върна във фермата, Адам Адамсън?
— Има ли смисъл да говорим?
— Докато дакота могат да удържат положението, баща ти ще може да си остане в своята ферма — рече Тео. — Те няма да го прогонят, защото той им е платил.
— Само че те няма да го удържат и когато ги прогонят от Блек Хилс, може би аз ще успея да намеря там злато. Докога трябва да се изплати сумата?
— До есента седемдесет процента. Само че сега цената се е повишила още повече, тъй като решението да се строи северната линия вече е взето.
Адамс остави лулата си да угасне.
— Ще трябва да раздам патрони на хората.
Той измъкна един голям ключ и тръгна към стария блокхаус.
Докато Адамс разговаряше с двамата някогашни каубои и сегашни прерийни ездачи край казана в двора, Кейт отново бе останала сама в кабинета на коменданта. Отначало изкуса послушно остатъка от изстиналата грахова супа. После се облегна на стената и отново загледа през прозореца към двора. При това се ослушваше към шумовете, които сега долитаха от съседната спална стаичка на майора. Лейтенант Роуч сигурно лежеше върху походното легло на коменданта, а някакъв фелдшер му чистеше раната. Думите на лейтенанта не изразяваха задоволство от лечението.
Фелдшерът обаче не се притесняваше много от критиката на своя чувствителен пациент. Той заяви по- скоро мрачно, че превръзката била наред, и се отдалечи. При това мина през работния кабинет на коменданта и поздрави Кейт.
— Не се опасявайте, мис! След няколко дни раната ще се оправи.
Кейт стана тъмночервена. Тя бе видяла как баща й простреля ръката на лейтенант Роуч, за да му попречи да наруши дадената дума, и се срамуваше заради своя годеник.
Лейтенантът, изглежда, бе чул думите, които фелдшерът каза на Кейт. Щом фелдшерът излезе от стаята на коменданта, той се изправи с леко стенание от походното легло и влезе в работния кабинет на коменданта. Бинтованата му ръка висеше в превръзка.
— Как си, Кейт? — осведоми се той по-скоро от любезност, отколкото от съчувствие, и седна срещу годеницата си. — Изглежда, вече напълно си си възвърнала силите!
Девойката не отвърна веднага. Опита се сама да си изясни какви чувства изпитва към Антъни Роуч. Той изглеждаше съвсем блед, озлобен. Само един ден преди това Кейт би преляла от съчувствие и нежност. След всичко, което се бе случило през последните дванадесет часа обаче, тя се страхуваше от Роуч. Той беше изоставил годеницата си и се бе отрекъл от нея, когато животът й бе в опасност, а баща й се бе видял принуден да стреля по него, за да предотврати едно предателство.
— Антъни! — Кейт усети, че не й достига въздух. Възбудата я стисна за гърлото. — Антъни!
— Да, Антъни, Антъни! — Думите му прозвучаха като подигравка. — Твоят стар господин баща, Кейт, явно не беше с всичкия си, когато стреля по мен и даде по този начин възможност на червения убиец из засада и явен престъпник да избяга!
— Антъни! Забранявам ви да говорите в мое присъствие по такъв начин за баща ми! — Кейт бе станала рязка и се изправи.
— Я виж ти! Не бихте ли желали да защитите честта на баща си с шпага? Сигурно ще съумеете да се справите!
— Не можете да ми направите впечатление със своята подигравка, лейтенант Роуч.
— Истинска дъщеря на майора! Нима не ме обичаш вече, Кейт?
Девойката сведе поглед, ала остана с изправена глава.
— Антъни… не знам. Нищо не знам вече. Моля, дайте ми време!
— Още две години, както предлага леля Бети?
— Вие погрешно ме разбрахте, лейтенант Роуч.
— Доста много недоразумения се случиха днес! Ще ви оставя време да си помислите, Кейт. Само че баща ви, който стреля по мен, въпреки това ще настои вие да се омъжите за мен. Та вие пристигнахте заедно с мен тук!
— Пфу, лейтенант Роуч! Отвращавам се от вас!
— Ще се радвам, ако успеете да овладеете отвращението си към мен пред олтара!
Кейт тръгна към вратата, без да бърза, без да търси да се измъкне, а бавно.
— Лейтенант Роуч — рече тя, вървейки, — виждам, че аз самата съм допуснала грешка, съгласявайки се да стана ваша годеница. — Девойката отмести поглед и тръгна все така бавно, както се бе изправила, и излезе от работния кабинет на баща си навън на двора.
На ярката светлина тя се спря. За себе си вече знаеше, че бе взела решение, което щеше да остане непроменено. Кейт Смит нямаше да стане жена на Антъни Роуч. Тя усети някаква спокойна сила в себе си, породена от прекалената подлост, която бе проличала в думите на Роуч, и беше убедена, че е права. Дори и обърканият прилив на мисли и чувства, които все още я вълнуваха, не можеше да я отклони от решението, до което бе стигнала.
Антъни Роуч беше негодник. Кейт Смит обаче беше девойка, чиято баба още бе защищавала на кон с пушка в ръка своята ферма. Дори леля Бети не бе успяла съвсем да прекърши самочувствието на Кейт. Как е могла Кейт да се заблуждава, че би могла да обича човек като Роуч? Дали сама не се беше заблуждавала, дали не бе вярвала на любезностите на Антъни Роуч само за да може да избяга от живота край леля Бети?
Навярно така е било, ала тя самата вече не можеше да се разбере. Булото на заблудата бе разкъсано.
Кейт започна да се разхожда сама из двора. Мина край индианеца съгледвач Тобиас, който все още беше завързан за кола. Той бе седнал на земята и гледаше безизразно пред себе си.
В положението, в което се намираше, девойката изпитваше несъзнателно съчувствие към всяко живо същество, което също й се струваше измъчено. Така тя се спря край индианеца и сякаш за да се оправдае сама пред себе си, а може би и пред останалите, задето се бе спряла край осъден да бъде наказан с бой индианец, каза:
— Тобиас, защо си толкова неразумен и отказваш да дадеш на баща ми, майор Смит, необходимите сведения? Та ти спокойно можеш да разговаряш открито с него, щом като съвестта ти е чиста. Баща ми винаги е справедлив.
Индианецът не вдигна поглед, въобще не даде никакъв знак, че е чул думите й.
Кейт продължи нататък. Неочаквано се озова пред стария блокхаус, за който й бе разказал Том със сивата брада, преди да го убият. Пристъпи към отворената врата, където се сблъска, не съвсем несъзнателно, с Адамс, и застана непохватно на пътя на младия прериен ездач, който тъкмо се канеше да влезе в блокхауса. Той се спря и двамата загледаха смутено един край друг.
— Каква стара сграда! — рече най-после Кейт, за да каже изобщо нещо подходящо. — Тя сигурно си има и история.
„Каква лепка — помисли си от своя страна Адамс, — как ли ще се отърва от нея? Вече бях веднъж достатъчно груб. А дали момата е богата? Ако се съди по роклята й, сигурно.“
Впрочем Смит не се ползуваше с име на притежаващ голямо богатство човек, напротив, но може би леля Бети щеше да остави голямо наследство и девойката по невнимание бе изгубила нейното благоволение. Но все пак леля Бети сигурно ще се придобри накрая? Който се ожени за Кейт, сигурно ще се ожени и за пари. Хубавка е… млада е…
Адамс се опита да си представи как в същност изглежда той самият. Не беше нито едър, нито дребен, здрав и набит. С русия си перчем, с тъмносините очи върху обгарялото от слънцето лице той би могъл в края на краищата да се хареса на една девойка, която няма кой знае каква възможност за избор в момента. Дали някой ден Смит би дал съгласието си — това вече беше друг въпрос. Но нима не съществуват достатъчно момичета, които успяват да осъществят желанието си въпреки всички пречки? Глупава или мекушава Кейт действително не изглеждаше, макар да беше нежна и бледа. От ненужните превземки човек ще успее да я накара да отвикне, след като му стане жена. Тогава защо не? В същност не беше ли длъжен той като временен комендант на станцията да се позанимае малко с младата дама? Адамс не намери нищо лошо в мислите си. Та и кога ли селянин е могъл да се жени, без да се съобразява с пари и имот? За годежа на Кейт
