непълнозъби.
И, трябва да признаем, Бенито проявяваше не само въздържаност, но и истински героизъм, когато съзреше някой тапир от породата, наричана в Бразилия „антас“ — тези миниатюрни слонове, които почти не се намират вече по бреговете на Горна Амазонка и нейните притоци — дебелокожи, толкова търсени от ловците поради своята рядкост, толкова ценени от гастрономите за месото им, превъзхождащо говеждото, л особено заради издатината на тила, която е най-вкусната им част. Да, пушката просто пареше в ръцете на този млад човек; но, верен на клетвата си, той я оставяше на мира!
Ах, боже мой! И все пак Бенито предупреди сестра си, ч пушката му ще гръмне сама, ако се озове на удобно разстояние за изстрел срещу някой „tamandoa assa“, вид голям, много интересен мравояд, убиването на който би влязло в ловджийските летописи като подвиг.
Но за щастие голям мравояд не се показа, не се появиха и пантери, леопарди, ягуари, гепарди, обозначавани в Южна Америка под общото название „онса“, които не бива да се допускат наблизо.
— В края на краищата — рече Бенито, като се поспря, — — хубаво е човек да се разхожда, но да се разхожда безцелно…
— Безцелно ли! — възкликна Миня. — Но нали нашата цел е да гледаме, да се любуваме, да обиколим за последен път тези южноамерикански лесове, които няма да видим вече в Пара, да им кажем последно „сбогом“!
— Ах, хрумна ми нещо! Бе се обадила Лина.
— На Лина може да й хрумне само някаква щуротия! — отзова се Бенито, поклащайки глава.
— Не е хубаво, братко — каза Миня, — да се подиграваш на Лина, когато тя се старае да придаде на нашата разходка цел, каквато ти за съжаление не виждаш!
— Още повече, господин Бенито, че моето хрумване ще ви хареса, уверена съм — отвърна младата мулатка.
— А какво е то? — запита Миня.
— Виждате ли тази лиана?
И Лина посочи една лиана от породата „сипо“, увита около исполинска мимоза, листата на която, леки като перца, се затварят и при най-малкия шум.
— Е, та какво? — попита Бенито.
— Предлагам — отговори Лина, — всички да проследим тази лиана до нейния край…
— Ама че идея и цел! — възкликна Бенито. — Да вървим подир тая лиана независимо от пречките — гъсталаци, сечища, скали, ручеи, потоци, — да не се спираме пред нищо, да се промъкваме въпреки всичко…
— Ти наистина имаше право, братко! — засмя се Миня. — Лина е малко щурава!
— Хайде, хайде — отвърна брат й, — ти казваш, че Лина е щурава, за да не кажеш: Бенито е щурав, понеже й върви по волята!
— Е, нека бъдем щурави, щом това ви забавлява — отговори Миня. — Да тръгваме подир лианата.
— Не ви ли е страх… — забеляза Маноел.
— Пак възражения! — извика Бенито. — Ах, Маноел, нямаше да говориш така и щеше вече да си напред, ако Миня те чакаше на края!
— Но аз си мълча — отвърна Маноел. — Не казвам нищо повече, подчинявам се! Да вървим подир лианата!
И ето, те тръгнаха, весели като деца през ваканция! Тази растителна нишка можеше да ги заведе далеч, ако я следваха упорито до края, като нишката на Ариадна21, с тази разлика, че нишката на наследницата на Минос помогнала за измъкването от лабиринта, а тази можеше да ги завлече още по-навътре.
Всъщност това беше лиана от семейство саса, една от ония „сипо“, известни под названието „червена жапиканга“, които по дължина достигат често до няколко левги. Но в края на краищата нали честта им не беше заложена в тази работа.
Лианата минаваше от дърво на дърво и краят й се не виждаше. Тя ту се увиваше около дънерите, ту окичваше клоните с гирлянди, тук се прехвърляше от драконово на палисандрово дърво, там — от исполински кестен, „ber. Holletia excelsa“, на винени палми — „бакаби“, клоните на които Агаси сполучливо оприличава на дълги коралови пръчки със зелени точици. После лианата се провираше между „тукуми“ — фикуси, извити причудливо като вековни маслинови дървета, от които в Бразилия се наброяват не по-малко от четиридесет и три разновидности — именно от тези видове млечкови се добива каучукът; между „гуалти“ — красиви палми с гладко, изящно, стройно стъбло, какаови дървета, които растат от само себе си по бреговете на Амазонка и нейните притоци, различни меластоми, едни с розови цветове, други обкичени с кичури белезникави сочни меки плодове със семенца.
Но колко пъти се спираха, какви викове на разочарование, когато веселата компания мислеше, че е загубила пътеводната нишка Тогава се налагаше да я търсят, да я размотават от кълбото паразитни растения.
— Там, там! — викаше Лина. — Забелязвам я!
— Лъжеш се — отвръщаше Миня, — не е тя, това е лиана от друг вид.
— О, да, Лина е права! — казваше Бенито.
— Не. Лина греши — възразяваше Маноел, както и можеше да се очаква.
Това предизвикваше много сериозни и продължителни спорове, и никой не искаше да отстъпи.
Тогава негърът, от една страна, и Бенито, от друга, се покатерваха по дърветата, пълзяха по клоните, обвити от лианата, за да определят точната й посока.
Ала, трябва да признаем, никак не им беше лесно с тази плетеница от растения, между които лъкатушеше лианата, сред бромелии „карата“, въоръжени с остри шипове, орхидеи с розови цветове и виолетови венчета, големи колкото ръкавица, онцидиуми, по-оплетени от чиле вълнена прежда в котешки лапи.
А после, когато лианата се спуснеше отново към земята, колко им беше трудно да я намерят под завесата от плауни, хеликонии с големи листа, калиандри с розови кичурчега, рипсалии, които я обвиваха като изолация около жица на електрическа бобина, сред плетениците от големи бели грамофончета, под месестите стъбла на ванилията, сред целия този гъстак от страстничета, клонки, дива лоза и бръшлян! И когато намереха лианата, какви викове на радост и с какво настървение продължаваха прекъснатата за момент разходка!
От един час вече младежите и девойките вървяха така и нищо не предвещаваше, че са близо до славната си цел. Те раздрусваха силно лианата, но тя се държеше здраво, и стотици птици се разхвърчаваха, а маймуните бягаха от дърво на дърво, сякаш им показваха пътя.
Препречеше ли се някакъв гъстак, сабята-секачка пробиваше пролука и цялата компания се провираше през нея. Или пък се изправеше някоя висока скала, покрита със зеленина, по която лианата се извиваше като змия. Тогава се покатерваха и минаваха скалата.
Скоро се откри широка горска поляна. Там, сред този по-свободен въздух, който му е необходим като слънчевата светлина, стоеше усамотено тропическо дърво, което, както забелязва Хумболдт, „е съпровождало човека още от детството на цивилизацията“, и осигурява главната храна на жителите на горещите страни — банановото дърво. Дългата гирлянда на лианата, увита около високите му клони, висеше от единия до другия край на поляната й отново се мушваше в гората.
— Да се спрем ли най-после? — запита Маноел.
— Не, в никой случай! — извика Бенито. — Не, докато не стигнем края на лианата.
— Обаче — забеляза Миня — скоро ще трябва да мислим за връщане!
— Ох, мила господарке, да продължаваме, да продължаваме още! — замоли се Лина.
— Напред и все напред! — добави Бенито.
И тези вироглавци се вдълбочиха още по-навътре в гората, която, вече по-рядка, им позволяваше да се придвижват по-лесно.
При това лианата завиваше на север, като че искаше да се върне към реката. Сега не им беше толкова трудно да я следят По-нататък, понеже така се приближаваха до десния бряг, по Който после лесно можеха да се изкачат.
След четвърт час всички се спряха в дъното на един дол, пред малък приток на Амазонка. Но през този
