— С Маноел Валдес, който ще бъде щастлив, ако господин вашият брат благоволи да го представи…
— Ох, по дяволите тия проклети формалности! — извика Бенито. — Що ми трябваше да се улавям за тази идея!… Бъдете си годеници, приятели мои. Бъдете докогато си искате. Бъдете завинаги!
— Завинаги! — повтори Миня и тази дума се изтръгна така естествено от нея, че Лина прихна да се смее още по-силно.
Признателният поглед на Маноел възнагради девойката за словесната прямота.
— Ако вървим, ще говорим по-малко. Затова на път! — провикна се Бенито, за да избави сестра си от неудобно положение.
Но Миня не бързаше.
— Момент, братко! — каза тя. — Ти видя, че бях готова да те послушам! Ти искаше да ни накараш да забравим какви сме с Маноел, за да не разваляме разходката ти! Е, сега пък аз ще те помоля нещо, за да не разваляш моята разходка! Щеш-нещеш, харесва ли ти или не, обещай ми, Бенито, лично ти да забравиш…
— Какво да забравя?…
— Да забравиш, че си ловец, господин братко!
— Как! Нима ми забраняваш?…
— Забранявам ти да стреляш по всички тези очарователни птици, тези папагали, касици и куруку20, които летят така весело из гората! Същата забрана важи и за дребния дивеч, който днес не ни е нужен! Виж, ако някой кугуар, ягуар или Друг хищник се приближи много, тогава ти разрешавам да стреляш.
— Но… — понечи Бенито.
— В противен случай улавям Маноел под ръка и избягваме, загубваме се, и ти ще трябва да ни гониш!
— А на теб ти се иска много да откажа, нали? — възкликна Бенито, поглеждайки приятеля си Маноел.
— Не ще и дума! — отвърна младият човек.
— Тогава не! — извика Бенито. — Няма да откажа. Ще се подчиня напук на теб! Да вървим!
И четиримата, следвани от негъра, навлязоха под тези прекрасни дървета, които с гъстия си листак пречеха на слънчевите лъчи да стигат до земята.
Няма нищо по-великолепно от тази част от десния бряг на Амазонка. Тук в живописно безредие се извисяват толкова различни дървета, че на площ от четвърт квадратна левга могат да се наброят до сто вида от тия растителни чудеса. При това всеки лесничей лесно би забелязал, че никога дървар не е замахвал тук със секира. Дори след изсичане преди много векове още би личала рана. Даже ако новите дървета са от сто години, гората пак не би имала първоначалния си вид главно поради тази особеност, че би се изменила породата на лианите и другите паразитни растения. Това е любопитен признак, в който местният жител не може да се излъже.
И тъй, веселата компания се провираше през високата трева, храстите и подлеса, като бъбреше и се смееше. Когато храсталакът станеше много гъст, негърът отпред пробиваше път със своя секач и разпъждаше хилядите птици.
Миня с право се застъпваше за целия този малък крилат свят, който пърхаше сред листака нависоко. Тук се срещаха най-красивите представители на тропическото птиче царство. Зелените папагали и кресливите ари изглеждаха като естествени плодове на тези исполински дървета. Колибрите в цялото им многообразие — синебради, рубинено-топазови, тизаури с дълги раздвоени опашки — приличаха на откъснати цветя, които вятърът мяташе от клон на клон. Косове с оранжева перушина, поръбена с кафява ивица, позлатени отстрани смок-вари, черни като врани сабии смесваха свирнята си в оглушителен концерт. Тукани раздробяваха с дългите си човки златистите гроздове на гуиририте. Зелените бразилски кълвачи клатеха малките си главици с пурпурни точици. Всичко това обайваше окото.
Но целият този свят млъкваше и се изпокриваше, когато във върхарите на дърветата заскърцваше като ръждясал ветропоказател „alma de gato“ — „котешка душа“, вид светлочервеникав ястреб. Той се рееше гордо, разперил дългите бели пера на опашката си, но бягаше страхливо, щом в небесата се появеше „gaviao“, големият орел със снежнобяла глава, страшилище за цялото крилато население на горите.
Миня показваше на възхитения Маноел тия природни чудеса, конто той не би намерил в първобитната им простота в по-цивилизованите източни провинции. Маноел слушаше девойката повече с очи, отколкото с уши. Пък и крясъците и песните на тези хиляди птици бяха понякога толкова пронизителни, та не можеше и да я чува. Само звънкият смях на Лина беше достатъчно силен, за да надмогне с веселите си ноти това къткане, цвърчане, бухане, свирене и гугукане от всякакъв произход.
За един час изминаха не повече от една миля. Отдалечавайки се от бреговете, дърветата придобиваха друг вид. Животинският свят се проявяваше вече не на земята, а на шестдесет-осемдесет фута над нея, където по високите клони сновяха и се гонеха стада маймуни. Тук-там конусовидни снопове слънчеви лъчи проникваха в подлеса. Всъщност в тия тропически гори светлината като че ли не е необходима за тяхното съществуване фактор. Въздухът е достатъчен за развитието на тези дървета и растения, големи и малки, а всичката топлина, нужна за разпространението на соковете им, те черпят не от околната атмосфера, а от самата почва, в която тя се натрупва като в огромен калорифер.
А по бромелиите, серпентините, орхидеите, кактусите, по всички тия паразитни растения, които образуваха една малка гора под голямата, колко чудни насекоми, които мамеха да ги откъснеш като същински цветя: нестори със сини крила от преливно моаре, пеперуди „лейлус“ със златист отблясък и зелени ивици, хватливи нощни пеперуди, дълги десет инча, с крила като листа; пчели „марибунда“ — истински живи смарагди, обковани в златна рамка; после — цели пълчища бръмбари и светулки с бронзова броня и твърди зелени крила, които излъчват жълтеникава светлина от очите си и нощем озаряват гората с разноцветното си блещукане.
— Колко чудеса! — повтаряше възторжената девойка.
— Ти си у дома си, Миня, нали така каза — извика Бенито, — затова говориш тъй за богатствата си!
— Подигравай се, подигравай се, братлето ми! — отвърна Миня. — Аз имам право да хваля толкова прекрасни творения, нали Маноел? Те са създадени от ръката божия и принадлежат на всички!
— Да оставим Бенито да се смее! — каза Маноел. — Той е поет в тия минути, макар и да крие това, и се възхищава като нас от всички тези природни красоти! Само че когато има пушка под ръка, сбогом на поезията!
— Но поне сега бъди поет, братко! — възкликна девойката.
— Е, поет съм! — отвърна Бенито! — О, природо-вълшебнице и тъй нататък…
Трябва да признаем обаче, че като забраняваше на брат си Да използува ловната пушка, Миня му налагаше истинска саможертва. Гората гъмжеше от дивеч, и той имаше сериозно основание да съжалява за пропуснатите хубави изстрели.
И наистина в не толкова гъстите части на гората, където се откриваха доста широки поляни, се появиха няколко двойки щрауси от вида „нанду“, високи четири-пет фута. Те се движеха заедно с неразделните си „сериеми“, вид пуйки, с несравнимо по-добри вкусови качества от големите птици, които те придружават.
— Ето какво ми струва моето проклето обещание! — извика Бенито, сваляйки по знак на сестра си пушката, която инстинктивно бе вдигнал до рамото си.
— Трябва да се щадят тези сериеми — обади се Маноел, — защото са големи изтребители на змии.
— Както трябва да се щадят и змиите — вметна Бенито, — защото ядат вредните насекоми, а насекомите — понеже се хранят с още по-вредните листни въшки. Ако разсъждаваме така, трябва да щадим всичко.
Но скоро страстта на младия ловец бе подложена на още по-трудно изпитание. Гората все повече гъмжеше от дивеч. Бързоноги елени и изящни сърни припкаха под дърветата и един добре прицелен куршум несъмнено би спрял техния бяг. После тук-там се появиха пуйки със светлокафява перушина, пекари, вид диви свине, много ценени от любителите на месо на дивеч, агути, които са заместители на зайците в Южна Америка, броненосци с черупка от люспи, подредени като мозайка, които спадат към класа
