загърнали, претичаха сред пръски до дълбокото на реката и се стрелнаха като щуки в студения бързей. Загребаха силно по течението надолу и там излязоха на брега. Водата блестеше на капчици върху добре намазаните им с мас тела. Разтъркаха се с пясък, за да се изчистят, и взеха отново завивките си. Изтичаха загърнати край дървото, където семейството им бе прекарало нощта, и се изсушиха.
Монгшонгша им бе приготвила гърненце с меча мас, за да се разтрият добре след банята. Те нахлузиха легините си — тесните кожени панталони, чиито два отделни крачола се държаха за колана, сложиха набедрениците, които представляваха две парчета плат, захванати за колана отпред и на гърба, и обуха подплатените с кожа мокасини. После облякоха дрехите си с обърната към тялото козина и веднага усетиха как кръвта потече отново гореща под кожата им. Шапки не носеха. Дори и в най-студените зими дакота ходеха гологлави. Гъстите им, намазани с мас коси ги предпазваха добре от студа, снега и бурята. Дори старците нямаха окапали коси.
Момчетата получиха разрешение от майката да си изберат от товарните коне, които носеха голямата шатра на Черния сокол и имуществото им, онези, които най-много обичаха да яздят. Хапеда си избра младия червен жребец, с който бе спечелил вече две състезания по езда край Конския поток, а Часке се хвърли на гърба на един изпитан пъстър кон. Приготовленията приключиха и нощният керван пое отново. Намаляващата вече луна се усмихваше към самотната горска долина. Еднообразният поход продължаваш час след час.
Едва по обяд дадоха почивка. Слънцето стоеше горе на небето и сенките на дърветата се синееха. Вечно сресаният Хапеда и Разкрачения Часке също слязоха от конете и се разположиха върху кожата на една черна мечка. Уважаваният боец Чотанка и двамата млади Гарвани бяха тръгнали още през нощта на лов и сега донесоха два вълка и една миеща мечка. Одраха кожата на плячката и разделиха месото. Огън не биваше да палят. Така прегладнелите мъже, жени и деца ядоха сурово месо, но то им се услади много. Хапеда успя да хване още няколко риби, от които даде заедно със своя кръвен брат Часке по взаимно великодушно решение половината на Светкавичен облак и на Гущерчето. Момчетата се зарадваха, като видяха колко рибите се усладиха на „младите гарги“. Катеричката на Светкавичен облак се бе разходила из гората, за да си търси храна. Сега отново седеше на рамото на девойката и гризеше един лешник.
Чудесно беше да заспиш след дванадесетчасова езда под лъчите на обедното слънце. По-малко чудесно беше да те събудят отново вечерта. Чотанка носеше със себе си парче осолено; месо, което даде сега на момчетата. Вкусът му беше ужасен, „мирише на резерват“ — рече Хапеда.
— Не мога да си представя изобщо, че сме били в резервата — каза той на Часке, — и никога повече няма да се върна там. Никога повече. По-добре да умра.
— Хау — потвърди и Часке.
През следващата нощ керванът вървеше все през същата местност. Момчетата почти дремеха върху конете си. Когато започна да се смрачава, те запримигваха и започнаха да се оглеждат по-внимателно. Хапеда забеляза, че Часке също бе надигнал глава, за да се ослушва.
Момчетата скоро разбраха какво означаваха шумовете, които бяха достигнали до слуха им. Нагоре по течението на реката се придвижваха в дълъг бяг мъже. Това бяха прикриващите кервана бойци, които сега бързаха да настигнат преселниците. Токай-ихто, Чапа и Тобиас се приближиха и продължиха да бягат мълчаливо покрай кервана чак до челото му, а и предвождащите преселниците също не се обърнаха към настигащите ги бойци. Не искаха да дигат излишен шум. След като Токай-ихто стигна Хавандшита, старецът даде знак за спиране и за слизане от конете. Сред безшумния възторг на мъжете вождът им раздаде плячкосаните оръжия и ги осведоми, че от напускането на резервата до този час никой повече не бе тръгнал по дирите на Мечата орда. Сега можеха да си позволят по-дълга почивка. Всички се надяваха, че ще могат да прекарат последните тежки седмици на сняг и студ тук, в гората, и да продължат пътя си през юни след топенето на снеговете.
Мъжете и жените от Мечата орда познаваха тази поляна сред гората като подходящо място за построяване на бивака. Тук се бяха издигали техните типи преди тринадесет години, преди бащата на Токай-ихто да поведе своите хора към Конския поток. Тук днешните бойци и предводители бяха играли и се бяха учили да ловуват като момчета. Из един път оживяха стари спомени.
Вождът, Чапа и Тобиас махнаха белите вълчи кожи, които бяха навлекли върху себе си. Хавандшита, Стария гарван и Чотанка се присъединиха към тримата мъже. Всички остана-ха прави на брега на реката. Проследиха с поглед Четансапа, който успя за пръв път да се надигне и сега вървеше към тях с все още несигурни крачки, но изправен и без чужда помощ. Ихасапа, младежът, комуто бе възложена съгледваческата и вестителската служба, чакаше няколко крачки встрани разпорежданията, които щеше да му даде вождът.
— Само осем шатри — те ще стигнат за всички ни през нощта. Никакъв огън, никакъв дим! Никакъв изстрел, никакъв вик! Трябва да се крием.
Ихасапа се отдалечи, за да съобщи тихо на всички дадената заповед. Въпроса, който не бе решен със заповедта, сега постави делаварът:
— Колко време ще останем тук?
— Ние имаме нужда от месо. Ще вървим на лов за елени и мечки. Ще продължим пътя си през осмата нощ.
Последното решение направи различно впечатление на мъжете. Тобиас кимна, беше напълно съгласен. Чапа погледна въпросително вожда, сякаш искаше да го попита дали очаква опасности, които го принуждаваха да иска да продължи пътя си след толкова кратка почивка. Нима не бяха отбили преследвачите? Четансапа сбърчи чело и сякаш се надяваше вождът да обясни решението си поне на него. Чотанка и Стария гарван поклащаха рамене в тихо съмнение. Токай-ихто много добре видя всичко това и обясни:
— Не бива да се отпускаме и да се отдаваме на умората. Трябва да продължим нататък в снега, казах ви го още преди. Уачичун искат да ни заобиколят и да ни избият като дивеч. Гората тук ни пази от буря и студ, но няма да ни опази от дългите ножове!
Заклинателят се поизпъчи, така че вниманието на целия съвет се насочи към него. Той заговори бавно, със заклинателски тон:
— Уачичун се изпокриха отново в своите дупки. Ние сме сами с нашата гора и е нашия дивеч. Защо ни трябва да вървим нагоре, сред северните непознати прерии, в ловните райони на враждебно настроените към нас сиксикау? Това тук е наша земя, тук е нашето място. Тези планини са центърът на света и леговището на Великата мечка. Това са свети места за всички бойци на дакота. Ние няма да ги напуснем за втори път. Ще останем тук! Великата мечка ни брани.
Лицето на Стария гарван просветна. Изпълни го вълнението от новата среща с някогашната родина.
— Тук стояха нашите шатри, тук стоим ние сега отново! подкрепи той думите на заклинателя. — Още когато за пръв път напуснахме тези планини, когато твоят баща Матотаупа ни отведе оттук, вожде Токай- ихто, това ни донесе само нещастие.
Четансапа също застана на страната на Хавандшита.
— Нашето добро старо скривалище! Оттук ние, мъжете, можем да се промъкваме нощем с ножове в ръка до войнишкия град. Пет скаута не са достатъчни, Токай-ихто, за да си отмъстим на уачичун. Нека останем тук и да продължим да се бием. Започнахме с победа…
Чапа въздъхна кратко и се осмели да повдигне рамене, с което изрази неразбиране на изказаните мнения.
Заклинателя насочи поглед към Токай-ихто, който досега не бе взел отношение с никаква гримаса или движение към думите на стареца и мнението на членовете на съвета. Всички изчакваха да видят дали вождът ще отстъпи на заклинателя.
— Говори! — подкани Хавандшита вожда.
— Аз казах. През осмата нощ нашите шатри ще потеглят нататък.
Заклинателят си отмъсти за накърняването на авторитета му:
— След теб, мой млади синко Токай-ихто, ще си кажат думата и духовете. Ние оставаме!
Бойците се изплашиха от остротата на избухналата свада. Бяха стъписани от грубо изказаната решимост, с която току-що завърналият се вожд се противопостави на стария заклинател. Върху лицата на Чапа и на Тобиас се четеше загриженост за Токай-ихто. Стария гарван даде израз на възмущението си от
