Хавандшита и посочи ловната стрела, която бе извадил от тялото й. Страстният ловец Тоби-ас веднага прегледа раните на дивия звяр.
— Улучена е право зад плешката със стрелата — констатира той, — но този удар не е бил смъртоносен, защото стрелата е летяла вече с по-малка скорост. Удар с кама е убил мечката.
— Хау — потвърди Токай-ихто и хвана несъзнателно още веднъж изрязаната дръжка на ножа си, чието острие бе използувал сега за пръв път отново като ловно оръжие след освобождаването си от пленничеството.
Хавандшита нареди поради големия глад месото на мечката да се разпредели веднага сред всички шатри. Вождът отмъкна плячката си пред своята типи и двамата с Къдрокосия Чапа одраха звера. Уинона и Монгшонгша се приближиха, за да изкормят животното и разпределят месото. Хапеда и Часке получиха веднага по една мръвка. След това момчетата се прибраха в шатрата. Усетиха колко много са изморени и се отпуснаха върху постелите си, които вече ги очакваха готови.
Тъй като бяха издигнати само осем шатри, семействата на Токай-ихто и на Четансапа се настаниха заедно в голямата шатра на вожда, където бе предвиден подслон и за Тобиас. По-късно Чапа и Светкавичен облак също често прекарваха времето тук; в собствената им шатра край многобройните овдовели и неомъжени жени и край обладаната от някакъв дух баба Пъстрата крава двамата не можеха да намерят спокойствие.
Часке и Хапеда се унесоха, загърнати един до друг в бизонови кожи. Въпреки голямата умора обаче сънят им не беше дълбок. Впечатленията от преживяното непрекъснато оживяваха в съзнанието им.
— Още много мечки… и елени ще ловуваме тук! — мърмореше Хапеда.
Светкавичен облак, която лежеше под една завивка с Уинона, също не бе заспала още дълбоко.
— Тук ли е бил нашият бивак, когато ти си била дете?
— Аз бях дете, а Токай-ихто момче. Там долу, край реката…
— Утре отново ще ловим риба — обади се Часке, който бе чул последната дума.
Децата млъкнаха, защото сега Токай-ихто и Тобиас влязоха последни в шатрата. Токай-ихто легна заедно с черното си куче недалеч от входа. От приготвената му подпора за главата и гърба вождът се отказа; омота се в старата си, изтъркана завивка от бизонова кожа, чиято дълга история бе известна само нему.
Когато най-сетне дрямката обори всички, отвън се разнесоха приглушени барабанни удари.
Младият вожд веднага се разсъни и се ослуша; Чапа, Четансапа и Тобиас също напрегнаха слух.
Четансапа се изправи с мъка от постелята си и пристъпи към Токай-ихто.
— Какво се е разбарабанил старецът в своята заклинателска шатра? — каза той тихо, загрижен и недоволен. — Може да ни издаде така!
— Че нали Великата мечка ни пази. — Гласът на Токай-ихто беше горчив.
Четансапа положи ръка върху рамото на своя вожд.
— Мечката е и твой тотем! Ние всички сме братя. Не започвай да се подиграваш с нашите тайнства! Може би ние двамата с теб хранехме твърде много съмнения още като момчета.
Токай-ихто не отвърна нищо и пак се заслуша. Барабанните удари се усилиха и зазвучаха като глуха заплаха. Тогава вождът се изправи.
Всички обитатели на шатрата го наблюдаваха мълчаливо възбудени. Вождът облече дрехите си, сложи украсата с орловите пера на главата си и напусна шатрата.
Навън той чу шумоленето на върхарите на дърветата в нощния вятър, ромона на близката река. Кучета ръмжаха насън. Отдалеч прозвуча вълчи вой. Прелитаха прилепи, някъде в гората извика кукумявка. Изпращяха клони; навярно рисове бяха излезли на лов. Дежурещите край конете бдяха много внимателно. Високо горе в дървото отново се бе настанил съгледвач. Лунната светлина огряваше бледо шатрите.
Токай-ихто тръгна към заклинателската шатра, откъдето се чуваха барабанните удари.
Когато влезе вътре, той не можа да види съвсем ясно всичко, защото и тук не бе запален огън. Вождът разбра обаче, че заклинателят е сам. Хавандшита биеше с кожени бухалки върху кожен барабан, глухо, ритмично, настойчиво. Изглеждаше съвсем вглъбен в себе си. Ръцете му светеха загадъчно с някакъв зеленикав блясък, също и украсата от рога, която бе сложил на главата си, и един вълчи череп в средата на шатрата. Заклинателят сякаш още не бе усетил присъствието на Токай-ихто, или не желаеше да го усети. Продължаваше да барабани и започна разговор със своите духове, който до тази нощ никой друг човек не бе имал право да чуе:
Барабанните удари, в ритъма на които бе говорил заклинателят, се забавиха. Хавандшита вдигна поглед. Очите му примигваха в зеления блясък на рогата и на ръцете му.
Двамата мъже се бореха помежду си мълчаливо, само с волите си.
Най-после заклинателят заговори:
— Защо си дошъл при мен, Токай-ихто, сине на Матотаупа?
— Твоят барабан ме повика.
— Това е дело на духовете.
— Какво ти говорят те? Хавандшита не отговори веднага. В шатрата стана съвсем тихо, злокобно тихо.
Най-после устните на Хавандшита се раздвижиха отново.
— Великата мечка мълчи, тя е сърдита.
— Кому?
Заклинателят издаде главата си напред и вдигна мършавата си зеленикаво мъждукаща ръка.
— На тебе!
— Какво искаш от мен?
— Синовете се нуждаят от словото на своята Велика майка. Донеси ни го!
— Къде да го намеря?
— В мрака на планината, във вътрешността на земята… живее тя. — Хавандшита сякаш сам се изплаши от онова, което каза.
— Кога ме изпращаш там?
— През седмата нощ… без оръжие.
— Ще отида. Ще млъкне ли сега твоят барабан?
— Той ще мълчи, докато мъртъвците и бизоните се върнат при нас.
Заклинателят вдигна своя дървен жезъл; от едната страна той беше черен, от другата блестеше.
