да постъпя така, както би желал ти, а както аз самият смятам за необходимо. Щом Адамс ти е обещал свободен достъп… Адамс! Дал ли си такова обещание?
— Да, разбира се — отвърна заинатено момъкът.
— Тогава ти ще си излезеш свободно оттук, червенокожи. При мен няма лъжа и измама. Върви… Но в момента, в който твоят крак престъпи прага на нашата порта, за нас ти вече си обявен извън закона.
Вождът се огледа около себе си, сякаш преценяваше нещо.
— Добре — заговори след това той, — тъй да бъде. Аз ще напусна това място свободен, свободен, както дойдох. В момента, в който кракът ми стъпи извън прага на вашия форт, можете да правите каквото искате и да се опитате да ме убиете. Аз казах, хау!
Стоящите наоколо мъже посрещнаха с одобрение решението на коменданта и на вожда. В техните очи това бе смъртната присъда на индианеца. Само че той бе предпочел куршума пред въжето.
Адамс пристъпи към коменданта.
— Майоре — каза той, — според вас аз направих грешка. Но това, което трябва да се случи сега тук, е убийство.
— Мълчи, прериен ездачо Адамс! Червенокожият достатъчно се чувствува мъж, за да знае какво иска. Той сам избра. Край!
Момъкът погледна към индианеца и видя изписалата се върху лицето му подигравка. За миг погледите на дакотския вожд и на русия бял младеж се срещнаха и индианецът направи почти незабележимо движение с клепките на очите си — „остави ми тази възможност“ — казваше то.
Адамс отстъпи встрани.
В този миг изгърмяха два изстрела. Адамс се извърна. Видя току-що стрелялия пистолет в ръката на майора. На няколко метра от него стоеше лейтенант Роуч с окървавена ръка. Неговият пистолет бе паднал от ръката му и един войник тъкмо го вдигаше.
— Аз попречих да се наруши дадено обещание! — рече белокосият майор. — Лейтенант Роуч, вие знаехте, че току-що бе осигурен свободен излаз на червенокожия до прага на нашия форт!
Разнесе се шепот, в който нямаше добронамереност към лейтенанта. Роуч се отдалечи разярен и изчезна в комендантската сграда. Адамс разбра със закъснение какво се бе случило. Роуч се бе прицелил из засада върху индианеца и Смит бе избил в момента на изстрела пистолета от ръката на лейтенанта, тъй като нямаше възможност да предотврати нападението по друг начин. Адамс беше доволен. Майорът беше честен въпреки обърканите си разбирания.
Смит заповяда да отворят портата. Пазачът изтика бавно двете крила навън. Повечето прерийни ездачи и войници се наредиха до или зад портата. Някои от тях, чиито коне бяха наблизо, излязоха извън портата, за да пресекат на всяка цена пътя на индианеца. Неколцина се отправиха към бойниците на палисадата, но без голямо желание и само за да изпълнят заповедта на майора, тъй като бяха убедени, че няма да могат да вземат участие в стрелбата от тези позиции. Според тях червенокожият трябваше да излезе през портата, за да напусне форта.
Дакотският вожд започна да се приготовлява, макар никой да не разбра какво смята да прави. Той се опита да завърже прибраната си в кожения калъф пушка за въжето от косми, преметнато през холката на жребеца. Животното, изглежда, бе недоволно от постъпката на своя ездач. Отметна неспокойно глава, затанцува насам-натам, започна да бие земята с неподкованите си копита и най-после се опита да захапе пушката. Тъй като не успя и същевременно юздата дръпна назад муцуната му, жребецът се вдигна на задните си крака и застана изправен като свещ. Ездач и кон представляваха гледка, от която всяко сърце на ездач не можеше да не забие лудо. Мустангът бе извърнал очи така, че се провидя бялото им; ушите си бе прибрал назад. Явно не замисляше нищо добро.
Мъжете наоколо започнаха да насърчават с викове „хо“и „хе“и „гръм и мълния“ възбуждащото ги и толкова добре дошло зрелище. Те всички бяха добри ездачи, мнозина бяха работили в мирно време като каубои и умееха да обяздват диви коне. У тях се събуди спортното любопитство и известно другарско чувство, което изпитват помежду си прерийните ездачи, щом видяха ездаческото майсторство на вожда. Без стремена, притиснал само с бедрата си животното, индианецът седеше върху жребеца, който се вдигаше на задни крака, риташе с предните, подскачаше нагоре с четири крака и хапеше край себе си като див тигър.
Най-после кулестият жребец се хвърли на земята и започ-на да се въргаля пред прага на голямата порта. Вождът бе успял да скочи своевременно. С пружиниращи колене той изчакваше мига, в който жребецът, комуто завързаната за холката му пушка не даваше възможност да се въргаля свободно, ще се изправи отново. Ето че необузданият сатана скочи на крака. И в същия миг и ездачът му го възседна.
Войниците и прерийните ездачи очакваха, че индианецът ще се опита в същия миг да препусне през портата. Всички бяха вдигнали пушките си за стрелба. Ала мустангът полетя към задната част на двора. Там животното не намери излаз. Затова полетя и обиколи няколко пъти кулата и блокхаусите. Ездачът му сякаш бе изпуснал властта над него. Жребецът тичаше като луд и никой не се съмняваше, че той най-после ще потърси начин да избяга през разтворената порта в прерията. Прерийните ездачи, които стояха на конете си пред портата, се скупчиха в гъста редица, за да спрат на всяка цена беглеца. И Адамс разсъждаваше като всички останали: че зрелището с разбунения жребец и борещия се с него ездач, което им се представяше сега, действително е било само зрелище и индианецът ще се възползува от него, за да избяга изненадващо в буен галоп през портата.
Очите на мъжете се бяха притворили до тесни цепки и те държаха показалците си на спусъка на своите оръжия.
Горе от кулата прозвуча възглас, по-скоро вик, отколкото дума. Изненада ли бе това, или уплаха, или победен вик, или предупреждение? Изглежда, нещо се бе случило в задния двор. Конският тропот заглъхна, може би конят и ездачът бяха паднали на земята. Постовите на палисадата, които можеха оттам да видят задната част на двора, извикаха високо и едновременно с това буйният галоп прокънтя отново зад комендантския блокхаус. Жребецът се появи… без ездач! Излетя като вятър през портата навън. Силното тяло на животното се изпъна, то се засили и с един-единствен скок побеснелият мустанг успя да разкъса веригата на прерийните ездачи пред портата. Мъжете извърнаха веднага своите коне и се понесоха подир кулестия жребец. Летяха подир него с гърмящ тропот на копита, с готови за хвърляне ласа. Ала ничие ласо не можеше повече да залови кулестия жребец, който превъзхождаше по бързина всички останали коне. Освободен от тежестта на ездача си, мустангът си играеше с преследвачите си, подмамваше ги надменно, като ту спираше, ту отново политаше напред.
— Магарета! — изграчи нечий глас и когато се обърна назад, Адамс видя зад себе си двамата близнаци Томъс и Тео.
Отново се чу вик от кулата, но този път изгърмя и пушка и отново се разнесе вик. Джим така се бе надвесил над своята наблюдателница, сякаш искаше да се хвърли отгоре.
— Внимание! — крещеше той, — ето го във водата! Прехвърли се през палисадата!
Войниците и прерийните ездачи, които бяха останали в двора, се разкрещяха. Малцината постови на палисадата вече се прицелваха и стреляха куршум подир куршум над реката. По заповед на майора повикаха обратно преследвачите на избягалия мустанг, за да помогнат при търсенето на индианеца в реката. Адамс изтича нагоре по стълбата на кулата при Джим.
— Човече божи! — извика той. — Какво се случи? Как успя червенокожият да се прехвърли през острите колове на палисадата?
Джим продължаваше да стреля над реката и разказваше с накъсани фрази:
— Това червено добиче! Можеш ли си представи? Беше паднал в задния двор заедно с дяволския си кон… мисля си, счупил си е врата и крещя, за да не изпуснете вие долу коня… ама вие не внимавате… оня, червеният, лежа за миг като умрял на земята… и изведнъж рипна отново… засили се… скочи нагоре към коловете и аз самият не разбрах как стана това… същинска пантера… вече се бе хванал за коловете и току се прехвърли през тях… но аз не биваше да стрелям още, за жалост не биваше заради майора с неговите шантави принципи… а червеният се пусна да падне зад палисадата във водата… късмет има, дето водата е стигнала чак до коловете. Но там не е много дълбоко… аз веднага стрелях…
— Не го ли улучи?
— Как ще го улуча, драги мой, след като тоя червенокож така умело се спусна досами гредите, че да не мога въобще да го улуча оттук? Защото още не е измислена пушка, която да стреля под ъгъл! Възможно е