За няколко дни вътрешността на жилището бе напълно подредена и човек би помислил, че се намира в къщата на самата) фазекда. Едва ли някой може да си пожелае друго постоянно жилище — под красив покров от дървета, до брега на весело течаща река. Когато заплаваше между бреговете на тази голяма река, то нямаше да загрозява живописните места, покрай-които щеше да минава.
Трябва да добавим още, че това жилище пленяваше окото както отвътре, така и отвън.
Всъщност и там младите хора се бяха надпреварвали по вкус и въображение.
Къщата беше буквално обвита в листа от основите до-последните арабески на покрива. В сандъчета с питателен хумус, скрити под буйна зеленина, растяха гъсталаци от орхидеи, бромелии и пълзящи растения, целите обкичени с цвят. Дори стъбло на мимоза или на фикус не би било облечено в по-разкошна тропическа премяна! Колко чудно извиващи се клонки, колко червени поветици, златистожълти лози, разноцветни гроздове, преплетени пълзящи растения покриваха водоравните и отвесните подпорни греди на покрива, рамките на вратите! Всичко това се намираше в изобилие из горите около фазендата. Една огромна лиана свързваше помежду им всички тези паразитни растения; тя заобикаляше няколко пъти къщата, вкопчваше се за всичките й ъгли, обвиваше всички издатини, разклоняваше се, „братеше“, пускаше навсякъде лъкатушните си израстъци, така че нищо вече не се виждаше от къщата, която беше сякаш скрита под огромен цветен храст. Краят на тази лиана стигаше до самия прозорец на младата мулатка — нежно внимание, а кой беше инициаторът — лесно можем да се досетим. Като че ли дълга ръка й подаваше през капака на прозореца китка винаги свежи цветя.
Изобщо всичко това беше много очарователно. Не ще и дума, Якита, дъщеря й и Лина бяха доволни.
— Ако желаете — каза Бенито, — ще засадим на жангадата и дървета.
— О, дървета! — възкликна Миня.
— Че защо не? — подхвана Маноел. — Ако ги пренесем с хубава пръст на тази солидна площадка, сигурен съм, че ще виреят добре, още повече, че няма защо да се боят от промени в климата, тъй като Амазонка тече все по един и същ паралел.
— Впрочем — додаде Бенито, — нима реката не влачи непрестанно островчета зеленина, откъснати от бреговете на островите и на реката? Нали те се носят по водата със своите дървета, храсти, скали и полянки и на осемстотин левги оттук изчезват в Атлантическия океан? Та защо да не превърнем и нашата жангада в плаваща градина?
— Искате ли да имате цяла гора, госпожице Лина? — каза Фрагозо, за когото нямаше нищо невъзможно.
— Да, цяла гора! — възкликна младата мулатка. — Гора с птици, маймуни…
— Змии, ягуари!… — вметна Бенито.
— Индианци, чергарски племена!… — добави Маноел.
— И дори човекоядци!
Но къде отивате, Фрагозо? — извика Миня, като видя, че пъргавият бръснар слиза на брега.
— Да търся гора! — отговори Фрагозо.
— Няма смисъл, приятелю — усмихна се Миня. — Маноел ми подари букет и това ми е достатъчно! Наистина — добави тя, сочейки постройката, потънала в цветя, — наистина той скри нашата къща в годежния си букет!
IX. Вечерта на 5 юни
Докато се строеше господарската къща, Жоам Гарал се занимаваше също със стъкмяването на служебните помещения — кухнята и складовете, в които щяха да се съхраняват всевъзможни хранителни продукти.
На първо място имаше голям запас корени от високото шест до десет стъпки дръвче, от което се получава маниоката — главна храна на жителите на тропическите области. Този корен, подобен на дълга черна репичка, образува кичури, като картофите. Макар и неотровен в африканските страни, несъмнено в Южна Америка той съдържа много вреден сок, който трябва предварително да се изстисква. След това корените се смилат на брашно, което се използува по различни начини, дори под формата на тапиока, според вкуса на местните жители.
Затова на жангадата имаше цял склад от този полезен продукт, предназначен за изхранването на всички.
Що се отнася до месните консерви, в добавка към цялото стадо овни, отхранвани в специални кошари, построени в предната част на жангадата, те се състояха главно от известно количество местна шунка „пресунто“ с отлично качество; но Се разчиташе също на пушките на младежите и на неколцина индианци — добри ловци, на които нямаше да липсва дивеч — а и те не ще го пропущат — по островите или в крайбрежните гори на Амазонка.
Пък и самата река щеше да допълва щедро ежедневната да ж-ба: скариди, които с право могат да се нарекат раци, „тамбагу“ — най-хубавата риба в целия този басейн, с по-фин вкус от сьомгата, с която понякога се сравнява; червенолюспеста „пира-руку“, голяма колкото есетра, която се разпраща осолена в значителни количества из цяла Бразилия; „кандиру“, опасна за ловене, но добра за ядене; „пираня“, или риба-дявол, изпъстрена с червени ивици и дълга тридесет инча; големи и малки костенурки, които се наброяват с хиляди и съставляват значителна част от храната на туземното население — всички тези продукти на реката трябваше да разнообразяват трапезата на господарите и слугите.
Така че по възможност редовно всеки ден щяха да се занимават с лов и риболов.
Що се отнася до напитките, имаше добър и разнообразен запас от най-хубавото, което се произвеждаше в страната: „кайсума“, или „мачачера“ от Горна и Долна Амазонка, приятно питие с възкисел вкус, получавано чрез дестилация от варени корени на сладката маниока; бразилско „бейжу“, нещо като национална ракия, перуанска „чика“, „мазато“ от Укаяли, извличана от сварени, изстискани и ферментирали банани; „гуарана“, нещо подобно на каша, получавана от двойната ядка на „paullinia Sorbilis“ — същинско блокче шоколад по цвят, което се смила на ситно брашно и с добавка от вода образува превъзходна напитка.
Но и това не беше всичко. В тези краища има особен вид тъмновиолетово вино, добивано от сока на палмите „асаи“ и което бразилците ценят много за ароматния му вкус. На сала се намираше също значително количество фраски24, които вероятно щяха да бъдат празни, когато пристигнеха в Пара.
Освен това жангадата разполагаше със специална изба, която правеше чест на Бенито, провъзгласил се за главен неин разпоредител. Няколкостотин бутилки керес, сетюбал и порто напомняха за названия, скъпи на първите покорители на Южна Америка. На всичко отгоре младият иконом бе скътал в избата няколко дамаджани25, пълни с превъзходна тафия — захарна ракия, малко по-силна от националното „бейжу“.
Що се отнася до тютюна, той не беше от грубия сорт, с който се задоволяват обикновено туземците в басейна на Амазонка. Той идваше направо от Вила-Бела до Императрис, тоест от областта, където се бере най-ценният тютюн в цяла Централна Америка.
И така, в задната част на жангадата беше разположено главното жилище със своите пристройки — кухня, килери, мазета, — всичко това предназначено за семейство Гарал и личната му прислуга. Към средната част, до тях, бяха построени бараките, определени за жилища на индианците и негрите. Този екипаж щеше да живее там в същите условия, както в икитоската фазенда, и то така, че да може да работи под постоянното ръководство на лоцмана.
Но за да се настани целият този екипаж, бяха необходими доста жилищни постройки, които щяха да придадат на жангадата вид на плаващо село. И наистина тя щеше да бъде по-застроена и по-населена от много махали в горното течение на Амазонка.
За индианците Жоам Гарал беше отредил навеси — нещо като колиби без стени, с покрив от листа, поддържан от леки подпори. Въздухът се движеше свободно из тия открити постройки и люлееше окачените вътре хамаци. Там тези туземци, между които имаше три-четири семейства заедно с жените и децата, щяха да живеят така, както на сушата. Негрите пък намериха на сала обичайните си ажупи. Те се различаваха от навесите по това, че бяха плътно затворени от четири страни, само през едната се влизаше в колибата.
