През четвъртата нощ, когато наоколо беше съвсем тихо и пусто, нещо стресна момчето Хапеда в постелята му. Хапеда бе лежал уморен, но без сън в завивките си. Сега забеляза как чергилото на входа се разклати и изведнъж видя, че това беше баща му Четансапа, който пропълзя през отвора. Майката спеше толкова дълбоко от умора, че не забеляза нищо, а бащата сложи ръка на устните си и даде знак на Хапеда да не буди майка си. Четансапа потърси превръзките от лико. Момчето знаеше къде ги бе прибрала майка му и помогна на баща си да превържат раните му. В две от тях сигурно имаше трески. Те бяха започнали вече да гноят. Хапеда донесе на баща си три гущерчета, които беше хванал, и Четансапа ги погълна бързо. Момчето съобрази също така веднага, че баща му ще има нужда от зимна кожена дреха и от завивка от бизонова кожа. Четансапа пое вещите и възложи на сина си задача. Къдрокосия Чапа и Чотанка трябвало да заминат веднага за агенцията и да настоят там да им дадат храна. През това време Ихасапа и Копиен връх трябвало да отидат и да разберат какво е станало с главните вождове.
— Ще дойдеш ли пак някой път, татко? — попита момчето. — Или аз да дойда да те намеря някъде?
— Аз се крия между скалите. Когато предателите и койотите ги няма, ще идвам в шатрата всяка трета или четвърта нощ. Ако не мога да дойда, ти недей да ме търсиш, освен ако се е случило нещо важно или голямо. Тогава ми остави съобщение при скалата, която прилича на глава на лешояд — и Четансапа изчезна отново незабелязано, тайно, както беше дошъл.
Когато нощта вече изтичаше, Хапеда стана. Беше тъкмо часът преди изгрев слънце. Тъй като водата беше много малко, момчето се натърка със сняг. При първи зари Хапеда повика Къдрокосия Чала от шатрата със седемте жени и му предаде тайно заръката на Четансапа.
— Добре… да… добре. — Изглежда, сега и в крайниците на Чапа се вля нов живот, тъй като му се бе създала работа. — Добре. Баща ти се е спрял на най-подходящите мъже. Никой от нас четиримата няма да издаде Четансапа. Ти се върни в шатрата, Хапеда, или почни да си играеш. Аз ще предам задачата по- нататък.
Когато слънчевите лъчи заляха пустошта и шатрите в бивака, четирима бойци вече бяха готови за път. Къдрокосия Чапа и Чотанка подкараха конете си на юг към агенцията. Там се бяха разположили белите мъже, които имаха за задача да ругаят и управляват бедните дакота като в голям затворнически лагер. Ихасапа и Копиен връх тръгнаха пешком. Никой не попречи на четиримата мъже да се отдалечат.
Хапеда се срещна с Часке, своя приятел и заедно с него вожд на Съюза на Младите кучета. Те се посъветваха взаимно и решиха, че членовете на съюза трябва да отидат на лов за птици. Можеха да заложат примки, а и камъните бяха оръ-жие. Гладът беше голям и жените отново заклаха няколко кучета. Но тъй като двамата вождове на момчетата проявиха доста голяма увереност, и останалите деца се насърчиха и това по-бодро настроение навлезе по невидими пътища във всички шатри.
Мина един ден, после втори, и още един, и още един. Момчетата започнаха да се взират никой ли от четиримата мъже, които бяха напуснали бивака, не се завръща още. Сутринта на петия ден на юг нещо се раздвижи. Хапеда и Часке изведоха изпосталелите си мустанги и ги подкараха натам. Онова, което откриха, им се стори много странно.
Две рогати пъстри мършави добичета теглеха с твърде голямо нежелание голяма кола с ритли. Подир колата вървяха завързани още четири такива животни; те пристъпваха неохотно, препъвайки се, с проточени напред шии и глави. Къдрокосия Чапа седеше в колата и подтикваше товарните добичета. Чотанка водеше неговия мустанг, който вървеше ходом след колата.
Колоната спря край шатрите. Едното добиче веднага се сгромоляса изнемощяло на земята.
Мъжете, жените и децата наизлязоха от шатрите и питаха безмълвно, само с поглед, какво смятат да правят сега Къдрокосия Чапа и Чотанка.
Къдрокосия Чапа скочи веднага от каруцата и разпрегна двете крави, които бяха я теглили. Хапеда и Часке му помогнаха. Те казаха, че тези животни имали някаква далечна прилика с женските бизони, тъй като имали рога, четири крака и козина, ала за носовете на индианските момчета миризмата им беше някаква сладникава смрад. Самият Къдрокос Чапа беше готов да се разплаче.
— Шест крави! — каза той. — Но ние можем само да ги заколим, защото те са изтощени до смърт, а тук, край нашите шатри, няма да намерят през зимата никаква храна!
Чотанка бе отвързал вече четирите крави, които бяха вървели подир каруцата. На мъжете не им оставаше нищо друго освен да изпълнят онова, което бе споменал Чапа. Те извадиха камите си и заклаха животните, които изобщо не бяха годни вече да окажат съпротива. През тази сутрин момчетата и момичетата разбраха разликата между ловуването и клането. Какво означаваше обаче да се отглежда добитък, те не можаха да научат от този пример.
Приближи се и Хавандшита. Той определи заедно с Чотанка как да се разпредели месото. Сетне мъжете се заеха да одерат закланите добичета. Жените трябваше да гонят гладните кучета с камшици.
Хапеда, Часке, Светкавичен облак и Гущерчето стояха заедно с останалите мъже, жени и деца край празната каруца. Чапа бе единственият сред тях, който изобщо можеше да кара подобна кола. Но какво можеха да пренасят те с нея? Времето на големите им преселвания от едно място на друго бе отминало. Жътва не можеха да прибират. Кожи, които трябваше да се носят за продан, нямаха. А зимата започваше, в шатрите беше студено и нямаше дърва. Тогава мъжете решиха да нацепят каруцата и да използуват материала за огрев. Чапа прибра едно колело в своята шатра. Обясни на Светкавичен облак, че иска да проучи основно как се прави такова колело.
Всичко това вече бе приключено и бяха минали още три дни, когато най-после Ихасапа и Копиен връх се завърнаха в бивака. Девойчетата и момчетата ги гледаха с голямо очакване.
Свикаха веднага Съвета на старейшините и скоро из целия бивак се разпространи вестта, която двамата бяха докладвали. Те обиколили надалеч целия резерват. Главните вождове обаче не открили никъде. На север в Блек Хилс имало още много сняг. В северните прерии зимата все още не свършвала. Неколцина главни вождове пътували заедно със своите бойни групи горе на север през сняг и лед. Невъзможно било да се получи някакво съобщение от тях. Ако те били още свободни, трябвало мъжете им да се крият от дългите ножове, защото разполагали с много малко муниции и белите мъже ги преследвали. А в резервата дакота били командувани сега от нови вождове. Имало три големи резервата, този, в който живеела Мечата орда, друг, съседен, и един на север, на брега на Мини-Соус, по горното течение на река Чейен.
Това бяха новините, на които трябваше да повярват и момчетата, и девойчетата. Отникъде не можеха да очакват по-мощ. Шонка беше казал истината.
Когато тези новини бяха разбрани с цялата им тежест и месото от изпосталелите крави бе изядено, момчетата и момичетата имаха чувството, сякаш не можеха да дишат с пълни гърди и вече едва се движеха. Езерцето съвсем пресъхна. Жените вървяха цяла миля, за да донесат вода за пиене. Хората нямаха възможност да се къпят вече. Те усещаха всеки ден праха по тялото си и това ги караше да се чувствуват унизени. Безнадеждност вкочаняваше затворените в резервата хора.
За Хапеда, за приятеля му Часке и за девойката Светкавичен облак сега съществуваше само един час на ден, през който те действително чувствуваха, че живеят, и който им помагаше да надвиват умората и отчаянието от останалите часове на деня. Това беше вечерният час, когато имаха възможност да поседят в шатрата на Четансапа край Уинона. И Унчида, която сега живееше в шатрата на заклинателя, идваше през този час при Уинона. Девойката сякаш се събуждаше савечерно време от своята мъка. В сумрачната светлина тя шиеше кожена дреха и кожени мокасини. Не бързаше да работи. Правеше само по няколко бода на вечер.
— За кого шиеш тези неща? — попита Светкавичен облак, върху чието рамо стоеше вярната катеричка.
В шатрата беше полутъмно, тъй като трябваше да пестят дървата. Проблясваха само искри.
— Шия за един сън — отвърна Уинона.
— Какво ти се присъни? — запита Часке. Той идваше само тайно в шатрата на избягалия Чегансапа. Втората му майка Хиацинта и Шонка не биваше да знаят за това.
— Сънят ми беше силен и добър — отвърна Уинона на момчето.
Индианците, които не познаваха естеството на съня, отдаваха голямо значение на съновиденията.
— Кой мъж се яви в съня ти? — попита Хапеда и опипа частите на кожената дреха, която сигурно бе определена за някой висок, строен боец.
— Сънувах брат си — призна Уинона. — Той е мъртъв — рече Хапеда.
