неподходящ.
— Не знам — отвърна тя само, като се опитваше да разпознае кой още се намира в групата седящи на земята мъже освен Антъни Роуч. Едрият мъж с широкополата шапка беше Бен. Преди малко той именно бе дал заповедта за почивка. Гласът му не можеше да се сбърка с ничий друг, защото той нямаше никакви зъби, та басът му винаги наподобяваше грухтене. Той беше отговорник на групата прерийни ездачи, придадена към малката драгунска част.
— За какво мислите, Бен? — попита го девойката.
— За какво ли не си мисля, малка госпожице. — По време на това пътуване всички ездачи бяха възприели към нея обръщението „малка госпожице“. — За много неща си мисля, но за вас няма да бъде приятно да чуете за никое от тях.
Останалите мъже се разсмяха на думите на своя отговорник по начин, който бе неприятен на Кейт.
— Снощи не разбрах много добре защо трябва да пътуваме през нощта — рече девойката в желанието си да накара прерийните ездачи да заговорят по-делово.
— Няма да пътуваме цяла нощ, малка госпожице — отвърна Бен. — Към полунощ ще спрем, ще направим бивак от колите и вие спокойно ще можете да си легнете, докато нашите пушки ви пазят.
— Така ли мислите? На мен пък ми се струва, че вие имате основание за някакво особено безпокойство, Бен, защото досега винаги спирахме още с падането на мрака.
— Вие умело можете да разпитвате човека, малка госпожице! Но тогава и аз ще ви отговоря направо, без да разкрасявам нещата! В писмото, което Хенри отнесе във форта, се съобщаваше на вашия баща, майора, че трябва да изпрати неколцина мъже да ни посрещнат. И макар ние да позакъсняхме, защото четворният впряг, който трябваше да ви докара от Янктон, не дойде навреме, то именно затова ония приятели от Ниобрара трябваше отдавна вече да ни посрещнат. Не мога да разбера къде се бавят, а всичко, което не разбирам, ме прави недоверчив. Затова именно настоявам да бързаме.
— Не призовавайте напразно дявола и не си внушавайте сами страх — смъмра го лейтенантът. — Въобще нямаме никакво основание да се страхуваме от каквото и да било!
— Шт! Тихо! — изсъска прерийният ездач и се ослуша. Кейт се изплаши. Видя как Бен се хвърли върху тревата и се заслуша с прилепено до земята ухо. Лейтенантът и останалите мъже не казаха нищо повече. Беззъбият отговорник на групата ездачи се изправи след известно време.
— Идват някакви двама. Двама ездачи се приближават. Единият кон куца.
Кейт чу думите, ала все още не можеше да възприеме нищо нито с очи, нито с ушите си. Сърцето й биеше. Кой ли идва? Приятел или враг? Дали да остане в началото на колоната край мъжете, или е по-добре да се върне обратно в своята каруца при верния Том? Мъжете, изглежда, съвсем бяха забравили за девойката. Вниманието им бе насочено само към покритата с мрак долчинка, откъдето трябваше да се появят очакваните конници. Бен държеше пушката си готова за стрелба.
Сега и девойката чу тропот на приближаващи се конски копита.
— Кой идва? — извика Бен.
— Спокойно, спокойно — отвърна нечий прегракнал глас. — Аз съм, вашият добър приятел Бил Петльобореца.
Кейт видя очертанията на двама приближаващи се ездачи. Когато първият скочи и се приближи, тя усети натрапчивата силна миризма на изстинала лула. Вторият кон куцаше, както Бен бе казал вече, а ездачът му висеше на седлото, без да може да седи изправен. Кейт, която по природа винаги бе готова да се притече на помощ, предположи, че мъжете веднага ще изтичат да свалят втория ездач от коня му.
Обаче Бен не прояви никаква любезност, а само се обърна към Бил:
— Ти ли си? Едва-що те изпратихме на разузнаване, и ти отново се връщаш? И кого ни водиш?
— Един ранен.
— О! — възкликна Кейт, без сама да разбере, че от възбуда бе издала глас.
Нейното възклицание обаче привлече отново вниманието на лейтенант Роуч към годеницата му.
— Върни се обратно в твоята кола! — разпореди се мрачно той. — Мястото тук никак не е подходящо за една млада дама.
Девойката вдигна глава, подтикната от някакво неосъзнато още за самата нея непокорство, и не изпълни нареждането.
Междувременно Бил Петльобореца се бе заел — както изглеждаше, с доста мъка — да помогне на втория непознат ездач да се смъкне от коня. Когато Бил постави непознатия на крака и го пусна, раненият започна да търси опипом опора. Кейт потрепера цялата, когато движещата се напосоки ръка на непознатия случайно докосна нейното рамо и се вкопчи в него. Тя сякаш усети как страшното видение, което й се бе присънило, неочаквано я сграби, и трябваше да се напрегне, за да се овладее и да не извика високо. Веднага се засрами сама от себе си.
„Та това е човек — помисли си тя напрегнато. — Само един нещастен човек!“
Пръстите, които се бяха вкопчили в рамото й, започнаха да треперят и се отпуснаха. У девойката отново се надигна присъщата й готовност да се притече на помощ. Тя подхвана с две ръце олюляващото се тяло. Усети платнена дреха, после върху нея се облегна с цялата си тежест един висок мъж, който бе твърде тежък за нейните силици. Ръцете й поддадоха и непознатият се смъкна на тревата. Той или беше тежко ранен, или бе изнурен от глад и жажда.
Бен се наведе над непознатия. Девойката предположи, че той най-после ще се заеме да помогне на изпадналия почти в безсъзнание човек, ала за Бен, отговорника на ездаческата група, изглежда, нещо друго беше много по-важно.
— Говори най-после! — изкрещя той на непознатия. — Кой стреля по теб? Червените кучета наблизо ли са?
Непознатият само изломоти нещо безпомощно. Бен отново се изправи.
— Поне ти говори, Бил — подкани той разузнавача, който бе докарал непознатия. — Успя ли да научиш нещо от тоя приятел?
— Не. Езикът му е прободен. Устата му е пълна със съсирена кръв. Някой е изрязал на дрехата му с нож един малък четириъгълник.
— Проклети да са! — Лейтенантът и Бен бяха изговорили думите като из едно гърло.
— Проклети да са! — повтори Бен. Той из един път бе започнал да говори съвсем тихо, сякаш се страхуваше. — Знаете ли какво означава това?
— Червенокожите убийци! — Роуч изруга. — Нима тая сган наистина се навърта наоколо?
— Този тук вече няма да може да ни каже това, лейтенанте! — В тона, с който Бен произнесе думата „лейтенанте“, бе заложено цялото онова чувство за превъзходство и презрението на един самонадеян благодарение на собствения си опит мъж спрямо един новак в прерийния живот. — Сега ще трябва сами да напрегнем собствените си мозъци!
Роуч се направи, че не е усетил иронията, и опипа непознатия.
— Кой ли може да е този човек? С платнени дрехи в прерията?
Бен бе пристъпил към лейтенанта с тесните рамене и когато офицерът отново се изправи, отговорникът на групата прерийни ездачи стоеше непосредствено пред него, почти застрашителен.
— Роуч, чуй ме добре какво ще ти кажа сега. Искам да ти обясня що за човек е този с неговото платнено облекло. Златотърсач е това, или ако не е, съм готов да изям собствения си мозък. Кой друг би тръгнал с такива дрехи сега към Блек Хилс? Само някой самоубиец или златотърсач, това е ясно. Сега вече той е ням, ням като риба, и те са ни го изпратили именно така! Знаеш ли кой постъпва така в този край? Знаеш ли кой преследва златотърсачите, сякаш са чумави? Мечата орда, тая банда убийци, начело с техния главен бандит, нашия някогашен скаут Хари. Четириъгълникът е неговият знак! Да, именно неговият знак. Където откриете такъв четириъгълник или видите дръжка на нож, издялана във формата на птича глава, да знаете с кого имате работа! Мога да се закълна, че именно тоя гад ни е изпратил този нещастник, след като го е направил ням завинаги! Изпратил ни го е да ни се подиграе и да ни обяви война!
— Бен, дръж си устата! Ти фантазираш! Отговорникът на ездаческата група неочаквано промени държането си. Из един път заговори отново спокойно.
— Слушай, Бил, къде е пушката на тоя приятел? Ти ли я задигна?
— Не.
— Да не би той да яздеше без пушка?
