Досега Кейт беше бледа. Сега пребеля като вар.
— Той именно ме помоли да дойда. Татко, нима той действително не ти е споменал нищо за мене?
Майорът потрепера.
— Ще говорим за това по-късно, Кейт. Легни си сега и не ме задържай повече! Трябва да вървя да си върша работата!
Майорът мина през междинната врата в работния си кабинет.
Кейт остана сама. Беше изплашена от държането на баща си и същевременно дълбоко огорчена от мълчанието на Роуч. За да се освободи от мислите си, тя се опита да се ослуша какво става в съседната стая. Явно Томъс и Тео докладваха на майора за нощните събития по-точно и по-достоверно, отколкото го бе сторил Роуч преди тях. Говореше Томъс и майорът не успяваше да накара каубоя да говори стегнато и сбито. Томъс разказваше надълго и нашироко, сякаш се намираше край някой лагерен огън или в търговска станция, с нагледни подробности, които явно доста му допадаха, но от тях косите на майора сигурно се бяха навлажнили от пот. Доколкото Кейт познаваше баща си, тя си представяше, че той се въздържа и оставя Томъс да продължава да говори само защото всички описания и забележки на този простичък човек бяха оцветени с грубата, макар и неприятна истина.
Голямата физическа и душевна преумора надви Кейт още преди Томъс да приключи своя разказ. Тя се отпусна върху походното легло и без да потъне в истински сън, забрави заобикалящата я действителност.
Когато отново започна да разсъждава, тя се учуди къде се намира. Миг след това обаче всички събития и обстоятелства изплуваха живо в съзнанието й.
Девойката се ослуша.
За момента всичко беше съвсем тихо. И от съседното помещение, работния кабинет на баща й, не се чуваше никакъв шум. Кейт се изправи. Чувствуваше се твърде много самотна и изоставена в малката стаичка с походното легло. Мина през междинната врата в кабинета на баща си. Вътре нямаше никой, както тя бе предположила от царящата там тишина. Девойката седна пред голямата дъбова маса и се загледа навън през прозореца. В двора отново бе започнало някакво оживление. Прокънтяха сигнали за тревога. Драгуни и прерийни ездачи се подреждаха в редици.
Кейт се изправи и пристъпи към прозореца. Погледът й се спря върху един драгун, който държеше за юздата червената кобила на баща й. После тя видя младия русокос мъж да разговаря с неколцина прерийни ездачи, готови да потеглят с конете си. Из един път забеляза и лейтенант Роуч.
Косите му отново бяха вчесани гладко, униформата му бе стегната. Той също даваше заповеди, гласът му хриптеше. Изглежда, той щеше да предвожда една сформираща се рота драгуни. Девойката разбра какво става. Баща й искаше, както сигурно бе решено преди пристигането на Кейт, да тръгне заедно с всички налични сили, за да залови крадците на ешелона с мунициите, преди още да достигнат със своята плячка ловните си райони на запад.
В този миг девойката бе изтръгната от своите размисли и наблюдения. На вратата се чукаше. Кейт подкани чукащия да влезе и видя Тео. Той постави със смутена любезна усмивка една чиния с димяща грахова супа на масата и пристъпи до Кейт пред прозореца.
— Похапнете, малка госпожице, за да си възвърнете отново силите!
— Благодаря. Много благодаря. Супата е още гореща. Кажете… баща ми тръгва заедно със своите хора, за да накаже крадците на мунициите?
— Точно така! Сега индианците ще бъдат хванати за гушата. Нали виждате, всички тръгват. Само дванадесет души от нашите ще останем тук, за да отбраняваме станцията и вас.
— Да… да. — Твърде много неща се бяха струпали върху Кейт. Тя сякаш отново се бе унесла в мислите си. Из един път се стресна. — Виждам един индианец!
— Един съвсем безопасен, привързан към нас индианец с християнското име Тобиас. Вие наистина няма защо да се страхувате от него. Не оставяйте супата си да изстине.
Кейт седна послушно на масата и започна да разбърква супата, макар че тя вече не беше топла.
— Защо сте прибрали този индианец? — поиска да узнае тя.
— Хм, той е съгледвач във форта. Досега беше навън на разузнаване, но казва, че въобще не бил забелязал никакъв дакота. Друго сведение не може да се измъкне повече от него. Дори на майора не ще да каже нищо. Сега чака да си получи боя.
Кейт погледна още веднъж през прозореца. Дълъг и слаб, индианецът стоеше приведен, тъй като ръцете му бяха завързани за един нисък кол. Зелена превръзка на челото придържаше черните му коси; той беше обут в кадифени панталони, памучна риза и везана кожена жилетка.
— Трябваше да му смъкнат дрехите — рече Тео, — та да усети по-добре ударите. Но нашият Адамс, който трябва да го накаже, няма желание да играе ролята на бияч.
— Кой е Адамс? — продължи да пита девойката.
— Русият младеж, който ни посрещна на портата… Извинете ме, госпожице Кейт! Трябва да се мярна навън!
Тео бързо се отдалечи. Кейт остави граховата супа, за да продължи да наблюдава от прозореца какво става на двора.
Тъкмо в този момент излезе баща й. Изглежда, той още веднъж бе огледал околността горе от кулата, защото сега излезе от вратата на сградата с наблюдателницата, която извеждаше направо в двора. Отправи се с бързи крачки към червената си кобила и я яхна. Това беше сигнал за тръгване за всички.
Дежурният на портата беше отворил широко и двете й крила.
В този миг от кулата отново се чу предупредителен сигнал.
Кейт вече познаваше това остро изсвирване. Така бяха предизвестили за нейното пристигане. Тя наблюдаваше Адамс, който не беше на кон и следователно щеше да остане в станцията заедно с останалите единадесетима мъже. Русият момък извика нагоре към кулата:
— Хей! Джим! Какво става?
— Един червенокож се приближава към станцията! — гласеше отговорът.
— Приближава се — и нищо повече?
— Нищо повече, като по време на мир или като парламентьор!
— Сигурно ли е, че е сам?
— Сам е.
Кейт видя как Адамс забърза към баща й. Майорът изслуша на кон съобщението и някакво предложение на Адамс с видимо нетърпение.
ПРЕРИЙНИЯТ ЕЗДАЧ АДАМС
— Предлагам — каза Адамс на своя командир, който стоеше на коня си пред портата, — предлагам ви сам да пресрещна с коня си индианеца, преди да е наближил съвсем станцията ни.
Тъкмо в този момент майор Смит нямаше никакво желание да го задържат, но все пак изслуша предложението.
— Добре, върви. И кое е главното: да не губим време и да не дадем възможност на тоя тип да разбере колцина сме ние тук във форта и какви намерения имаме. Постарай се да измъкнеш от него някакви сведения и гледай след това да го очистиш там навън. Всички дакота са ужасно коварни.
При тази заповед Адамс се намръщи, ала не възрази, изведе бързо кафявия си жребец и препусна през разтворената външна порта. Премина реката през брода и подкара тръс надолу по долината, която му бе позната вече от първото му пристигане тук преди две години. Не мина много време и той видя наблюдавания от кулата ездач, който се приближаваше към него в лек галоп. Сега индианецът накара коня си да забави ход. Адамс спря своя жребец и зачака. Разглеждаше много внимателно и напрегнато приближаващия се индианец. Червенокожият яздеше кулест жребец с тъмна грива и тъмна опашка. Самият той беше гол от кръста нагоре въпреки пролетния хлад. В колана му бяха затъкнати нож и револвер. Пушката си носеше затворена в пъстро бродиран кожен калъф, сякаш не очакваше да влиза в бой. Черните му коси бяха разделени на път и сплетени на плитки. Една змийска кожа, превързана на челото му, задържаше три орлови пера на тила му. Индианецът беше висок и строен както всички свои сънародници. От държането му се излъчваха отчуждена затвореност и надменност към белия мъж.
