държането на един толкова млад човек, какъвто все още бе бойният им вожд, чрез вдигане на веждите си. Четансапа явно беше много по-дълбоко объркан, отколкото го показа външно. Досега той не бе знаял нищо за плана на Токай-ихто керванът да тръгне на север през Мисури.
Оглеждайки още веднъж насъбраните мъже, заклинателя се помъчи да разбере настроението на съветниците; всички бяха вглъбени в себе си и сведоха погледи с изключение на вожда. Хавандшита сам се уверяваше, че може да бъде доволен от въздействието на своите думи, и не можа да се въздържи да не нанесе още един удар на младия вожд, който се бе осмелил да му противоречи.
— Ти дълго време не беше при нас, Токай-ихто, и познаваш уачичун. Но ти не познаваш всички тайни на Великата мечка. Мълчи и помисли!
Токай-ихто не отговори нищо повече. Обаче устоя на погледа на заклинателя и всички почувствуваха какво мисли той: че Хавандшита не бива да се меси в заповедите на бойния вожд и че мъжете трябва да се подчинят на онова, за което бяха дали клетва, изпушвайки бойната лула.
Заклинателят обърна гръб и си тръгна. Стария гарван го съпроводи; държането му изразяваше готовност да се подчини на заклинателската сила и подчертано достойнство спрямо младия вожд.
Мъжете, които бяха останали около Токай-ихто, също си тръгнаха един по един.
— Не биваше да се връщаме на това място — каза Чапа, който остана последен заедно с Тобиас при Токай-ихто. — Родината има твърде силни ръце. А може би трябваше и да се бяха останали на разстояние. Хапеда и Часке също не подозираха изправени.
— Не. Ние постъпихме правилно. Само че вашият заклинател е много лош заклинател — отвърна възбудено Тобиас.
Токай-ихто погледна отначало одобрително делавара. След това обаче у него се надигна племенната гордост, а също и известна несигурност относно причината за тези думи на делавара и той каза:
— Ти не си роден дакота.
Тобиас потрепера. Почувствува се силно засегнат.
Никой не бе чул разговора на членовете на съвета; хората бяха останали на разстояние. Хапеда и Часке също не подозираха нищо за раздора. Момчетата бяха много доволни. Радва-ха се, че ще си отспят, радваха се на ловната плячка, която сигурно се намираше в тези гори. Радваха се, че ще могат да тичат до реката, където някога Токай-ихто се е подиграл като момче над младия Шонка. Радваха се, че щяха да живеят като братя в една и съща шатра.
Вождовата типи щеше да бъде издигната на някогашното си място. Новите й подпорни пръти вече бяха изправени.
И останалите жени и девойки започнаха да стягат шатрите. Докато и осемте типи бъдеха готови и подредени за живеене, за да можеха момчетата да си легнат, щеше да мине още известно време. Хапеда и Часке използуваха това време, за да отидат на разузнаване. Привлякъл ги беше един необикновено висок бор. Клоните му сигурно бяха удобен наблюдателен пункт. Когато застанаха пред дървото, момчетата видяха, че там вече се бе настанил един съгледвач. Но това нямаше значение, те можеха да се изкачат при него. Хванаха се умело с един скок за най-долните здрави клони и оттам се закатериха нагоре. Неочаквано над тях прозвуча остро предупредително изсвирване и в същия миг момчетата замръзнаха неподвижни сред клоните. Погледнаха въпросително към съгледвача на върха и познаха най-младия Гарван. Той лежеше горе по корем върху един леко олюляващ се клон и бе спуснал единия си крак надолу. Наметнат с бялата вълча кожа на гърба, той самият приличаше на отрупан със сняг клон.
Момчетата го попитаха с поглед дали трябва да слязат. Но Гарвана не искаше това от тях. Така те се настаниха там, докъдето бяха стигнали, и започнаха да оглеждат околността. Оттук се откриваше добър поглед нагоре по гористия склон, и на юг, над речната долина, към покритата със сняг прерия. Над главите им се разграчиха ято гарги. Те бяха подплашени от нещо горе, на върха на склона, и момчетата се опитаха да познаят причината за бягството на птиците. Съгледвачът над тях свирна още веднъж, този път съвсем тихо, и те проследиха с поглед неговата сочеща напред ръка. Движението му беше непърпеливо, сякаш той им казваше: „Нима все още нищо не виждате, туткуни такива? Очите ви май още не са се разсънили?“ Изведнъж Часке сграби брат си Хапеда за ръката.
— Мечка в дървото!
При тези думи и Хапеда забеляза горе, на планината, в едно старо мощно дърво, от което бяха излетели гаргите, тъмната козина на една Баба Меца. Без да отговаря на Часке, той веднага заслиза надолу и Часке го последва. От най-ниските клони момчетата скочиха върху снега и побягнаха, колкото им сили държат, към шатрите.
Къде ли беше Токай-ихто?
Вождът стоеше долу, край реката, и разговаряше, този път с Чотанка. Момчетата се приближиха. Те много добре умееха да се владеят и затова не заговориха веднага. Ала Токай-ихто явно бе разбрал по блясъка в очите и по пламналите им бузи, че за тях съобщението, което искат да му направят, е много важно. Даде им знак да говорят.
— Разкрачения Часке видя една мечка, която най-младият Гарван ни показа, и тогава и аз забелязах животното — заговори Хапеда. — Мечката се покатери на едно дърво горе, на планината, на разстояние един изстрел със стрела.
Мъжете наостриха слух.
— Аз ще я хвана — каза Токай-ихто.
Момчетата го гледаха напрегнато.
— Тичай, Часке — помоли го вождът, — и ми донеси белия лък и една стрела. Уинона ще ти даде оръжието.
Часке полетя напред. Когато се върна, той носеше скъпоценния лък и един колчан от видрена кожа, в който имаше още четири стрели. Токай-ихто пое лъка и една стрела. Колчана и трите други стрели остави в ръката на момчето.
Вождът и бойците се отправиха към голямото дърво, в чийто клонак се бе настанил Гарвана, и двете момчета тръгнаха с тях. Токай-ихто се метна нагоре по клоните и се покатери чак до настанилия се на върха съгледвач. След като огледа оттам мястото, той си избра един здрав клон, който не се поклати под тежестта му, и постави стрелата. Но не бърза да стреля.
Все пак тъмната мечка сигурно все още се виждаше, но не стоеше в удобно за стрелба положение. Момчетата бяха видели мечката на разстояние един изстрел със стрела, което означаваше най-малко триста метра. Един добър лък сигурно би могъл да запрати стрелата дотам, но да улучиш, че и да убиеш на такова разстояние се бе удавало само в забулени с легенди случаи. И все пак мъжете от Мечата орда знаеха, че Токай-ихто и баща му Матотаупа вече бяха изстрелвали с успех такава стрела.
Токай-ихто притежаваше чудесен лък, направен от една кост, без снадки, бял и блестящ като слонова кост, дълъг около деветдесет сантиметра и увит в бизонови жили, за да се подсили още повече еластичността му. Дакота не можеха да правят такива лъкове, тъй като никое прерийно животно не можеше да им осигури необходимия материал. Никой не знаеше откъде Токай-ихто имаше своя лък. Подобни оръжия достигаха до индианците по техните тайни търговски пътища от брега към вътрешността… Хапеда и Часке разглеждаха оръжието с възхита и се радваха, че Уинона бе успяла толкова добре да скрие тази скъпоценна вещ от хайкаджиите на Червената лисица.
Токай-ихто изпъна лъка с цялата си сила. Тетивата избръмча, отхвръквайки напред, и стрелата полетя. Веднага след това стрелецът заподскача от клон на клон надолу и рипна от няколко метра височина направо върху снега.
— Ще изтичам там. Тя няма да е още мъртва! — извика той на очакващите го мъже и веднага побягна нагоре по склона.
Бобъра го последва.
Останалите трябваше да проявят търпение. Догоре имаше най-малко триста метра.
Междувременно шатрите отдавна вече бяха издигнати и подредени с всичко необходимо за живеене. Повечето от жените и децата, както и много мъже, вече си бяха легнали. Само някои се разхождаха все още и сега притичаха и няколко връстници на Хапеда и Часке, за да останат да чакат заедно с тях. Най-после откъм склона се чуха стъпки.
Между дърветата се появиха вождът и Чапа. Те влачеха черното, най-малко двестакилограмово животно. Момчетата нададоха радостен вик, щом видяха плячката. Ловецът остави мечката в краката на
