дръпна изплашена назад. Ездачът успокои животното. Нямаше защо да прави забележка на девойката. Тя бе разбрала и вече разчиташе само на това, че ръката на ездача я държи здраво.
Вождът караше коня си все по посока на форта. Кейт се чувствуваше вече по-сигурна и изпълнена с надежда.
Стигнаха отново мястото, където стройният дакота бе настигнал каруцата с Кейт. Индианецът накара коня да тръгне по-бавно и сякаш започна да разглежда следите по земята. Дори девойката разпозна следи от конски копита, водещи встрани по склона на възвишението. Може би някои избягали от колоната бели мъже се бяха измъкнали оттук от долината, а може би дакота бяха се изкачили тук по склона — това Кейт не можеше, разбира се, да разчете по следите, защото не можеше да различи стъпка на неподкован кон от следите на подкован. Индианецът обаче явно разчиташе всичко това по пръстта и вече се бе ориентирал. Подкара коня си отново галоп.
Вляво възвишенията се снишаваха по посока на реката. Огрени от слънчевите лъчи пухести облачета се носеха над заснежените Скалисти планини, които ограждаха западния хоризонт.
Когато наближи пладне и далечната планинска верига изчезна в мараня, ездачът спря коня. Чу се неколкократен грач на лешояд и дакотският вожд отвърна със същия звук. Само след няколко минути се появиха двама от младите дакотски ездачи, които вождът бе изпратил нанякъде. Конете им намалиха ход, встрани от телата им капеше пот, от муцуните им се стичаше пяна. Когато двамата младежи с червените снопчета косми и с гарванови пера, забодени в косите, застанаха пред своя вожд, те сведоха погледи. От рамото на единия се стичаше кръв, чертите на лицето на другия бяха хлътнали. Сигурно и той беше ранен. Устните на вожда бяха стиснати като тънка черта, погледът му бе насочен строго към завърналите се без резултат. Единият от двамата млади ездачи изрече няколко изречения. Девойката разбра една-единствена дума — „Томъс“. Изхождайки от това име и от състоянието на ездачите, мислите й веднага се подредиха.
Двамата млади дакота сигурно са искали да заловят съгледвачите на ешелона с мунициите Томъс и Тео, които бяха изпратени да избързат преди колоната и по този начин сигурно се бяха отървали от битката през нощта. Ала явно Томъс и Тео бяха пуснали двамата млади бойци да се върнат с окървавени глави.
Вождът навярно разсъждаваше.
Кейт също разсъждаваше. Ако баща й в станцията е бил осведомен от успелите да се спасят съгледвачи и навярно и от лейтенант Роуч за случилото се, тогава положението на групата дакотски бойци сигурно бе станало доста сериозно. Индианците бяха нападнали ешелона в гърба на форта и е трябвало да си пробият път съвсем близо до военната станция на запад. Майорът можеше да пресече пътя им със своите драгуни и да ги принуди да влязат в бой. Кейт не знаеше колцина бойци бяха участвували в нападението, ала имаше чувството, че нападението бе проведено от много по-малко бойци, отколкото баща й сигурно разполагаше с драгуни и прерийни ездачи. Какво щяха да предприемат индианците, попаднали сега поради доклада на спасилите се във форта в новото опасно положение?
Вождът смъкна Кейт от коня си, остави я насред степта и изчезна в галоп заедно със своите двама млади бойци между обраслите с трева възвишения.
Кейт чуваше още известно време ударите от копитата на трите коня, после около нея отново настъпи тишина и самота.
Ами сега?
Девойката седна на тревата и тъй като около нея не се случи нищо, не се чуваха вече нито изстрели, нито конски тропот, тя измъкна едно парче сухар от джоба си и го изяде. Беше много жадна, та си взе малко от остатъците сняг, които още се бяха задържали по северните склонове на пясъчните, тук-таме покрити със стара трева баири.
Подкрепила се до известна степен, тя тръгна по долината, за да стигне бреговете на Ниобрара и станцията с блокхаусите, където командир беше баща й. Колко ли път имаше още дотам? И дали върви в правилна посока? Ако сбърка пътя, ще трябва да умре от глад или да стане плячка на вълците през нощта.
Колко бавно напредваше! Дългите поли й пречеха много. Баирите, край които минаваше, си приличаха напълно; девойката възприемаше прерията като някаква огромна враждебна лудница. Продължаваше непрекъснато да вика „Татко!“и „Помощ!“ Най-после се изкачи по един баир, за да огледа от върха му околността и отново да извика.
Местността наоколо беше спокойна, самотна, гола. Кейт се страхуваше.
Колко ли път имаше още пеша до реката?!
И тя продължаваше да вика и да вика от височината към смълчаната прерия.
Докато Кейт се луташе без път през пустошта и после започна да вика за помощ от върха на лекото възвишение, индианският вожд яздеше галоп заедно с двамата си млади бойци в североизточна посока, прикривайки се непрекъснато зад проточилите се надълго леки възвишения. Дори някой неприятел да доловеше тропота от копитата на галопиращите коне, той все пак не би могъл така лесно да различи малката група ездачи, за да насочи дулото на оръжието си към тях. От двамата млади бойци, от чиито гарванови пера в косите за нас е ясно, че са Гарвановите братя, синовете на Стария гарван, вождът бе научил за резултата от нощната схватка с останалите живи мъже от ешелона с мунициите. Само лейтенант Роуч, който бе избягал пръв, вече бил достигнал жив във форта. Близнаците Томъс и Тео все още обикаляли из прерията, за да търсят навярно девойката Кейт. Досега никой още не бил излязъл от форта, за да тръгне да пресрещне бойците на дакота. Третият от младите индиански бойци, Ихасапа, не бе ранен и продължаваше да дебне край форта.
Вождът насочи групата към едно малко възвишение, което и той, и бойците му познаваха като особено удобен наблюдателен пункт. Още в долината и тримата скочиха от конете. По-младият от двамата Гарванови братя остана на пост край мустангите, а по-възрастният пропълзя заедно с вожда нагоре по билото на възвишението, за да огледат оттам околността. И двамата видяха на юг реката и форта, а на североизток забелязаха с острите си погледи своите сънародници, които препускаха с плячкосаните муниции към своите шатри.
Вождът и по-възрастният Гарван забелязаха скоро и девойката Кейт, която махаше отчаяно от едно ниско възвишение към някакъв свой спасител, а накрая двамата индианци разпознаха на няколко мили две движещи се точки: това можеха да бъдат само ездачите Томъс и Тео.
Гарвана не каза нищо. Изчакваше как вождът му ще прецени положението и какво решение ще вземе. Вождът обаче по принцип подкани най-напред своя боец да заговори:
— Ти какво мислиш? Какво ще се случи и какво ще направим ние?
— Сина на Антилопата направи грешка. Той трябваше да убие Роуч, този койот с подвита опашка. Той не го уби. Ние, Гарвановите братя, също допуснахме голяма грешка. Трябваше да заловим Томъс и Тео. Но не ги заловихме. Те продължават да яздят из прерията и ще се погрижат за девойката там, на възвишението. Това ще ни улесни, за да застреляме и Томъс, и Тео, и девойката. Роуч обаче пристигна във форта и трябва да е докладвал на дългия нож Смит за случилото се. Не мога да разбера защо Смит и неговите хора още не са се раздвижили и не мога също така да си обясня защо отново не изпратиха съгледвача Тобиас да ни следи. Той пристигна с коня си във форта и не излезе повече оттам.
— Роуч сигурно е докладвал всичко съвсем неясно, за да няма нужда да признава своята страхливост — оцени положението вождът. — Навярно Смит изобщо не подозира, че ние сме само двадесет и четирима бойци; според думите на Роуч той сигурно се опасява, че ще има да се пребори най-малко с двеста-триста бойци на дакота. Затова именно не излиза бързо. В края на краищата обаче все пак ще трябва да се осмели да ни нападне и да се опита отново да ни отнеме плячката. Ти какво ми предлагаш, Гарване?
— Върни се при нашите мъже, вожде. А на нас ни изпрати Сина на Антилопата. Той и ние двамата, Гарвановите братя, направихме грешки и сме длъжни сами да ги оправим. Ние ще убием Томъс и Тео и девойката и ще обикаляме заедно с Ихасапа около форта, за да не даваме покой на Смит и на неговите хора със своите стрели и да го задържим във форта.
— Аз пък мисля другояче. Ти и твоят брат сте много посериозно ранени от мен. Вие ще се върнете обратно при нашите бойци, преди силите да са ви напуснали съвсем. Със Смит и с форта ще се заема аз сам.
— Във форта има поне петдесет-шестдесет дълги ножове и всички имат пушки и карабини!
