с лейтенант Роуч той дори и не подозираше.
Русият момък остана край девойката.
— Да, старият блокхаус — подхвана той нейния въпрос, — страхотна история си има той. Ще ви я разкажа някоя вечер на лампена светлина, когато имаме време. В тази къща именно аз се запознах с индианеца, от чието ездаческо изкуство вие имахте възможност да се възхитите днес в нашия двор. Нали го видяхте?
Кейт кимна.
— И то не за пръв път. Аз го видях още при нападението на ешелона.
Адамс рязко извърна цялото си лице към девойката.
— Ами да, нали и вие бяхте с ешелона! Впрочем разказахте ли всичко на баща си?
— Той още не ме е попитал.
— Истински майор! Не ще да слуша женски брътвежи. Но вие разкажете на мене! Познахте ли вожда при нападението?
Кейт заразказва.
— Боже, боже! — възкликна Адамс. — Всичко това майорът трябва да знае непременно. Що се отнася до мен… да, след последната нощ Ред Фокс и аз сме единствените останали още живи…
— … от всички, които са се били събрали през онази нощ на убийството — допълни Кейт.
— Какво знаете вие за това?
— Каквото ми разказа Том.
— А, той ви е разказал! Тогава аз няма какво да приказвам много-много. Ние се намираме пред блокхауса, където стана убийството. Представете си, мис Кейт, че е вечер и че е тъмно, и че старият блокхаус пред нас е осветен вътре само с катранени факли. Представете си, че вътре седят необуздани мъже, а димът от лулите и смрадта от ракията достигат чак до вратата тук. Назад вляво обаче, на старата пейка до стената, щяхте да видите мен, мен, Адам Адамсън. Там седях аз преди две години с глава, пълна с надежди и мечти за хубав живот. А край старата маса в средата седеше Топ, или по-право Матотаупа, както гласеше индианското му име. Той се наливаше с ракия и играеше, и загуби. Падна от масата. Това направи лошото бренди, с което Червената лисица го унищожи. Докато аз наблюдавах Топ, неочаквано усетих, че някой седна до мен на пейката до стената, и когато се вгледах, видях един млад индианец. Беше Хари, синът на Топ. Той не изпи нито глътка, плати загубата от играта на баща си и отново излезе навън. И на мен не ми се седеше повече сред тая гадна компания. Излязох навън да подишам чист въздух. Видях навън Хари сам, една сянка, неподвижна. Когато отново понечих да се върна в блокхауса, той тръгна подир мен. Аз отворих вратата, погледнах в осветеното помещение и замръзнах. Ей на това място стоях, където стоим сега с вас. Убийството стана пред очите ми. Червената лисица заби ножа си в гърдите на Матотаупа. Зад мене стоеше Хари, синът на Матотаупа. Когато отново се обърнах да го видя, той беше изчезнал, сякаш нощта го бе погълнала.
— Тук, на това място, сте стояли — промълви Кейт тихо. После попита: — Как можа да се стигне до тази трагедия?
— Матотаупа бил отлъчен от своето племе, задето издал пиян тайната на златото в планината, и синът му, който повярвал в неговите уверения, че е невинен, го последвал, когато бил още на дванадесет години. Цяло десетилетие двамата се лутали прокудени и се подвизавали сред нас с имената Топ и Хари. Едва през нощта на убийството си Топ разбрал, че действително е направил предателство — или поне половин предателство. Червената лисица искаше да го принуди да разкрие докрай тайната. Червенокожият отказваше и вдигна каменната си сопа срещу Червената лисица. Само че Лисицата се оказа по-бърз със своя нож, пък и приятелите му се притекоха на помощ. Матотаупа умря. Хари обаче се завърнал сред своето племе и станал там боец и вожд на Мечата орда. Беше изгубил баща си и десет години от собствения си живот. Съдия, който да отмъсти за нанесената му несправедливост, той не може да намери. А дето ще си отмъсти сам — кой може да го съди за това?
Кейт гледаше към мрачното помещение.
— Странно… — Тя се запъна.
— Какво е странно, госпожице Кейт?
— Просто един спомен. — Кейт изглеждаше смутена. — В Минеаполис, когато бях още дете, веднъж ние видяхме един индиански вожд и неговия син — момчето се казваше Хари.
— Та защо двамата, които вие сте видели тогава, да не са били Топ и Хари? През тези десет години те са обикаляли навред из тези земи, от Плат на юг чак до горното течение на Мисури на север. Моят баща и Томъс и Тео също са ги познавали и двамата. Топ и Хари живели известно време при индианците от племето черните ходила. Там Томъс и Тео ги срещнали, когато Хари Токай-ихто бил още дванадесет- тринадесетгодишно момче, и действително, ако чуете Томъс да разказва, ще си помислите, че той и днес още обича този млад човек! По-късно Топ и Хари постъпили на работа като съгледвачи на строежа на Юниън Пасифик; кой знае в противен случай как са щели да преживеят. Така или иначе, днес Хари Токай- ихто е „най-свестният мъж“в земите между Плат и Блек Хилс. Но вие не се безпокойте. При дневна светлина червенокожите не предприемат нищо. През това време можете да се чувствувате спокойна като в скута господен.
— Хубаво успокоение — отвърна иронично Кейт, — до нощта остават само още няколко часа, а вие, изглежда, не вярвате чак дотам на нощните часове?
— Блокхаусите са здрави постройки, мис, особено този старият тук. Не се страхувайте, ние ще ви пазим като зеницата на окото си!
— Същото ми обещаха и през изтеклата нощ в ешелона.
— И сега от опит вие сте вече недоверчива, така ли?
— Моят баща ме остави на вас, Адамс!… Впрочем аз не мога да разбера защо тукашните дакота са толкова враждебно настроени към нас. Ние сме им предложили добри места за живеене, така казва татко, където те могат да се разположат и да се научат на нещо полезно. Но те не искали да се съгласят.
— Гола, неплодородна земя им предлагаме ние и защо изобщо те трябва да се съгласяват, мис Кейт? Та свободното съществуване в безбрежната прерия е много по-приятно. Да, аз също смятах, че червенокожите водят жалък живот. Ала в същност на тях им е много по-добре, отколкото на нас. И аз бих искал да бъда такъв боец и ловец като тях, да си лежа у дома върху кожените завивки, обслужван от някоя булка…
— Нима жените съществуват, за да обслужват мъжете, Адамс?
— Жените не, но червенокожите жени.
Кейт отново се бе успокоила. Миг след това неочаквано се дръпна назад.
— Адамс! Тук има ли плъхове?
— Защо?
— Нещо се раздвижи вътре в блокхауса. Нещо стържеше. Адамс погледна през отворената врата в полутъмното помещение на стария блокхаус. Някои маси стояха все още тъй, както бяха разположени още преди две години по времето на Бен. Пейката край стената също съществуваше още. На пода се валяха безразборно завивки, а в другата половина на помещението — вързопи слама. На задната стена имаше врата, която водеше към малка постройка, служеща за склад за мунициите и хранителните припаси на станцията.
— Стърже ли? Може да има някоя и друга мишка, мис. Единственият плъх тук съм аз самият. Един мисурийски плъх от Запада…
— Нима от толкова далеч сте дошъл? Тогава вие знаете много неща и аз с радост очаквам вечерта, когато ще продължите разказа си. Едно обаче можете да ми кажете още сега: какво мислите за Тобиас, който стои там завързан за кола? Той предал ли ни е?
— Не вярвам… пък и майорът в душата си не го вярва, иначе отдавна щяхме да го пребием. Той трябва само да бъде наказан, задето не иска да се научи на дисциплина и да отговаря на поставен му по военному въпрос като военен.
— Нали всеки добър индианец е приятел на белите хора?
— Всеки добър?… Хм… кой впрочем ви харесва повече, вождът, който ни разиграва тук като марионетки със своя кулест жребец, или Тобиас там край кола?
Кейт вдигна изненадано поглед.
— Честно казано… този вожд. Радвам се и очаквам с нетърпение да ми разкажете още нещо за него…
