беше прастара и мъдра и сигурно го знаеше.
Ръмженето, което отекваше от всички стени като някаква неизбежна заплаха, се усили. По пода се влачеше нещо. Зверът отново се бе изправил. Хапеда пусна ръката на Часке и го прегърна през раменете. Часке също прегърна Хапеда и сега двете момчета стояха тясно притиснати едно до друго. Ако тя дойде, нека вземе и двамата, и двамата наведнъж, като един-единствен човек.
Момчетата се бяха изправили, тъй като времето на очакването най-после бе минало и решението вече щеше да се изпълни.
С тихо, разкъсващо нервите сърдито сумтене зверът пристъпваше крачка след крачка и обучените уши на двете момчета знаеха съвсем точно на какво разстояние от тях е сега мечката и колко се приближава — петнадесет крачки, десет, осем… Вече чуваха дишането на огромния звяр. Някаква необяснима миризма нахлу в ноздрите им. Все още миришеше на мечка, а сега по-силно замириса на кръв. Но същевременно и на нещо друго. Сред влажните изпарения в пещерата миришеше на огън. Странно!
Великата мечка отново се бе спряла.
Да можеха двете момчета да я видят! В тъмнината всичко бе злокобно.
Замириса още по-силно на изгоряло, на горяща кожа.
В мрака проникна някакво леко сияние. Влажни скали, сякаш издялани от някакво приказно същество, изплуваха от чернотата с огненожълт блясък. Очите на момчетата разпознаха сводестия таван на огромна пещерна зала, а на отсрещ-ната стена — двете тъмни дупки, от едната от които излязло чудовището.
И те видяха Великата мечка между слабия светлик и сенките.
Ужас премина по гърбовете им. Погледите им се заковаха върху дългите й жълти нокти. Всеки от тях беше дебел колкото два мъжки пръста; по пет такива огромни нокътя имаше на всяка от тъмните огромни лапи. Чудовището имаше нечувано огромни размери с тези широки гърди, с огромната глава и дебелия врат, който Хапеда не би могъл да обгърне дори с двете си ръце. Зверът вървеше със сърдито наведена глава. Момчетата видяха острите зъби в дългата, заострена напред муцуна. Учудващо малки блещукаха мечите очи отдясно и отляво на изпъкналото чело. Животното тъкмо започна да премества тежестта си върху задните лапи и да надига предните: знак за нападение. В същия миг пещерата съвсем се освети и миризмата на изгоряло стана по-силна и по-дразнеща.
Хапеда и Часке затвориха очи. Все пак беше по-добре да не виждат мечката. Детските им тела прикриваха изцяло отвора на дългия коридор. Ако тя искаше да излезе от планината, не би могла да мине от тях.
Хапеда се стресна от леко докосване по рамото. Някой го бе хванал откъм гърба. Той отвори очи, но погледът му беше като закован в кафявата прастара великанка, която стоеше, враждебно съскаща, изправена пред него и махаше във въздуха с тъмните си лапи. Момчето нямаше сили да се обърне.
Светлинният лъч отслабна. Една ръка хвана здраво Хапеда и го повали по гръб на пода навътре в коридора. Същото се случи и с Часке.
Нечии мъжки крака прекрачиха през момчетата.
Когато те отново се изправиха, видяха пред себе си мъжа, застанал на изхода на коридора към пещерата. В лявата си ръка той носеше запалена факла, която сега отново бе вдигнал високо: една дебела цепеница, на чийто край бяха забучени парчета бизонска кожа. Мъжът беше строен и висок. Токай-ихто!
Хапеда се хвана за влажната стена на пещерния ход, за да се измъкне напред. Ала веднага отново се спря.
С един скок вождът изскочи от входа на коридора и се оказа вътре, в голямата пещера; беше прелетял
