Той пръв предаде оръжието си: бойната пушка без муниции, лъка, бойната секира. Чапа последва примера му.
Светкавичен облак почувствува как цялото й тяло потрепера.
В лагера цареше мъртвешка тишина, само неколцина войници ругаеха, ако нещо не ставаше достатъчно бързо. Контролиращи войници вървяха напред и назад през групата на лагеруващите индианци.
Мъжете от Мечата орда вече бяха предали оръжието си. Сега стояха с празни ръце край своите жени и деца. Всички те бяха обучавани от четиригодишна възраст да бъдат ловци и бойци. Сега неочаквано им бяха отнели работата и свободата едновременно.
Никой не смееше да погледне другаря си. Ето ги победителите в много битки, в сражения с белите мъже; ето ги тук, подчинени, обезоръжени, заловени върху парче обрасла с рядка трева степ, без дивеч. Светкавичен облак усети някакъв необичаен повик за повръщане. Никой не можеше повече да я защищава или да й осигурява прехраната. Нейният свят се беше сринал. Тя бе в ръцете на врага.
Изсвистяха три изстрела. Никой от мъжете и жените на Мечата орда не разбра кой ги бе изстрелял. Но опитните бойци бяха разбрали за част от секундата какво искат да направят драгуните, та Четансапа извика на жените и децата: „Лягайте!“и сам падна по очи в тревата.
Отстрани един куршум прелетя към беззащитните индианци.
Чуха се детски писъци. Ранени се сгърчиха; кръвта им швирна. Умиращи се въргаляха и после се проснаха.
Всичко се случи за няколко секунди.
Четансапа се изправи бавно. Погледна само веднъж към кръга от войници, които отново бяха заредили пушките си. Светкавичен облак усети какво чувствува в момента Четансапа. Но той беше мъж без оръжие.
В ръцете на Монгшонгша лежеше изпитото й малко детенце — беше мъртво. Бедрото на Чапа кървеше. Жената на Стария гарван лежеше в локва кръв и не можеше да говори повече. Внучката й, девойката Гущерчето, стоеше безпомощна край нея. Малкият брат на Ихасапа се гърчеше в нечовешки болки. Един куршум го беше улучил в корема.
Унчида и Уинона заедно с няколко други жени бързаха да помогнат там, където все още можеше да се даде помощ. Светкавичен облак вървеше край Уинона и се стараеше да помага на нея и на Унчида. Куршумът в бедрото на Бобъра се беше забил дълбоко; трябваше да го изрежат и кръвта му пръскаше като струя, докато Хавандшита и Унчида успяха да превържат раната. Жената на Стария гарван беше улучена в гърдите. Очите й се изцъклиха. Братът на Ихасапа, десетгодишно момче, свърши в ужасни болки.
Сред драгуните, които бяха стояли в кръг наоколо и бяха стреляли един през друг, също имаше убити и ранени.
Към пладне претърсването на лагеруващите за оръжие приключи. Подкараха отново индианците. Те трябваше да сформират пак своите колони и лишените от оръжие мъже бяха принудени да се отправят заедно с жените и децата си в различни посоки към определените за тях места в резервата. Те влачеха със себе си ранените, умиращите и мъртъвците.
Ихасапа беше взел ранения Бобър, който не можеше да язди сам, върху своя кон. Мъртъвците лежаха загърнати в кожени завивки в плазовете. Монгшонгша носеше мъртвото си бебе в носилката на гърба. Тя гледаше напред с празен поглед и сякаш не виждаше вече дори и сина си Хапеда.
Сега керванът се придвижваше в северозападна посока, навътре във все по-опустяващата степ. Странни скали израстваха сякаш непосредствено от земята. Драгуните настояваха да се бърза. Светкавичен облак вече можеше да разбира някои от техните ругатни.
На втората вечер след безразборната стрелба отново бе дадена заповед за почивка. Мечата орда бе стигнала до своето ново място за живеене.
Светкавичен облак се огледа. Около нея имаше само безкрайна пустош, много пясък и камънаци, бедни редки треви, пресъхващи води. Четансапа и Хавандшита дадоха нареждане да се издигнат шатрите. Жените и мъжете слязоха от мустангите. Мъжете и момчетата събраха конете на едно място. Светкавичен облак и Меден цветец издигнаха шатрата на Бобъра и внесоха вътре покъщнината. После Светкавичен облак излезе извън бивака, за да присъствува на погребението на тримата мъртъвци. Завързани в кожени завивки, те бяха окачени и захванати здраво за клоните на едно изсъхнало дърво, за да не могат да ги достигнат вълците.
И тази церемония мина сред пълно мълчание. Мълчанието бе единственият израз на упрек и тъга, с които подчинени-те индианци можеха да изразят чувствата си срещу победителя.
Когато мъртъвците намериха най-после вечното си жилище сред ветровете, Светкавичен облак отиде при Уинона и Унчида. Донесе малко вода за тяхната шатра от едно почти просмукало се в почвата езерце и се приготви да им помогне при събирането на дърва. Унчида тръгна заедно с нея, а Уинона остана съвсем сама в шатрата.
Когато Светкавичен облак се върна заедно с Унчида, Уинона бе успяла вече да издълбае място за огнището в средата на шатрата.
— Можете да отидете да получите храната — каза тя със странно беззвучния си напоследък глас. — Четансапа раздава дажби от запасите ни.
Светкавичен облак излезе, за да получи оскъдната дажба за обитателките на шатрата за единственото хранене през деня. Уинона остана в дъното на шатрата; седна на пода и Унчида пристъпи към нея. Но и двете не си казаха нито дума. Когато Светкавичен облак се върна, Уинона й предложи собствената си дажба. Девойчето не искаше да приеме такъв по — дарък, но Уинона отново се бе унесла в мислите си и сякаш не чуваше повече онова, което Светкавичен облак й говореше.
Така девойката започна да се храни и при това огледа шатрата, която беше родна шатра на Матотаупа и на Токай-ихто. Нещо се беше променило тук и Светкавичен облак чак сега разбра къде какво беше променено. Кожата на голямата сива мечка, която Матотаупа бе убил на времето, подпомогнат от своя единадесетгодишен син Харка, не висеше вече на подпорния прът. Беше постлана на земята. Светкавичен облак търсеше да открие какво още бе променено и видя, че липсва белият лък, костеният лък на Токай- ихто. Къде беше останал той? Девойката не можеше да си спомни дали Уинона го бе предала на дългите ножове. Всеки случай той не висеше на подпорния прът.
Уинона пое ножа и отряза в знак на горест лъскавите си дълги черни плитки.
Докато жените седяха мълчаливо в шатрите, мъжете, момците и момчетата стояха всички заедно навън и гледаха как драгуните ядат консерви и подготвят нощния си лагер. Къдрокосия Чапа разбра от думите им, че се канят да потеглят с конете си на другия ден обратно към агенцията, и каза това на останалите. Часке слушаше внимателно.
— Нима ще ни оставят тук да измрем от глад? — чу той да пита Четансапа.
— Трябва да отидем при тях и да поговорим за това.
— То е твоя работа.
Чапа стисна видимо устни и повика Стария гарван и боеца на име Чотанка да отидат заедно с него при началника на драгуните. Тримата индианци бяха принудени да чакат дълго и да слушат много ненужни подигравки. Ядът качи кръвта в лицето на Часке. Най-после им разрешиха да говорят.
— Кажете ни — започна Къдрокосия Чапа, като веднага превеждаше онова, което говореше и чуваше, за да бъдат другарите му в течение на разговора. — Кажете ни от какво ще живеем ние тук. Запасите ни вече се свършват.
— Хе-хе! Човече! Дакотският негър! Тук ще си живеете чудесно! Рентиери ще ставате! И ние бихме искали да си живеем така лесно! Утре ние ще се върнем в агенцията, а вдругиден вие ще си получите продоволствието! Всичко е наред.
Чапа нямаше основание да се усъмни в това уверение; пък и нямаше да има смисъл.
Вечерта премина в нощ. Бухали и прилепи, които досега си бяха живели несмущавани от нищо сред пустошта, започнаха да писукат и да крещят, завиха койоти и кучета. Ревът на животните бе единственото нещо, което напомняше на прокудените мъже и жени родните места.
Момчето Хапеда седеше в бащината си типи. Гледаше мълчаливо своя баща Четансапа, който беше седнал край новоиздълбаното огнище. Пламъчетата ближеха краищата наклоните и осветяваха кокалестите рамене на бащата и превръзката от лико на главата му. Едно парче от кожата с косата, месото и начупените кости бяха изрязани. Четансапа сигурно усещаше ужасни болки от раната си, но очите, вперени в огъня, и
