Часке не отвърна нищо. Двамата братя се приближиха още по-близо един до друг, та всеки да усеща с цялото си тяло другия.
Седяха така доста дълго време.
После Хапеда усети, че Часке се изправи.
— А сега ще влезем вътре. Искам да разбера дали това е вода. — Часке шепнеше, не искаше да говори високо, за да не прокънти гласът му отново.
Хапеда също се изправи и двамата другари се хванаха взаимно за китките на ръцете, за да усещат здрава опора един от друг. Опипвайки предпазливо с крак пода, те се запромъкваха напред. Пещерата се спускаше леко надолу. Те навлязоха доста надълбоко в планината. Когато веднъж се огледаха назад, изходът вече не се виждаше. Около тях нямаше нищо друго освен мрак. Звънкият ромон се бе усилил. Вече се чуваше все по-високо и по-високо, така че накрая те не можаха да разбират дори собствените си думи. Момчетата стиснаха още по здраво ръцете си.
Най-сетне им се стори, че стигнаха извора на звука, който идваше дълбоко отдолу. Грохотът стана оглушителен.
— Вода! — извика високо Часке, за да може Хапеда да го чуе.
Момчетата се бяха спрели на място. Наведоха се и ръцете им напипаха течаща вода. Изглежда, тя нахлуваше с мощна струя вдясно от планината вътре в пещерата, прекосяваше я и се спускаше отново със сила вляво, към бездънните глъбини на планината. Двамата братя седнаха на каменния бряг на подземния поток. Като по уговорка и двамата потопиха ръце те си, за да проверят дълбочината на водата. Ръцете им напипаха скалистото дъно, когато се потопиха до лакътя.
Значи това се бе изяснило. Просто течеше вода. Боботенето идваше отляво, където подземният водопад се сгромолясваше в някаква неизвестна дълбочина.
Какво да правят сега? Да се върнат обратно до входа на пещерата? Или да останат седнали тук? Или да продължат напред?
— Да вървим напред! — извика Хапеда в ухото на Часке.
Хванаха се отново за ръце и нагазиха с предпазливи крачки в силно течащата вода. На другия бряг подът на пещерата се изкачваше нагоре и двамата смелчаци започнаха да се катерят. Сега трябваше да си пуснат ръцете, за да си помагат и с тях. Тъмният ход сякаш нямаше край. Накъде ли водеше? Колко можеха да вървят още навътре?
Наклонът стана малко по-слаб и напредването по-лесно. Грохотът не кънтеше вече с такава сила, тъй като момчетата се бяха отдалечили. Часке се спъна и падна и Хапеда посегна бързо към него. Впрочем това не беше необходимо, защото брат му веднага се изправи. Но когато двете момчета се извикаха взаимно при тази дребна неприятна случка, и двамата забелязаха, че сега гласовете им отново се чуваха добре, поч-ти съвсем ясно. Пещерата явно бе станала много по-широка и много по-висока.
Дори стъпките им се чуваха вече, щом тръгнаха опипом или провлачеха крака, а шумоленето на водата отново звучеше като далечна музика. Явно бяха навлезли много дълбоко навътре в планината. Колко обаче? Това самите те не знаеха вече. Напредвайки бавно, те разбраха, че бяха влезли в някакво огромно пещерно помещение. Вървяха, като опипваха стените, и откриха три хода, които водеха от широката пещера към тесни коридори. След като обиколиха в кръг цялата пещера, те се върнаха отново до първия ход, който познаха по някои отличителни белези на скалата.
— Тук ще останем — рече Хапеда тихо. — Тук ще останем, на края на нашия ход. Тя трябва да мине оттук, ако иска да излезе навън.
— Да.
Момчетата седнаха върху каменния под.
Сред тишината и мрака отново им стана страшно. Катеренето и опознаването на обстановката им се стори по-леко, отколкото мирното седене и чакането.
— Ами ако изобщо не дойде? — попита Часке. Хапеда не отговори.
Двамата седяха и чакаха, чакаха. Хапеда дори започна да си мисли, че Часке може да излезе прав. Ами ако тя изобщо не дойде? Навярно беше вече късна нощ и все някога щеше да настъпи и денят. Но те изобщо нямаше да разберат това тук, в планината.
Хапеда постепенно свикна с мисълта, че от очакването им нищо няма да излезе. Толкова много свикна с това, че когато чу някакъв непознат звук, се изплаши, сякаш вражеска ръка го бе хванала. Или може би се беше излъгал?
Той се ослуша и усети ръката на Часке, която го хвана за рамото.
— Тя идва.
Момчетата се изправиха и застанаха пред отвора на коридора, който водеше навън. Тук щяха да препречат пътя на мечката. Хапеда усети, че и ръката на Часке беше студена.
От другата страна на голямото пещерно помещение, в един от водещите навътре към планината ходове, нещо тихо се влачеше и момчетата познаха тътрещата се походка на едрите голи мечешки лапи. Тътренето се приближаваше бавно-бавно. По едно време стана съвсем тихо. После отново се разнесе плъзгането и влаченето на огромно тяло върху мократа грапава скала.
Тя идваше. Нямаше повече никакво съмнение.
Момчетата стояха неподвижни.
Докато момчетата стояха храбро в планината, за да спасят вожда, навън вечерта се спусна над бивака.
В дъното на вождовата типи Токай-ихто седеше заедно със своите другари от детинство Чапа и Четансапа. Той най-после им беше казал какво трябваше да се случи през тази седма нощ, която настъпваше сега. Беше решен да отиде в планината без оръжие. Нямаше да наруши обещанието си, дадената на заклинателя дума.
Вождът извади от косите си забодените там три орлови пера. Свали и огърлицата от мечи нокти и белезите от тежките рани върху гърдите му се откриха съвсем. Беше облечен само с набедреника. От лявата си страна бе приготвил една факла. Седеше изправен и гледаше край приятелите си.
Двамата му другари нямаха сили да изрекат дори и една дума.
Но ето че Токай-ихто заговори сам:
— Аз ви навлякох нови опасности и нова вражда. Четансапа и Чапа, които не бяха свикнали да виждат у Токай-ихто нито умора, нито съжаление за взето решение, надвиха собствените си чувства.
— Ти си боец, Токай-ихто — каза Четансапа, — недей се оставя да те напусне смелостта.
— … смелостта да умра, никога. Да живееш може да бъде по-трудно.
— Токай-ихто! Защо ти не ми се довери веднага и изцяло?
— Защото ти не ми се довери веднага и изцяло. Слънцето вече залезе. Да помълчим, докато се стъмни съвсем. Тогава ще вървя.
Другарите не размениха нито дума повече. Знаеха колко много бе претърпял и как се бе борил Токай- ихто от единадесетата си година насам, откакто бяха прокудили баща му от племето. Веднъж и на него явно бремето му бе натежало, и то в миг, в който им предстоеше да осъществят едно велико свое намерение и неговите хора имаха най-голяма нужда от него. Чапа и Четансапа не знаеха какво да сторят. Болката за вожда и приятеля им ги разтърсваше и макар че бяха бойци, те се чувствуваха безпомощни като деца. С тайните на пещерата в планината бе започнало някога тяхното нещастие и, изглежда, щеше и да се приключи.
Токай-ихто се изправи, взе факлата и напусна шатрата.
Целият бивак бе на крак, защото новината за жертвоприношението на вожда се бе разпространила из всички шатри. Образува се шпалир от мълчаливи хора. Уинона се оглеждаше неспокойно. Унчида не беше тук. На края стоеше заклинателят. Тобиас го гледаше неотстъпно и враждебно.
Бавно, с равномерни крачки, без да поглежда никого, вождът премина през редиците на своите хора. В лявата си ръка стискаше наведената надолу факла. Чапа и Четансапа наведоха очи, когато и те дори не успяха да разменят поглед с Токай-ихто.
Шатри и хора останаха зад гърба на младия вожд. Когато знаеше, че никой вече не го наблюдава, изразът на лицето му стана още по-мрачен, вървежът му още по-тежък. Той пое пътя към пещерата, оттам, откъдето бяха минали и момчетата. Когато стигна до мястото, където Хапеда и Часке бяха седнали заедно, за да се посъветват, той се спря.
