под острите нокти на лапите на изправилата се на задните си крака мечка. Сега стоеше встрани от животното с факла в ръка. Дори той не би могъл да достигне с изправена нагоре ръка цялата височина на животното; то далеч го превишаваше. Пръхтейки и почти задъхана, мечката се извърна встрани и затърси врага си.
Вождът нямаше никакво оръжие в ръка. Отстъпи няколко крачки назад — движение, което напълно противоречеше на мечия лов. Той се наведе, без да изпуска сумтящия звяр из очи, и затъкна здраво факлата в една цепнатина на скалата. После отново се изправи.
Мечката се опита да го последва. Закрачи, влачейки се на задните си крака, като размахваше предните си лапи. После отново тръгна на четири крака. Следите й бяха обагрени с кръв.
Вождът стоеше прав и съвсем неподвижен. Крачка след крачка огромното чудовище се приближаваше към него и дори и на четири крака му стигаше чак до раменете. Изведнъж момчетата видяха по средата на пещерата нещото, което преди това така загадъчно се бе придвижвало тромаво около мечката: едно малко мече. То беше кафяво като майка си. Гледаше отчаяно наоколо. Сигурно не бе на повече от два месеца и още не бе свикнало да следва самостоятелно майка си.
Когато една мечка има малки, враждебността й към всеки нападател става неумолима. Тя преследва яростно дори и бягащия и не изпуска никоя жертва, без да я умъртви или без сама да намери смъртта си.
Момчетата не смееха нито да извикат, нито да се помръднат. Сега трябваше да се случи онова, което искаше Великия дух.
Вождът все още стоеше на мястото си, осветен от факлата, и чудовището се приближи съвсем до него. Токай-ихто се беше навел напред; очите му бяха уловили погледа на малките мечешки очи и не го изпускаха. Той издаде някакъв звук. Мечката му отвърна и изръмжа сърдито и недоверчиво. Изглежда, беше тежко ранена. Момчетата видяха локва кръв на мястото, където огромната мечка бе лежала часове наред със своето малко.
Вождът отпусна ръцете си напред и започна да олюлява леко раменете си като вървяща мечка; от устата му отново се разнесоха същите непознати звуци, загадъчни, ниски и ясни, каквито момчетата бяха чували понякога по време на мечешкия танц на бойците.
Мечката изръмжа по-тихо и заби здраво нокти в скалата. Сега вождът млъкна, ала погледът му не изпускаше очите на мощния звяр. Той се отпусна върху скалата с тромавите движения на мечка и зверът се приближи още повече до него. Нима мечката разговаряше с Токай-ихто? Тя започна да стене. Вождът й отговори.
Мечката се спря непосредствено пред него. Полуразтворената й паст зееше пред челото на вожда; с едно-единствено захапване тя можеше да смаже с трясък черепа на човека.
Но тя не захапа.
Изпъшка така, че звукът прониза до мозъка на костите ослушвашите се момчета. Какъв беше този звук? Нима умиращата мечка плачеше?
Вождът отвърна с тихо дебело ръмжене.
Тогава кафявата великанка се обърна и се затътри кървяща върху огромните си лапи по влажния скалист под към олюляващото се мече. Побутна го с муцуна и го затика с мощните си лапи пред себе си. Изглежда обаче, тя самата започна да става несигурна. Легна и заоблизва рожбата си. Кафявото мече душеше край себе си. Беше гладно.
Хапеда и Часке се развълнуваха. Сега за първи път те видяха под трептящата светлина на факлата, че огромната мечка имаше красива мека козина, преливаща от светло до най-тъмнокафяво. Козината й бе съвсем различна от всички други, които бяха виждали досега. Поиска им се да я погалят.
Майката престана да ближе малкото си. Погледна с извита назад глава към вожда, който отново започна да издава тихи мечи звуци. Огромното животно се плъзна леко и се опита да стане, но не можа да се изправи. Напразно запъна огромните си лапи и ноктите му задраскаха с последно напрежение влажния каменен под. От устата му потече червена струйка.
Вождът се изправи; приближи се към животното, без то да прояви някакъв страх. Със силата на своята воля и с дълбокото познаване на характера на мечките, каквото едва ли притежаваше някой бял, пък и не всички червенокожи мъже, той бе надвил враждебността на умиращия звяр. Клекна долу и мечката се облегна на него като на свой другар. Момчетата видяха как вождът се подпря здраво о една издадена напред скала, за да не го събори тя.
Мечето тъпчеше наоколо и търсеше хленчещо мляко. Майката се сви, после се понадигна леко, за да го отпъди. Сграби го с муцуната си и го побутна към човека, който бе разбрал езика й.
После от устата й отново потече кръв. С един неописуем поглед на изцъклените си дребни мечешки очи мечката се сбогува със света. Лапите й се изпънаха и огромната й глава се отпусна встрани.
Великата мечка беше мъртва.
Момчетата не смееха дори да дишат. Вождът също остава на мястото си, без да се помръдне, и момчетата видяха, че той бе пребледнял.
Чак след дълго тържествено мълчание Хапеда и Часке се изправиха без шум и пристъпиха тихо към умрелия звяр. На разстояние, продиктувано от собственото им чувство, те седнаха върху каменния под на призрачно осветената просторна пещера. Дори и сега, когато зверът лежеше безжизнен на пода, те пак се изплашиха от огромното тяло и от страшните нокти на лапите му.
Вождът се изправи; прекара ръка през меката козина на грамадното животно и прегледа многобройните, полепнали с кръв места отстрани на гърба и върху гърдите й.
— Петнадесет куршума са я улучили — каза след това той с приглушен глас, който прозвуча като тържествена жалба. — Това е дело на златотърсачите. — Той се изправи и посочи към тъмната дупка на отсрещната страна на голямата пещера, откъдето бе дошла мечката с мечето си. — И оттам се върви дълго през планината, чак до северната й страна. Там живеят онези, които търсят злато. Те са стреляли по нея и тя се е върнала в своята планина, за да спаси малкото си.
Мечето се катереше по мъртвата си майка.
Вождът извади лулата си. Изби с пръчици и парче загнило дърво огън и запали тютюна. Издигна лулата си към небето, после към земята и я запуши; това бе свещенодействие. Когато изпуши тютюна докрай, погледът му отново срещна очите на момчетата. Устните на вожда бяха станали съвсем тесни, кожата на хлътналите му бузи се бе изпънала. Строгият му вид прикри обзелото го вълнение.
— Значи вие сте искали да се пожертвувате… заради мен?
Кръвта се изкачи в слепоочията на момчетата. Те избягнаха погледа на вожда. Откъде знаеше Токай- ихто тяхната тайна?
И двамата не казаха нищо. Мълчанието им означаваше „Да“.
Токай-ихто се изправи и момчетата станаха заедно с него. Той им кимна и те се приближиха, за да докоснат мъртвата мечка.
Вождът улови неотстъпно погледите на момчетата. Всяко от тях смяташе, че той гледа само него.
— Вие сте действували като мъже, Хапеда и Часке. Вие направихте много повече, отколкото бяха готови да сторят мъжете. Затова и аз сега ще ви доверя повече, отколкото доверих на тях.
Токай-ихто седна още веднъж заедно с двете момчета край мъртвата мечка. Помами мечето и взе на ръце размахващото лапи и драскащо зверче.
— Ето ни тук — поде той, — където е било началото на нашето племе, чиято прародителка беше Великата мечка, и където е неговият край. Ние, прокудените, сме при мъртвата. Но тя ни остави своето малко и това е новият живот. Разбирате ли ме?
— Хау — отвърнаха момчетата като из едно гърло. В сърцата им цареше голямо спокойствие и очакване.
— Отговорете ми на един въпрос. Ние пътуваме с шатрите на Мечата орда към земята на Севера, Канада. Как ще живеем там?
— Свободни, сред нови ловни райони. Ще ловуваме, ще се преселваме от място на място и ще се бием, както сме правили, винаги, откакто синът на Великата мечка е заченал нашите вождове — отвърна Хапеда смело и изпълнен с надежда.
— Така вярваш ти, Винаги сресания Хапеда. Но то не е вярно. Ние ще можем отново да ходим на лов и да се бием, може би пет, може би десет, а може би и двадесет големи слънца
