мерки в решителния миг. Самата жангада стоеше здраво привързана за брега с яки въжета, и течението не можеше да я отнесе, когато заплаваше.
Цяло племе от сто и петдесет-двеста индианци от околностите на Икитос, без да се смята населението на селото, бе дошло да присъствува на това интересно зрелище.
Тази развълнувана тълпа гледаше почти в пълно мълчание.
Към пет часа вечерта равнището на водата се покачи с повече от един фут от преди и брегът изчезна съвсем под течното покривало.
Огромното съоръжение потрепера, но му трябваха още няколко инча, за да се повдигне и откъсне напълно от дъното.
В продължение на един час тези трусове постепенно се засилваха. Гредите пращяха отвред. Водата вършеше своята работа, изтръгвайки малко по-малко дънерите от пясъчното им леговище.
Около шест и половина часа екнаха радостни викове. Жангадата най-после плаваше и течението я влачеше към средата на реката; но, придържана от въжетата, тя застана спокойно до брега, и в този момент отец Пасаня я благослови, както би благословил морски съд, чиято съдба е в божиите ръце!
X. От Икитос до Певас
На другия ден, 6 юни, Жоам Гарал и близките му се сбогуваха с управителя и с ратаите — индианци и негри, които оставаха във фазендата. В шест часа сутринта жангадата прие всички свои пътници — по- правилно би било да ги наречем нейни жители — и всеки се настани в каютата си, или по-точно в своя дом.
Дошъл бе моментът на отпътуването. Лоцманът Араужо застана при носа, а членовете на екипажа, въоръжени с дългите се канджи, заеха определените си места.
Жоам Гарал, подпомаган от Бенито и Маноел, следеше цялата работа около отделянето на сала от брега.
По команда на лоцмана въжетата бяха отвързани, канджите се опряха о брега, за да отблъснат жангадата скоро течението я подхвана и тя пое покрай левия бряг на реката, оставяйки от дясната си страна островите Икитос и Парианта.
Пътуването започваше. Но къде щеше да свърши? В Пара, в Белен на осемстотин левги от това перуанско селце, ако нищо не променеше набелязания маршрут! И как щеше да свърши? Това беше тайна.
Времето беше великолепно. Лек „памперо“ смекчаваше слънчевия зной. Той е от ония ветрове, които идват през юни и юли ат Кордилерите, от няколкостотин левги разстояние, след като минат по обширната равнина Сакраменто. Ако жангадата имаше мачти и платна, тя щеше да почувствува силата на този вятър и да увеличи скоростта си; но трябваше да следват извивките на реката, резките й завои и се принудиха да се откажат от изгодите на подобен двигател.
В такъв равен басейн като басейна на Амазонка, който всъщност представлява безкрайна равнина, наклонът на речното корито неминуемо е малък. Според изчисленията, между Табатинга на бразилската граница и извора на тази огромна река разликата в равнището на водата се мени на всяка левга с не повече от десет сантиметра. Така че няма в света друга речна артерия с толкова слаб наклон.
От това следва, че скоростта на течението на Амазонка при средно равнище на водата, е не повече от две левги на денонощие, а понякога, през сушавия сезон, и по-малко. Обаче през периода на пълноводие тази скорост стига до тридесет-четиридесет километра.
За щастие жангадата щеше да плава именно при такива условия; но поради тежестта си не можеше да има скоростта на течението, което се движеше по-бързо от нея. Тя щеше да се забавя при речните завои, да заобикаля многобройните острови, да избягва плитчините, да губи по цели часове през тъмните нощи, когато спираше, защото не можеше да се ориентира добре. Така едва ли щеше да изминава повече от двайсет и пет километра на денонощие.
А и речните води съвсем не са чисти на повърхността. Още зелени дървета, друга растителност, островчета трева, постоянно откъсвани от бреговете, образуват цяла флотилия отломки, влачени от течението, които пречат на бързото плаване.
Скоро минаха край устието на Нанай, което изчезна зад една издатина на левия бряг, покрит с килим от червеникави житни растения, обгорени от слънцето. Те омекотяваха с багрите си фона от зелени гори, простиращи се до хоризонта.
Жангадата скоро пое по течението между многобройните живописни острови, които само между Икитос и Пукалпа бяха една дузина.
Араужо, който не забравяше да си избистря погледа и паметта, смучейки от дамаджаната, маневрираше много ловко сред този архипелаг. По негова команда петдесет канджи се вдигаха едновременно от всяка страна на сала и с отмерено движение се спущаха във водата. Гледката беше интересна.
В това време Якита, подпомагана от Лина и Сибела, довършваше подредбата, докато готвачката- индианка се занимаваше с приготвянето на закуската.
Що се отнася до двамата млади мъже и Миня, те се разхождаха в компания с отец Пасаня, като девойката се поспираше, за да полее растенията, наредени пред къщата.
— Е, отче — заговори Бенито, — знаете ли по-приятен начин за пътуване?
— Не, мило чедо — отговори отец Пасаня. — Все едно пътуваш с цялата си къща!
— И без никаква умора! — добави Маноел. — Така могат да се изминат стотици мили!
— Значи няма да съжалявате, че сте тръгнали с нас! — каза Миня. — Не ви ли се струва, че сме се качили на остров, че тоя остров се е отделил от речното дъно с поляните и дърветата и плава спокойно по течението? Само че…
— Само че?… повтори отец Пасаня.
— Този остров, отче, е построен от нашите ръце, той ни принадлежи и го предпочитам пред всички други острови на Амазонка. Аз имам пълно право да се гордея с него!
— Да, мила дъще — потвърди отец Пасаня, — и ти прощавам за гордостта! А и не бих си позволил да те мъмря пред Маноел!
— О, не, напротив! — отвърна весело девойката. — Трябва да научите Маноел да ме мъмри, когато заслужавам; той е прекалено снизходителен към моята скромна особа, която има доста недостатъци.
— Тогава, мила моя Миня — каза Маноел, — ще се възползувам от позволението, за да ви напомня…
— Какво точно?
— Че много усърдно се занимавахте в библиотеката на фазендата и ми обещахте да ми разказвате всичко за вашата Горна Амазонка. Ние в Пара я познаваме много слабо, и ето, жангадата минава край няколко островчета, а вие не се и сещате да ми кажете имената им.
— А, и кой ли може да ви ги каже? — възкликна девойката.
— Да, кой ли? — повтори след нея Бенито. — Кой е способен да запомни стотиците имена на наречието „тупи“, дадени на всички тези острови? Просто не може да се оправи човек. Американците са по-практични: номерират островите по Мисисипи…
— Както номерират улиците и булевардите в своите градове.
— обади се Маноел. — Откровено казано, не ми харесва твърде тази цифрова система. Остров шестдесет и четвърти или остров шестдесет и пети, както и шеста улица на ъгъла на трети булевард, не говорят нищо на въображението. Не сте ли и вие на моето мнение, скъпа Миня?
— Да, Маноел, напук на братлето ми — отвърна девойката.
— Но макар и да не знаем имената им, островите по нашата велика река са безспорно красиви! Виждате ли как са се ширнали под сянката на тия исполински палми с приведени листа. Ами този обръч от тръстики, който ги описва и през който едва може да се провре дори тясна пирога! И как тези мангрови дървета са се подпрели на брега със странно извитите си корени като клещи на чудовищни раци. Да, красиви са тези острови, но въпреки красотата си не могат да се движат като нашия!
— Милата Миня днес е някак възторжена! — забеляза отец Пасаня.
— Ах, отче — възкликна девойката, — аз съм толкова щастлива, когато чувствувам, че всички около мен са щастливи!
