Индианецът, в чийто колан отново бе затъкнат револверът, засега бе оставил катъра Беси да върви бавно. Постепенно започна да го подкарва по-бързо. Кулестият жребец тичаше край тях.
Девойката пътуваше с подскачащата олюляваща се каруца през тясната долина и се мъчеше да накара мислите си да продължат да работят. Баща й, единственият човек, който все още можеше да й помогне, беше далеч. Той и не подозираше в какво положение се намира чедото му. Не знаеше, че дъщеря му бе предприела това пътуване заедно с колоната с муниции. Щом помисли за баща си, Кейт несъзнателно се посъвзе.
Макар и да бе загубена, тя все пак не искаше да бъде само едно жалко треперещо същество. Искаше да разсъждава тъй, както подобава на войнишко чедо. Зае се да разгледа внимателно индианеца, който седеше до нея. Сега той бе станал господар на нейната съдба. Тя искаше да разбере дали би могла да поговори с него.
Сякаш усетил погледа й, индианецът извърна наполовина глава към нея.
— Вие сте дъщерята на майор Самюел Смит — каза той отново на английски. — Баща ви ли ви повика в своя блокхаус?
— Не.
— Имаше ли в ешелона един едър мъж с червени коси и със сраснали долу за бузите уши?
Кейт наостри слух.
— Не — отвърна тя, — Ред Фокс не пътуваше с колоната. Индианецът измери девойката с учуден поглед. После отново извърна глава напред към катъра. Разговорът бе приключен.
Кейт се опита да си създаде ясна представа за своето положение. Индианецът бе говорил с нея спокойно, съвсем естествено, с делови тон, който я насърчи и тя от своя страна да започне да разсъждава спокойно и делово. Какво ще стане с нея? Спомените за всичко, което бе преживяла с индианци и което бе чула да се разказва и видяла досега, се стрелкаха безразборно в мислите й. Тя не се страхуваше, че ще я подложат на мъчения. Индианците не измъчват жени. Но защо индианецът, който караше каруцата, не я уби веднага? Това беше съвсем лесно за него. Или може би искаше да я задържи като плячка? Каква съдба можеше да я очаква в някое индианско село? Тя не искаше да става индианска жена. Баща й трябваше да дойде със своята военна част и да я освободи. Щом научи за нападението над ешелона с мунициите, той сигурно ще тръгне на бой със своите драгуни. Навярно индианецът има пред вид това. Кейт погледна още веднъж неприятеля отстрани. В начина, по който той бе говорил с нея, в движенията, в погледа му имаше сигурност и самоувереност, които действително вдъхнаха на девойката страх, но същевременно и уважение, което постепенно преля в известно доверие. Изглежда, можеше да поговори още веднъж с него, може би би могла да стигне до някакво споразумение с този дакота. Ами да, възможно е той дори да очаква това.
Кейт взе решение. Реши да помоли победителя да я отведе при баща й срещу откуп. Щом мислите й стигнаха дотук, неочаквано отново я стресна гърмящ тропот на конски копита. Шумът идваше от североизточна посока и докато тя да го чуе, вече се зададе и група ездачи. Тя се състоеше от седмина млади индианци, които се носеха в буен галоп върху петнисти мустанги. И седмината ездачи учудващо си приличаха. Седяха мускулести и гъвкави върху неоседланите си коне. Правите им коси бяха синьочерни, кожата им беше кафява. Бузите, ръцете и гърдите им бяха изрисувани с червени знаци. Всички млади бойци бяха въоръжени с каменни сопи, ножове, лъкове и стрели. Те сигурно бяха чули изстрелите и се бяха притекли на помощ на Токай-ихто.
Щом видяха плячкосаната кола с муниции и само леко ранения си другар на капрата, младите ездачи нададоха шумни радостни възгласи. Спряха изведнъж конете си току пред каруцата, така че мустангите им се изправиха на задните си крака. Много сила, сръчност и радостна самоувереност имаше в този майсторски ездачески номер, на който Кейт, без да иска, се възхити.
Индианецът на капрата на каруцата с мунициите подвикна и кулестият му жребец веднага дотича край него. Младият дакота грабна своята пушка, прехвърли се направо върху гърба на коня и застана с него пред групата ездачи. По даден от него знак с ръка единият от младите бойци започна да докладва, обаче на език, който Кейт не можеше да разбере. Накрая вождът даде някакви указания.
Трима от младите мъже веднага подкараха мустангите си в кариер натам, където навярно се намираше станцията с блокхауса. Останалите четирима скочиха от конете, разпрегнаха катъра и свалиха чергилото на каруцата. Вождът заповяда на Кейт да слезе от капрата.
Тя се подчини и слезе долу. Застана смутена, стъпила с малките си крачка в една локва. Шапчицата се бе смъкнала от главата й, та пищните й къдрици бяха изскочили навън.
Четиримата млади индианци веднага се заеха да извадят мунициите и оръжията от колата и да ги натоварят върху катъра и мустангите. Работеха бързо и без да се оглеждат. Никой не погледна към девойката, макар че всеки от тези млади дакота сигурно трябваше да изпитва любопитство каква плячка е взел техният вожд. Кейт забеляза, че черните коси на младите мъже бяха украсени с по едно снопче червено боядисани животински косми и си спомни, че бе чувала, че членовете на някои бойни съюзи носели подобни отличителни знаци. Може би именно членовете на някой подобен съюз бяха провели нападението над ешелона с мунициите.
Щом разтовариха и натовариха всичко, вождът отново даде къси разпореждания и младите бойци изчезнаха с конете си в северна посока. Когато те се скриха от погледа, вождът се обърна към Кейт, която все още стоеше в локвата, потънала в мислите си.
— Ела!
Девойката потрепера несъзнателно и разбра, че тъкмо сега трябва да говори, ако въобще смята да направи подобен опит. Вождът не бе наредил на своите бойци да я откарат, а щеше сам да я вземе със себе си. Тя стоеше сама срещу него. Не й беше лесно да запази едва-що наложеното си душевно спокойствие; ужасът отново я заля като силна вълна. Кейт погледна безпомощно към колата с мунициите, към тази последна частица от света, в който бе живяла досега. Колата стоеше с отпуснат ок, сякаш предвиждаше съдбата си да остане тук завинаги. Кейт отвърна поглед.
— Моят баща би ви заплатил откуп — изрече едва тя, мъчейки се напразно да разчете нещо по израза на лицето на индианеца. — Каквото и да поискате, моят баща би ви го дал. — Тя бе измислила да каже точно това, ала сега всичко й прозвуча много по-неубедително, отколкото се бе надявала, и тя зачака със страх отговора.
Индианецът не успя да подтисне една усмивка.
— Изглежда, Кейт Смит не знае, че нейният баща и аз сме предводители на неприятелски групи. Моите бойци се нуждаят от оръжие и муниции. Майор Смит обаче е човек, който държи на честта; той няма да ни даде доброволно никакви патрони и пушки, дори и като откуп за дъщеря си. Ние сами ще си вземем оръжието. — И индианецът посочи с глава към изпразнената каруца.
Кейт бе готова да се разплаче, ала успя да преглътне и подтисне сълзите си и за да се почувствува по- сигурна на краката си и да си придаде по-приемлив вид, излезе от локвата и стъпи върху сухия пясък. Не се опита повече нито да се моли, нито да уговаря, само каза:
— Тогава правете, каквото сметнете за необходимо. При тези свои думи тя несъзнателно си помисли, че стройният дакота не е способен на никаква мерзост.
Вождът докара коня си досами девойката и преди още Кейт да се опомни, я вдигна на коня пред себе си.
— Ще видя какво ще направя — отвърна само той. После подкара своя жребец и те се понесоха в югозападна посока през прерийната долина, към реката, на чийто южен бряг, както бе чула вече Кейт, бе разположен командуваният от баща й форт.
Кейт не можеше да предполага какво смята да прави с нея индианецът. Пък и не се опитваше да мисли за това, а само се остави да я окриля надеждата, че желанието й ще бъде изпълнено и той ще я отведе при баща й. Ездачът я държеше с лявата си ръка; в дясната стискаше готовата си за стрелба пушка. Юздата, която служеше само за водене на животното, той не използуваше; насочваше коня си чрез притискане с бедрата. Кулестата козина на мустанга приличаше на цветовете на покритата с трева пясъчна почва. Тъмната му грива се развяваше на вятъра. Дългата му красива опашка бе завързана горе според индианския боен обичай. Животното се носеше леко в галоп въпреки двойния товар. Той беше истинска рожба на степта, която действително му бе родина. Дали ездачът му го бе заловил див и след това го бе опитомил? Кейт положи ръка върху шията на коня, за да се държи и подкрепя. Мустангът отвърна яростно на непознатото докосване от чужда ръка. Понечи да се вдигне на задните си крака и да захапе, та Кейт се
