Хавандшита направи безшумно няколко тайнствени движения с него.
Токай-ихто остана неподвижен, безстрашен на мястото си, докато заклинателят наведе жезъла към пода.
Тогава вождът напусна шатрата и се върна в своята типи.
Всички, които се бяха събудили, се ослушваха още дълго, но наоколо си остана тихо. Барабанните удари не прозвучаха повече.
— Мъртъвците и бизоните никога няма да се върнат. — Токай-ихто каза това сам на себе си; защо, ничие ухо не можа да чуе. Никой не разбра какво бе говорено в заклинателската шатра.
Когато Хапеда и Часке се събудиха, те не подозираха, че бяха спали след нощта още цял ден и че отново бе станало нощ. Видяха усмихнатото лице на Унчида.
— Време е да се събудите вече. Проспахте мечия танц.
— О! — Хапеда беше недоволен от себе си.
Не биваше в никакъв случай да пропусне мечия танц, който мъжете танцуваха, за да умилостивят духа на мечката. Танцът беше тайнствен и винаги дразнеше любознателността му, когато мъжете, облечени в мечи кожи, започнеха да подражават на животните с всичките им тромави движения, и при това говореха на мечия език, тоест подражаваха напълно на ръмженето им.
Когато се изкъпаха на реката и си сресаха косите, момчетата седнаха край баща си и Унчида. В шатрата отново бе станало сумрачно. Унчида седеше до куп дърва и дялаше дръжки за лъкове. Хапеда и Часке извадиха своите ножове и се заеха да й помагат. Приготовляването на остриетата за стрелите от кости или камък бе мъжка работа. На ловните стрели остриетата се захващаха здраво за дръжките, така че стрелата да се измъкне лесно от тялото на убитото животно и да се използува отново. На бойните стрели закачваха остриетата съвсем хлабаво, освен това те имаха куки, за да се забият здраво в месото на улучения.
— Утре ще трябва да поставите примки, за да хванете гарги — рече Унчида, — трябват ни пера за стрелите.
Момчетата кимнаха и продължиха да дялат усърдно, докато можеха все още да виждат.
— После ще можете да стреляте с тези стрели по мечки — пошегува се Унчида.
— Аз не съм толкова глупав — отвърна Хапеда, — мечката е силна и аз не мога да я убия без пушка. — Момчето забеляза, че баща му е с отворени очи и слуша. — Но може би в тези планински гори има много мечки и нашите бойци ще могат да убият още.
— Вярваш ли? — попита Четансапа.
— Да, вярвам го. — Хапеда говореше съвсем убедено. — Тук, в гората, те могат да намерят добри леговища за своя зимен сън.
— Но те въобще не спят, а се катерят по дърветата — подхвърли Унчида.
— Ти нима наистина мислиш, че аз съм малко момиченце и още нищо не знам? — Хапеда беше обиден. — Мечката е спала, но когато е почувствувала глад, се е събудила и е тръгнала да си търси плячка. Навярно ни е подушила и се е изкатерила по дървото, за да огледа оттам околността, защото тя е умна като съгледвач.
Четансапа, изглежда, остана доволен от обяснението.
— Може да е спала горе в пещерата — заключи момчето.
— В каква пещера?
Момчето усети припряността, с която Унчида постави въпроса си.
— В пещерата, високо горе в планината — обясни той. — Часке, нали и ти я видя от нашето дърво? Горе, на малката отвесна скала в гората? Онази тъмна дупка?
— Да, видях я.
— Да! А утре ние ще отидем там и ще потърсим дали има мечи следи! Може да се покатерим и навътре в пещерата!
Унчида сложи ръка пред устата си, сякаш се бе изплаши — Хуш, хуш, това е тайнствена пещера и вие не бива да влизате вътре!
Очите на момчетата се разшириха.
— Лоша магия ли има там? — Хапеда остави внимателно встрани последната дръжка за стрела, която бе издялал, сякаш не искаше да вдигне никакъв шум. — Ще ни разкажеш ли за нея, Унчида?
Старата жена наведе глава.
— Ще ви разкажа, само че друг път. Това е стара и много важна история и вие ще трябва добре да я запомните.
Мислите на момчетата се насочиха изцяло към тайната, която и сега остана скрита за тях. Ундича донесе малко храна за децата и за себе си; имаше прясно мечо месо, което беше твърдо и вкусно. Черният Сокол също хапна малко.
Когато момчетата се нахраниха и избърсаха омазнените си пръсти до сухо в косите, пред шатрата се чуха тежки стъпки и след това някакъв едър товар се пльосна на земята. Хапеда и Часке изтичаха навън. Поздравиха радостно делавара, който бе убил елен и сам го бе домъкнал до шатрата. През следващите дни момчетата имаха от сутрин до вечер толкова много работа, че едва можеха да се опомнят, и непрекъснато отлагаха разказа за пещерата, който обаче не излизаше от ума и на двамата. Със заложените примки те ловяха гарги. Часке успя да улучи ястреба, който Хапеда бе наблюдавал още по време на дългото им пътуване; хищната птица се бе спуснала да грабне някаква плячка и в този миг я улучи стрелата на дакотското момче. Часке беше много горд със своя лов и Монгшонгша искаше да му направи украшение за главата от перата на ястреба. През същия този ден двамата братя бяха убили и три заека, които донесоха за прехрана на шатрата. Всичко това обаче отпадна пред възможността да отидат на лов за бизони! Копиен връх бе открил навън в прерията следа от бизони и бе решено вождът да излезе през следващата нощ на лов заедно с неколцина мъже. Щяха да ловуват нощем, за да останат скрити. Хапеда и Часке получиха разрешение от баща си и от Токай-ихто да заминат с тях с шейни, за да помогнат при пренасянето на плячката. Макар да останаха спокойни външно, сърцата им пламтяха от очакване. Уинона им приготви шейните. Плъзгачите бяха направени от гладко изтъркани бизонови ребра, чиито краища бяха захванати в две цепнати дървени летви. Впрегнаха в шейните Охитика и сивата вълча кучка и двете момчета се понесоха под светлината на пробляскващите звезди по гладката снежна повърхност. Хапеда и Часке трябваше да задържат своя впряг, за да не задминат мъжете, които се придвижваха пешком с плъзгачи на мокасините си. Скоро откриха бизоновите следи; бойците предположиха, че бяха не повече от четири бизона. Краката им бяха затъвали в снега, който бе замръзнал само на повърхността, и затова животните са напредвали бавно. След три часа ловците ги настигнаха и ги заобиколиха в нощния им лагер. Радостта им беше голяма и възбудена, тъй като сред животните имаше и един бял бизон. Избиха току-що събудилите се добичета бързо със стрелите и копията си. Бойците ги одраха на място и ги нарязаха на парчета. Веднага натовариха шейните на момчетата.
— Ще останем и утре — бе казал вождът, когато убиха бизоните, — за да могат жените и дъщерите ни да обработят и опаковат плячката. Щом обаче слънцето залезе за втори път нашите шатри ще поемат отново пътя си. Сега вече имаме достатъчно ловно оръжие и месо, докато стигнем прериите край Тинестата вода.
Утринните мъгли все още покриваха заснежената земя, когато момчетата се приближиха със своите шейни до края на гората. Под първите дървета Младите кучета посрещнаха весело своите предводители Хапеда и Часке. Момчетата разтовариха бизоновото месо и го дадоха на другарите си да го разнесат по шатрите. Те самите разпрегнаха кучетата, вдигнаха шейните на главите си и ги понесоха през гората. Голямата група момчета вече се беше разпръснала, за да разкажат, че ловът е бил успешен и че делаварът е убил белия бизон. А през това време Винаги сресания Хапеда и Разкрачения Часке вървяха подир другарите си с умерени крачки като победоносни бойци. Когато се приближиха към брега на ромонещата река, двамата се спряха като сраснали със земята.
Гледката беше действително ужасна.
Сред ниския върбалак надолу по течението на реката от мъглата ги гледаха две лудешки облещени очи и пръстите на една суха ръка стояха разперени до нечие мъртвешки бледо лице. Мъглите на здрача се носеха край леко полюшващите се клони на върбалака и видението ту се подаваше, ту изчезваше.
— … е-е! — едва изрече подтиснато Хапеда.
