Ето защо тук има два различни сезона, като шест месеца валят дъждове. В Северна Бразилия дъждовният период започва от септември. На юг, напротив, началото му е през март. Ето защо десните и левите притоци на Амазонка прииждат с разлика от половин година. Поради това редуване равнището на Амазонка, след като достигне най-високата си точка през юни, постепенно спада до октомври.
Всичко туй Жоам Гарал знаеше от опит и именно това явление възнамеряваше да използува, за да спусне жангадата на вода, след като за удобство я построи на самия речен бряг. Всъщност средното равнище на Амазонка се колебае, като в максимума си може да се покачи до четиридесет фута, а в минимума да спадне до тридесет. А тази разлика улесняваше много работата на Гарал.
Строежът започна незабавно. Дънерите бяха подредени на широкия бряг както по големина, така и по плаваемост, която също трябваше да се има пред вид. Защото между тези тежки и яки дървета се срещаха и такива, чиято относителна плътност беше почти равна на плътността на водата.
Дънерите от първия ред не трябваше да бъдат прилепени един до друг. Оставяха помежду им малка пролука и ги съединяваха с напречни греди, които осигуряваха здравината на цялото. Гредите връзваха една за друга с въжета от пиасава, здрави като конопените. Това въже, което се прави от влакна на особен вид палма, много разпространена по бреговете на реката, се използува широко в цялата страна. Пиасавата плава над водата, не се просмуква и не потъва, а производството й е много евтино, тъй че поради всички тези причини е ценен материал, станал вече предмет на търговията със Стария свят.
Върху този двоен ред дънери и греди поставиха дъски и талпи, които трябваше да образуват пода на жангадата, издигнат на тридесет инча над водолинията. Тук бе струпай дървен материал за значителна сума, и това е напълно естествено, като се има пред вид, че този сал беше дълъг хиляда фута и широк шейсет, тоест имаше площ от шейсет хиляди квадратни фута. В действителност по течението на Амазонка щеше да се понесе цяла гора.
Тези строителни работи се вършеха под изричното ръководство на Жоам Гарал. Но когато завършиха, възникна въпросът за обзавеждането; той бе поставен на всеобщо обсъждане, на което поканиха дори добрия Фрагозо.
Но преди това нека опишем с няколко думи новото му положение във фазендата.
От деня, когато бе приет от гостоприемното семейство, бръснарят се чувствуваше щастлив като никога в живота си. Жоам Гарал му предложи да го заведе до Пара, където той всъщност отиваше, когато тази лиана „го сграбчила за шията — както се изрази сам — и го приковала на място!“ Фрагозо прие и благодари за всичко от цялото си сърце и оттогава в знак на признателност се стараеше да бъде всячески полезен. Пък и беше много схватлив момък, както се казва — „всичко му идеше отръки“, сиреч умееше да прави всичко-, и то добре да го изпипа. Весел като Лина, винаги с песен на уста, пълен с остроумие и шеги, той скоро стана любимец на всички.
Но той се смяташе най-задължен на младата мулатка.
Добре ви е хрумнало, госпожице Лина — повтаряше той непрекъснато, — да играете на „лиана- пътеводителка“! Ах, хубава игра наистина, макар че, разбира се, не винаги на края й се намира беден бръснар.
— Просто имате късмет, господин Фрагозо — отговаряше Лина през смях, — уверявам ви, вие не ми дължите нищо!
— Какво, нищо ли! Ами че аз ви дължа живота си и ми се ще да го удължа с още стотина години, за да трае признателността ми повече! Знаете ли, никак не ми е по вкуса да се беся! Опитах по необходимост! Но като размислих, реших, че е по-добре да умра така, отколкото от глад, и преди да свърша окончателно, да се поднеса за храна на зверовете! Така че тази лиана ни свърза и каквото и да разправяте…
Обикновено разговорът продължаваше в шеговит тон. Но в душата си Фрагозо беше много признателен на младата мулатка, че спасяването му е станало по неин почин, а Лина никак не оставаше равнодушна към излиянията на този добър момък, много прям, чистосърдечен и с приятна външност, досущ като нея. Приятелството им даваше повод на Бенито, на Старата Сибела и на много други понякога да подхвърлят шеговито: „Аха! Аха!“
Но да се върнем на жангадата. След разискванията решиха да се настанят там колкото е възможно по- добре и по-удобно, защото пътуването щеше да продължи няколко месеца. Семейство Гарал се състоеше от бащата, майката, дъщерята, Бенито, Маноел и прислужничките им, Сибела и Лина, които трябваше да заемат отделно помещение. Към това малко общество следваше да се добавят четиридесет индианци, четиридесет негри, Фрагозо и лоцманът, комуто щеше да бъде поверено управлението на жангадата.
Този многоброен екипаж едва стигаше за обслужването на сала. Защото жангадата трябваше да лъкатуши по завоите на реката, между стотиците острови и островчета, които я задръстват. И макар че течението на Амазонка щеше да бъде нейният двигател, то не можеше да направлява посоката на движението. Затова бяха необходими тези сто и шейсет ръце — да работят с дълги канджи, за да държат огромния сал на еднакво разстояние от двата бряга.
Най-напред се заловиха с построяването на господарската къща в задната част на жангадата. Тя беше стъкмена така, че да има пет стаи и обширна трапезария. Една от тези стаи беше предназначена за Жоам Гарал и жена му, друга — за Лина и Сибела, близо до господарките си, трета — за Бенито и Маноел. Миня щеше да има отделна стая с не по-малко удобства.
Тази главна жилищна постройка бе грижливо скована от наредени като керемиди дъски, добре напоени с кипяща смола, която ги правеше абсолютно непромокаеми. Страничните и фасадните прозорци я изпълваха с весела светлина. Откъм лицето се отваряше входната врата, водеща към общия салон. Лека веранда, легнала на гъвкави бамбукови подпори, предпазваше предната част от прякото действие на слънчевите лъчи. Всичко това беше боядисано в светла охра, която отразяваше, а не поглъщаща топлината и осигуряваше във вътрешността средна температура.
Но като свърши, както се казва, „грубата работа“, изпълнена по плановете на Жоам Гарал, намеси се Миня.
— Татко — рече тя, — сега, когато благодарение на твоите грижи имаме подслон и покрив над главата си, позволи ни да подредим това жилище по наш вкус. Отвън то принадлежи на теб, ала вътре е наше. Ние с мама искаме да бъдем така, че все едно къщата ни при фазендата пътува с нас, за да чувствуваш, че не си напуснал Икитос!
— Прави каквото желаеш, Миня — отговори Жоам Гарал с тъжната усмивка, която се явяваше понякога.
— Ще бъде очарователно!
— Разчитам на твоя добър вкус, мила дъще!
— И това ще ни прави чест, татко! — отвърна Миня. — То е нужно за тази красива страна, през която ще минем, тази страна, която е наша и където ти ще се върнеш след толкова дълго отсъствие!
— Да. Миня, да. — отговори Жоам Гарал. — Все едно че се връщаме от изгнание… доброволно изгнание! Така че прави каквото щеш, дъще! Каквото и да направиш, аз предварително одобрявам всичко.
Така на Миня и на Лина, към които трябваше охотно да се присъединят Маноел, от една страна, и Фрагозо, от друга, се падна задачата да подредят жилището. С малко въображение и-художествен усет те можеха да свършат много добра работа.
Първо, естествено, вътре бяха настанени най-хубавите мебели от фазендата. След пристигането си в Пара щяха да ги върнат обратно с някаква егаритеа по Амазонка: маси, бамбукови кресла, тръстикови канапета, етажерки с дърворезба — всичко това, съставляващо приветливата мебелировка на един дом в тропическата зона, бе разположено с вкус в плаващата къща. Освен помощта на двамата млади мъже в тази подредба, се чувствуваше и женската ръка. Не мислете, че дъсчените стени останаха голи! Не, те се скриха под тапети с най-приятен вид. Само че тези тапети, направени от кори на ценни дървета, бяха „тутури“, които изпъкваха на широки гънки, като броката и дамаската — най-меките и най-скъпи тъкани в съвременната мебелировка. По пода на стаите чудно нашарени кожи от ягуар и дебели кожи от маймуна подлагаха под краката мекото си руно. На прозорците висяха няколко леки перденца от червеникавата коприна „сума-ума“. А възглавниците и дюшеците на леглата, увити в мрежи против комари, бяха напълнени с мекото и свежо влакно, получавано от растящото в горното течение на Амазонка памучно дърво.
Освен това навсякъде по етажерките и лавиците имаше изящни дреболийки, донесени от Рио де Жанейро или Белен-, ценени от Миня най-вече за това, че й ги беше подарил Маноел.
