— Да.
— Значи ония дакота са прибрали пушката му. Тия проклети гадове!
— Трябва да решим какво ще правим сега! — рече настойчиво Роуч, явно силно обезпокоен.
— Какво ще правим? Точно това, лейтенанте, което смятахме да правим. Човек не бива толкова бързо да губи самообладание. Ще пътуваме малко допреди полунощ, после ще съберем каруците на стан за пренощуване. Никой червенокож не напада преди полунощ. Те винаги изчакват часовете, когато ние започваме да усещаме силна умора и ни се приспива, към три-четири часа сутрин. Така че до полунощ можем да се придвижваме.
— Добре, да продължим, щом като смяташ, че дотогава няма опасност. Колкото по-близо до станцията се разположим за нощувка, толкова по-добре.
Кейт въздъхна тихо и се извърна, за да стигне, препъвайки се, до своята кола. Лейтенант Роуч не се погрижи за нея, защото вече бе дал заповед за потегляне. Един мъж обаче, който до този момент бе стоял встрани, се притече на помощ на девойката. Беше доста висок и слаб и Кейт реши, че го позна.
— Томъс… какво ще стане сега с ранения?
— Все ще го натикаме някъде.
— Не бива да се отнасяте така коравосърдечно към хората. Донесете го в моята каруца.
— Ако Бен и Роуч разрешат.
— Те сигурно ще се зарадват, че аз предлагам да помогна.
— Винаги грижовна, малка мис!… Почакайте за миг. — Томъс изостави девойката и се върна още веднъж към началото на колоната.
Кейт дочу кратък разговор там, ала не можа да разбере какъв бе въпросът и какъв отговорът, тъй като мъжете тук бяха навикнали да разговарят помежду си на някакъв пограничен език, състоящ се от смесица от английски, френски и индиански думи и словосъчетания, които Кейт можеше да разбира само когато се обръщаха лично към нея.
Най-после Томъс се приближи към нея заедно с още един мъж. Както Кейт предположи, вторият беше Тео, близнакът на Томъс. В отговор на желанието на девойката двамата отнесоха непознатия ранен мъж в каруцата, в която Кейт отново се качи. След това двамата братя близнаци се сбогуваха с нея. Трябваше да препуснат с конете си пред колоната и да помогнат на Бил в съгледваческата му задача.
Дългата колона коли отново потегли. Камшиците на кочияшите заплющяха върху гърбовете на катърите и високите колелета отново заподскачаха през малките снопчета трева.
„Също както преди почивката — помисли си девойката — и все пак съвсем различно.“
Отначало тя само бе сънувала. Сега към нея се приближаваше истинска опасност. При това тя се чувствуваше чужда и несигурна сред тези мъже, на чийто суров нрав вече не се доверяваше, и изпитваше смъртен страх пред индианските врагове. Не й минаваше и през ум да легне да спи. Намери опипом челото и ръката на немия, тежко ранен беглец, когото бяха положили върху сламата. Пулсът му беше съвсем слаб. Кейт не можеше да му помогне с нищо и се зае със себе си. Потърси кожения си колан с кобура за пистолета, отвори копчето и извади пистолета, за да провери зареждането му, после отново върна оръжието на мястото му с някакво странно чувство.
Примъкна се съвсем близо до предния отвор на чергилото, където старият й приятел Том с посивялата брада седеше до кочияша. Кейт притисна глава до твърдия ръкав на кожената му дреха и се изтегли отново назад в колата. Широкият гръб ма Том й се стори желан щит срещу нощния вятър и всички други опасности.
— Том — промълви тя отново страхливо.
— Не се страхувайте, мис.
— Том, да може най-после да се свърши тази нощ! Тя ще бъде последната от нашето пътуване. Утре пристигаме в станцията с блокхаусите, нали?
— Разбира се! Утре вие ще седите край татко си в блокхауса, а блокхаусът има дебели стени. Те са погълнали не един куршум. Поне старият блокхаус беше такъв.
— Защо казвате „старият блокхаус“? Нима вие познавате станцията?
— Не мога да кажа, че я познавам. За новата само съм чувал. Единия стар блокхаус обаче, който нашият беззъб Бен, тоя подозрителен тип, бе построил и се разпореждаше в него като стопанин и търговец и където индианците и ловците на кожи влизаха и излизаха като у дома си, да, този стар блокхаус познавам добре.
— Разкажете ми за него! Моля ви, Том! — Кейт искаше да го поласкае. — Знаете ли, като си представя блокхауса, по-малко ще се страхувам, а и като ми говорите, времето и за двама ни ще мине много по-лесно. Пък и не ми се спи вече. Сигурно пак ще сънувам страхотии.
— Да, май ще бъде по-добре да се поразговорим. Но за стария блокхаус… по-добре да не говорим за него.
— И защо не?
— Ами защото… защото е страшно.
— Том, не искам да чувам за никакви страхотии. И без това достатъчно съм се наплашила. Може би бихте разказали нещо истинско за себе си, нещо, за което си заслужава да ми разкажете?
— Сериозно ли говорите, малка мис? Вие ми легнахте на сърцето, на мен, стария неудачник. Ами ето на, аз обикалям прерията за нищо и никаква заплата и чакам всеки миг да ме направят на решето. Ни имане, ни имот имам вече. — Том се поопери. — Но ако не ви бях видял чак сега, а преди две години, вечерта, когато оня дявол ме подмами — тогава сигурно много неща щяха да бъдат различни.
— Защо? Какво се е случило онази вечер, Том?
— Ако вие бяхте отворили тогава вратата, мис, вратата на моя магазин…
— На вашия магазин? Нима вие не сте били винаги прериен ездач?
— На млади години бях. Тогава работех като съгледвач при строежа на железопътната линия и дори бях пленник, а след това останах и да живея сред Мечата орда. Колко много пясъчни и снежни бури съм преживял! Докато всичко ми омръзна и се върнах обратно в града, където отворих малко магазинче. Да бяхте дошли поне веднъж там, ако ще би дори и с вашата противна леля Бети, да бяхте попитали за някоя индианска завивка или за някой бродиран кожен колан, каквито фините госпожици обичат да купуват като куриози — ако тогава ви бях видял, щях да си помисля за собствената си дъщеря, която прилича малко на вас, — тогава никога не бих се върнал отново в прерията, която така бях намразил, и нямаше да ставам на стари години златотърсач, нито пък да се оставя да ме подмами оня Ред Фокс, тая Червена лисица, в стария блокхаус… в онзи проклет блокхаус!
— Но защо проклет? — Кейт отново бе станала неспокойна и отново я бе обзел страх. — И кой е този Ред Фокс?
— Проклятие… хм… То това е дълга история за разказване. Ред Фокс, или Джим, или Фред, или както се е наричал той през своя бандитски живот, да, кой ли е той в същност? Де да го знаех и аз самият! Тогава той се появи за мое нещастие при мен. Преди повече от две години беше, през една мрачна зимна вечер. Жена ми беше умряла вече, дъщеря ми се беше омъжила и аз седях сам-самичък в магазина си край печката. Бяха дошли малко клиенти, по онова време търговията вървеше лошо. Печката пушеше, а на мене лулата ми угасна и както ругаех самичък и проклинах всички светци и дявола дори, вратата се отвори… да, така беше, госпожице Кейт, така ми се случи тогава на мен, стария глупав човек… та казвам, вратата се отвори и пред мен застана самият дявол, с червени коси, със святкащи очи, облещил вълчите си зъби… едър и силен, удари ме по рамото и започна да ме уговаря с всички онези приказки, които могат да подведат един бедняк… Трябвало да вървим да търсим злато, из един път да забогатеем… с една дума, аз се съгласих и отново продадох магазина си. На края на зимата беше, преди две години, почти по същото време като сега — може дори да беше на същия ден, — тогава именно се събрахме всички в оня проклет блокхаус… — Том млъкна и се плесна с ръка през устата.
Кейт обаче бе решила да научи всичко докрай.
— … се събрахте всички в блокхауса! — повтори тя думите на Том. — Вие самият и…?
Том се остави да го подведат и заговори отново: — Аз и някой си Джордж, и Бил Петльобореца, на когото викат и Бил Кръвожадния, вие го познавате, и мърлявият малък Джоузеф, който седи до кочияша в колата пред нас, и русият Адам Адамсън — не, той не пътува сега с нас. Впрочем той беше най-добрият от всички ни. И той служел сега като прериен ездач в станцията. Беден дявол, който също искаше да търси
