останали само метиси, потомци на португалци и индианци, а по-рано тук са се наброявали до двайсет и четири различни народности.
Такъв е законът на прогреса. Индианците ще изчезнат. Под владичеството на англосаксонската раса австралийците и тасманийците се стопиха. Североамериканските индианци гинат под напора на завоевателите на Далечния запад. Един ден може би и арабите ще бъдат унищожени от френската колонизация.
Но да се върнем в 1852 година. Тогава съобщителни средства, толкова многобройни днес, не съществуваха, и пътуването на Жоам Гарал щеше да трае не по-малко от четири месеца, особено като се имат пред вид условията, при които то щеше да стане.
Затова, докато двамата приятели съзерцаваха водите на реката, течащи бавно в нозете им, Бенито забеляза замислено:
— Приятелю Маноел, тъй като скоро след пристигането ни в Белен ще трябва да се разделим, пътят ще ти се стори много кратък!
— Да, Бенито — отвърна Маноел, — но същевременно и много дълъг, защото Миня ще стане моя жена едва в края на това пътуване.
VI. Цяла гора повалена
И тъй, семейството на Жоам Гарал се радваше. Това чудно пътуване по Амазонка щеше да стане при великолепни условия. На няколкомесечен път тръгваха не само собственикът на фазендата и близките му, но, както ще видим по-нататък, щеше да ги придружава и част от персонала на фермата.
Като виждаше всички около себе си щастливи, Жоам Гарал сигурно забрави за тревогите, които изглежда смущаваха живота му. От деня, в който взе твърдото си решение, той стана Друг човек и когато се наложи да се занимае с подготовката за пътуването, някогашната му енергичност се възвърна. Близките му го наблюдаваха с дълбоко задоволство отново зает с работа. Душата влияе на тялото, а Жоам Гарал стана пак такъв, какъвто беше в първите си години — деен и жизнен. У него се възроди отново човекът, който винаги бе живял на открито, в животворната атмосфера на горите, полята и течащите води.
Пък и през няколкото седмици до заминаването трябваше да се върши доста работа.
Както казахме по-горе, в ония времена по водите на Амазонка още не браздяха многобройните параходи, които компаниите вече се готвеха да пуснат по реката и по главните й притоци. Речното корабоплаване се осигуряваше само от частни лица, за тяхна сметка, и корабите им обслужваха главно крайбрежните селища.
Тези плавателни съдове се състояха от „уби“, вид пироги, направени от издълбан с помощта на огън и брадва дънер, със заострен лек нос и тежка заоблена кърма, които можеха да побират от един до дванайсет гребци и да носят до три четири тона стока; „егаритеи“, грубо построени, широки по форма, в средата покрити отчасти с навес от листа, със свободен проход отпред, в който се настаняват гребците; „жангади“, вид неправилни салове, движени с триъгълно платно, със сламена колиба отгоре, която служи за плаваща къща на индианеца и семейството му.
Тези три вида плавателни съдове съставляват малката флотилия на Амазонка и могат да пренасят само ограничено количество хора и стока.
Наистина имай други, по-големи: „вижилинги“ с вместимост от осем до десет тона, над които се издигат три мачти, снабдени с червени платна, а в тихо време се карат с четири дълги гребла, с които трудно се работи срещу течението; „коберти“ с вместимост до двайсет тона, нещо като джонки с рубка на кърмата, вътрешна каюта и две мачти с нееднакви квадратни платна, подпомагани при недостатъчен или насрещен вятър от десет дълги гребла, с които индианците манипулират от една платформа при носа.
Но тези различни превозни средства не бяха удобни за Жоам Гарал. Още когато реши да се спусне по Амазонка, той мислеше да използува това пътуване, за да пренесе голям товар стока, която трябваше да достави в Пара. Ето защо не беше нужно спущането по реката да стане бързо. По тази причина той взе решение, изгодно за всички, с изключение може би на Маноел. Младият човек несъмнено би предпочел някакъв бърз параход и имаше причина за това.
Но колкото и елементарно, колкото и първобитно да беше превозното средство, избрано от Жоам Гарал, то щеше да му поз воли да вземе многобройна прислуга и да използува течението на реката при изключителни условия на удобство и сигурност.
Фактически част от фазендата Икитос щеше да се отдели от брега и да се спусне по Амазонка с цялото семейство на собственика, надзирателите и слугите, заедно с техните къщи, заслони и колиби.
Имението Икитос включваше между другото и някои от великолепните гори, които са, така да се каже, неизчерпаеми в тази централна част на Южна Америка.
Жоам Гарал умееше да стопанисва отлично тези гори, богати на най-ценни и разнообразни дървесни видове, много подходящи за направа на мачти и на столарски и дърводелски изделия, и всяка година извличаше от тях значителни приходи.
Пък и нима реката не му беше под ръка, за да превозва продуктите на амазонските гори по-сигурно и по-икономично, отколкото по железница? Затова всяка година Жоам Гарал, п валяйки няколкостотин дървета от запасите си, сковаваше от дъски, греди и грубо одялани дънери един от ония огромни салове, които се отправяха за Пара под управлението на опитни кормчии, познаващи добре дълбочините на реката и посоката на теченията.
Така че и тази година Жоам Гарал щеше да постъпи както предишните години. Само че след като стъкмеше сала, той смяташе да предостави на Бенито всички подробности на тази голяма търговска сделка. Но не биваше да се губи време. Началото на юни беше всъщност най-благоприятното време за заминаване, защото придошлите от горното течение води щяха малко по малко да спадат чак до месец октомври.
Следователно началната работа трябваше да почне незабавно, още повече, че салът щеше да има необикновени размери. Този път предстоеше да се изсече половин квадратна миля гора, разположена там, където Нанай се влива в Амазонка, тоест цял ъгъл от крайбрежието на фазендата, и да се направи огромен влек — жангада, или речен сал, с размери колкото малко островче. И именно на тази жангада, по-сигурна от какъвто и да било друг местен плавателен съд, по-просторна от сто съединени помежду си „егаритеи“ или „вижилинди“, Жоам Гарал възнамеряваше да се качи със семейството, служителите и стоката си.
— Отлична идея! — възкликна Миня, пляскайки с ръце, като узна за проекта на баща си.
— Да — обади се Якита, — при това положение ще стигнем до Белен без опасности и умора.
— А по време на престоите ще можем да ходим на лов в крайбрежните гори — добави Бенито.
— Пътят май ще ни отнеме доста време — забеляза Маноел. — Не е ли по-добре да изберем някакъв по-бърз начин за придвижване по Амазонка?
Наистина пътуването щеше да трае дълго; не никой не прие възражението на твърде заинтересования млад лекар.
Тогава Жоам Гарал повика един индианец, който беше главен управител на фазендата.
— След един месец — му каза той — жангадата трябва да бъде в състояние и готовност да отплава.
— Още днес ще се заловим за работа, господин Гарал — отговори управителят.
Предстоеше трудна работа. За нея разполагаха със стотина индианци и негри, които през тази първа половина на май вършеха просто чудеса. Може би някои добросъвестни хора, несвикнали твърде на такова масово унищожаване на дървета, биха простенали, ако видеха как за два-три часа вековни гиганти падаха под брадвите на секачите; но от двете страни на реката и по островите в горното и долното течение, чак до хоризонта, където чезнеха двата бряга, имаше такова изобилие от дървета, че изсичането на половин миля гора нямаше да остави чувствителна празнина.
Управителят и хората му, след като получиха напътствия от Жоам Гарал, най-напред разчистиха почвата от лиани, храсти, трева и дървовидни растения. Преди да вземат брадви и триони, те се въоръжиха със секачи — необходим уред за всеки, който иска да проникне в амазонските гори: това са големи саби, малко извити, широки и плоски, дълги от два до три фута, здраво закрепени за дръжката, с които туземците си служат извънредно сръчно. Само за няколко часа с помощта на такива саби те разчистиха земята, изсякоха храсталака и прокараха широки просеки в най-непроходимия гъстак.
Така се постъпваше винаги. Почвата се оголи под ударите на секачите от фермата. Старите дънери
