После, като по уговорка, двете момчета скочиха в полузамръзналата, леко носеща се надолу вода и с един голям смел скок се прехвърлиха през широкото средно корито. Не се спряха, докато не стигнаха шатрата на вожда. Там хвърлиха шейните на земята и без да обръщат внимание на Уинона и Монгшонгша, които чегъртаха пресните кожи на открито, бързо влязоха вътре. Когато стените на познатата типи ги приютиха, те постепенно се успокоиха. Насреща им се усмихваше Унчида.
Момчетата седнаха до старата жена, която всички уважаваха като „свещена заклинателка“, и заразказваха с още треперещи от изпитания страх гласове за онова, което бяха видели.
Унчида остави работата си настрана. — Ще вървя да видя — и излезе от шатрата. Момчетата си поеха дълбоко дъх. Изтичаха навън при своята майка Монгшонгша, за да й разкажат за лова, ала Монгшонгша не се зарадва така, както момчетата очакваха. Тя остави за миг работата си и погледна сериозно своите синове.
— Нашите съгледвачи са открили вражески следи — рече тя. — На отсрещната страна на планината, край която ние сме разположили нашия бивак, златотърсачи са убили една мечка и са простреляли друга. — При тези думи Монгшонгша погледна загрижено през голите дървета към заснежената далечина. — Ще трябва да продължим пътя си — добави тя, — и в снега мнозина от нас ще измрат. — После майката се наведе отново над работата си.
— Ние ще се борим със снега и с дългите ножове — заявиха с решителен глас момчетата. — Никога вече няма да се върнем в резервата!
Двете момчета се пъхнаха отново в шатрата. Тук бяха съвсем сами. Четансапа също не беше върху постелята си. През последните дни раненият боец се бе почувствувал значително по-добре. Момчетата седнаха в сумрачното помещение. Споменът за страшния призрак край мъгливия върбалак и опасното съобщение на съгледвача, за което им бе казала майка им, напълно бяха обладали умовете им. Неочаквано отвън се разнесе гласът на Уинона:
— Светкавичен облак! Накъде тичаш?
В същия миг чергилото на входа се разтвори и девойчето се шмугна вътре.
Тя придърпа зад гърба си чергилото и се спря смутена. Може би не бе очаквала да завари двете момчета в шатрата. Хвана краищата на дългите си дебели плитки и започна да ги върти смутено около пръста си. Най-сетне се приближи няколко крачки.
— Къде е Унчида? — попита тя, като не отделяше поглед от краищата на плитките, които бе увила около пръста си.
— Не можеш да отидеш сега при Унчида — рече Хапеда.
— Ах… — само каза Светкавичен облак. Тя явно беше нещастна, че не може да разговаря с бабата. — Ами тогава… — заекна тя… — те ще дойдат сега всичките… аз… Пак беше много страшно.
Момчетата станаха сериозни. Дали и девойката не бе видяла онова лице?
— Защо страшно? — попита предпазливо Хапеда. Светкавичен облак въздъхна облекчено, тъй като слабият, винаги сресан Хапеда не й се надсмя. Тя пристъпи още малко напред и се наведе към спокойно седящите на пода момчета.
— Защото тя пак сънува и пак ми говори ужасни неща — промълви момичето.
— И какво каза Пъстрата крава? — осведоми се Часке и хвърли към Хапеда поглед на мълчаливо взаимно съгласие. Навярно лошият дух отново се бе вселил у старата жена и те именно нея бяха видели клекнала сред върбалака.
— Да, Пъстрата крава. Вие въобще не знаете колко е страшно, когато започне да я мъчи този дух! — Цялото тяло на момичето потрепера. — Пък и тогава тя излезе права, когато аз не исках да й повярвам… нали си спомняте, когато тя каза, че дългите ножове ще победят и ето че сега… тя отново сънува и лошият дух й казал, че през следващата нощ мечката ще излезе от пещерата, след полунощ… мечката… вие нали знаете за нея?
— Не — отвърнаха момчетата. Те действително не знаеха.
Светкавичен облак надникна навън, за да се убеди че никой от възрастните няма намерение да влезе в шатрата, и заразказва:
— Отсреща, в планината, се намира пещерата, където спи старата мечка, Великата заклинателка! Тя е прастара и е живяла още когато хората и животните са били братя и сестри и са говорили един и същ език. Нейният син е бил огромен мечок, най-силният между двете големи води. Той имал омагьосана шатра и когато една вечер при него дошла една красива жена, на сутринта той се превърнал в човек. Бил едър и силен и мъдър боец и заклинател, когото никой не можел да надвие. Той е прародителят на Матотаупа и на Токай-ихто!
— Да! — потвърдиха Хапеда и Часке като из едно гърло.
— Да — подкрепи думите им и момичето. — Но мечката е още жива, същата онази, старата, тя спи горе, в пещерата, и ще остане там, докато нашите вождове бъдат храбри и силни.
Ако обаче те изменят на своя прародител, тя ще излезе оттам и ще ги смаже със собствените си лапи… — Детето млъкна при тази ужасна мисъл — … и тогава и тя самата ще умре. Така е казал Хавандшита на моята стара майка.
Светкавичен облак се ослуша. Навън, пред шатрата, цареше весело оживление. Тъкмо посрещаха вожда и неговите бойци в бивака. Те скоро щяха да влязат уморени в шатрата. Светкавичен облак се извърна наполовина, готова всеки миг да напусне вождовата типи.
— Тя обиди Токай-ихто и аз пожелах нейният дух най-после да се укроти! — прошепна девойчето бързо, сякаш извън себе си и съвсем бледо, на момчетата. — Тя каза, че ние всички ще станем изменници на голямото племе на дакота и ще напуснем земята на нашите бащи и че нашият вожд не е убил Червената лисица и не е отмъстил за Матотаупа, и затова мечката ще дойде и ще го удуши и нещастието ще се сгромоляса върху всички нас…
Хапеда скочи.
— Завържи си езика — възкликна той, прегракнал от ярост, — за да не повториш никога вече тези думи!
— Но ако и това излезе истина?… — прошушна Светка-вичен облак съвсем бързо и изтърча навън.
Хапеда и Часке хапеха устни и гледаха към пода. Къде бе останала радостта, която бяха преживели през последните дни? Те имаха чувството, че на небето се зададе тъмен облак. Токай-ихто не бе успял до днес да отмъсти на Червената лисица за своя баща — това беше ужасен упрек. Тези жени не биваше да го изговарят!
Денят премина в наваксване на пропуснатия нощен сън, в почивка и ядене. Светкавичен облак и Чапа бяха станали почти постоянни гости в шатрата на Токай-ихто.
— Тя отново е съвсем обладана от духовете — бе казал Чапа, извинявайки се за нахалството си. — Не може да се издържа там.
Вождът излезе от бивака още веднъж, сам и въоръжен единствено с костения си лък. Нощта настъпи, но Токай-ихто още не се беше върнал.
Охитика влезе в шатрата. Душейки пода, обиколи цялата типи, после си излезе разочарован. Вождът не го бе взел със себе си, както правеше обикновено. Тъй като вече се беше стъмнило и вътре не биваше да се пали огън, очертанията на обитателите на шатрата се сляха в неясни сенки.
Мълчанието и очакването действуваха потискащо на всички. Кога ще се върне Токай-ихто? Кой бе подпалил тези приказки за вожда като искра, която сега бе започнала да се разгаря и постепенно лумна като огън?
Хапеда се зарадва, когато на оттатьшния бряг на реката се чуха шумове, които привлякоха всеобщото внимание и сложиха край на ненужните мисли. Излаяха койоти. Миризмата на прясно дивечово месо ги привличаше. Охитика се стрелна напред и ушите на момчетата скоро доловиха сърдитото съскащо ръмжене, което издаваха борещите се долу край реката четириноги. Петте останали в бивака живи кучета подпомогнаха Охитика, но в гората навярно се бяха появили и големите сиви вълци, които бяха нова опасност за кучетата.
Момчетата изтичаха навън. Не се стигна дотам, те да се намесят, защото Охитика вече се връщаше като победител. Той се отпусна пред шатрата и започна да ближе раната си от ухапване на гърба.
Когато Хапеда и Часке понечиха да влязат в шатрата, Охитика неочаквано наостри уши. И миг след това побягна нагоре към гората. Веселият му лай оповести, че той бе открил своя завръщащ се в бивака
