смъкнаха премяната си от лиани, кактуси, папрат, мъх и бромелии. Кората им се показва в очакване и тя на свой ред да бъде жива одрана.
После цялата тази дружина работници, пред която бягаха безчислени стада маймуни, които не ги надминаваха по ловкост, се накатери по горните клони и почна да реже по-дебелите от тях, за да бъдат употребени за местни нужди. Скоро от обречената гора останаха само високи голи стъбла без корона, и заедно с въздуха слънчевите лъчи също проникнаха до тази влажна почва, която може би никога не бяха погалвали.
Всяко от тези дървета можеше да се използува за някаква голяма столарска или груба дърводелска работа. Там растяха като колони от слонова кост с кафяви обръчи няколко восъчни палми, високи по сто и двадесет фута и широки в основата четири фута, които дават много трайна дървесина; кестени с яка подкорна дървесина, които раждат триъгълни плодове; муричи, ценни за строителството, баригуди, широки четири метра в дънера, който на няколко фута от земята започва да се разширява — дървета с лъскава червеникава кора, обрасла със сиви грудки, със заострена корона, подкрепяща хоризонтален чадър; високи памучни дървета с бяло, гладко и право стъбло. Редом с тези великолепни образци на амазонската флора падаха също куатиби, извисили розовите си куполи над всички съседни дървета. Те дават плодове, подобни на малки вазички, в които са разположени редове кестени, а светловиолетовата им дървесина се търси специално за корабостроителство. Имаше също желязно дърво, особено видът ибириратея с почти черна дървесина, толкова яка, че индианците правят от нея бойните си секири; палисандрови дървета, по-ценни от махагона; цезалпинии, които могат да се намерят само в дебрите на старите гори, спасили се и досега от ръката на секача; сапукаи, високи по сто и петдесет фута, подпирани от естествени арки, които израстват от самите тях на три метра от основата им, на тридесет фута височина се съединяват, увиват се около стъблото като елементи на вита колона, а върхът се разтваря в букет от растителни фойерверки, който паразитни растения изпъстрят с жълто, пурпурно и снежнобяло.
Три седмици след започването на работата не остана да се извисява нито едно от тия дървета, които се възправяха в ъгъла между Нанай и Амазонка. Всичко беше изсечено. Жоам Гарал нямаше защо да се грижи за стопанисването на тази гора, защото за двайсет-трийсет години тя щеше да се самовъзстанови. Не бе пожалено нито едно младо или старо дърво, за да бележи бъдещето сечище, нито едно от ония ъглови дървета, с които се обозначава границата на изсичането; всичко беше изсечено „до голо“, дънерите до един — отрязани до корен, докато някой ден бъдат изтръгнати и пъновете, които следващата пролет ще покрие отново със зелени издънки.
Не, тази квадратна миля, мита по краищата от водите на реката и на нейния приток, беше предназначена да бъде разорана, обработена, засадена, засята и на следващата година ниви от маниока, кафе, ямс, захарна тръстика, арорут, царевица и фъстъци ще покрият почвата, засенчвана досега от буйната горска растителност.
Още не бе настъпила последната седмица на май и всички дънери, разделени по сортове и по степен на плаваемост, бяха наредени симетрично по брега на Амазонка. Тук именно трябваше да се строи огромната жангада, която с различните жилищни постройки, необходими за подслоняване на обслужващия персонал, щеше да се превърне в същинско плаващо село. После, в определения час, придошлите речни води щяха да я повдигнат и отнесат на стотици левги, до атлантическото крайбрежие.
През цялото времетраене на тези работи Жоам Гарал беше всецяло отдаден на тях. Той ги ръководеше лично, първо на сечището, после на края на фазендата — широк песъчлив бряг, на който бяха разположени съставните части на сала. Якита заедно със Сибела се занимаваше с подготовката за отпътуването, макар че старата негърка не можеше да проумее защо искат да се махат оттук, където им е толкова добре.
— Но ти ще видиш неща, които никога не си виждала! — повтаряше й непрекъснато Якита.
— По-хубави ли са те от нещата, които сме свикнали да виждаме? — отговаряше неизменно Сибела.
От своя страна Мин-я и любимката й мислеха за онова, което ги засягаше по-пряко. За тях това не беше обикновено пътуване: то беше окончателно заминаване, съпроводено с хиляди дреболии около настаняването в друг край, където младата мулатка трябваше да продължила живее близо до тази, към която се бе привързала толкова нежно. На Миня й беше малко тежко на сърцето, но веселата Лина не вземаше твърде „навътре“ раздялата с Икитос. С Миня Валдес тя щеше да се отнася както с Миня Гарал. За да загуби усмивката си, трябваше да се раздели със своята господарка, за което и не ставаше въпрос.
Самият Бенито помагаше дейно на баща си във всички предприети работи. Така той се учеше да стопанисва фазенда, която един ден може би щеше да бъде негова, а като се спуснеше по реката, да се научи и на търговия.
Що се отнася до Маноел, доколкото е възможно, той делеше времето си между къщата, в която Якита и дъщеря й не пилееха напразно нито час, и сечището, където Бенито го мъкнеше по-често, отколкото би желал. Но, в последна сметка, тази подялба беше твърде неравна и това е леснообяснимо.
VII. Подир една лиана
На 26 май, неделя, младите решиха да се поразвлекат. Времето беше великолепно, въздухът — облъхван от свежия ветрец, идващ от Кордилерите, който намаляваше жегата. Всичко мамеше за разходка на открито.
Бенито и Маноел предложиха на Миня да дойде с тях в голямата гора, проснала се по десния бряг на Амазонка, срещу фазендата.
По този начин те щяха да се сбогуват с прекрасните околности на Икитос. Двамата младежи възнамеряваха да ловуват, но и като ловци нямаше да напуснат своите дами, за да тичат подир дивеча — за това можеше да се разчита на Маноел, — така че девойките (защото Ли на не можеше да се раздели с господарката си) щяха просто да се разходят, понеже разстояние от две-три левги не можеше да ги уплаши.
Жоам Гарал и Якита нямаха време да се присъединят към тях. От една страна, планът на жангадата още не беше завършен и строежът му не биваше ни най-малко да се забавя. От друга, Якита и Сибела, макар и подпомагани от цялата женска прислуга на фазендата, не искаха да губят нито час.
Миня прие предложението с голяма радост. Така че тоя ден, към единадесет часа, след закуска, двамата младежи и двете девойки се запътиха към високия бряг, към ъгъла, където двете реки се съединяват. Придружаваше ги един негър. Всички се настаниха в една от „убите“, обслужващи фермата, и след като минаха между островите Икитос и Парианта, достигнаха десния бряг на Амазонка. Лодката пристана до естествен заслон от дървовидни папрати, увенчани на тридесет фута височина от нещо като ореол от тънки клонки, покрити сякаш със зелено кадифе и украсени с изящна дантела от листа.
— А сега, Маноел — рече Миня, — ще ви запозная с гората, защото вие сте чужденец в тези краища на Горна Амазонка! И тъй като тук сме като у дома си, позволете ми да изпълня дълга си като стопанка.
— Скъпа Миня — отвърна младежът, — вие ще бъдете стопанка и на къщата ни в Белен, така както сте във фазендата Икитос, и там както тук…
— Слушай, Маноел, и ти, сестрите — провикна се Бенито, — мисля че не сте дошли тук, за да си разменяте нежни думи… Забравете поне за няколко часа, че сте сгодени!…
— Нито час, нито миг! — отговори Маноел.
— Ами ако Миня ти заповяда?
— Миня няма да ми заповяда!
— Кой знае! — засмя се Лина.
— Лина има право! — обади се Миня, протягайки ръка на Маноел. — Нека се помъчим да забравим!… Да забравим!… Брат ми настоява за това!… Нека прекъснем всичко друго, всичко! Докато трае тази разходка, няма да бъдем годеници! Аз не съм вече сестра на Бенито! А вие не сте вече негов приятел!…
— Я гледай! — извика Бенито.
— Браво, браво! Сега всички тук сме непознати! — възкликна младата мулатка, пляскайки с ръце.
— Непознати, които се виждат за пръв път — добави девойката, — които се срещат, поздравяват се…
— Госпожице… — подхвана Маноел, покланяйки се на Миня.
— С кого имам честта да говоря, господине? — запита девойката най-сериозно.
