красиви камъчета можеш да вземеш един милион, понякога и два!
И Торес, чието лице изразяваше най-низка алчност, почти несъзнателно разтвори и сви пестник.
— Ето как станала тази работа — продължи той. — В Тижуко има обичай да се изнасят наведнъж всички диаманти, събрани през годината. Разделят ги на две части според големината им, като ги прекарват през дванайсет сита с различни дупки. Тези части се затварят в торби и се изпращат в Рио де Жанейро. Но тъй като струват милиони, разбира се, имат си придружители. Охраната им се състои от един чиновник, определен от управителя на мините, четирима кавалеристи от провинциалния полк и десетина пехотинци. Те се отбиват най-напред във Вила-Рика, където главният управител слага на торбите печата си, а после конвоят продължава към Рио де Жанейро. Трябва да добавя, че за по-сигурно заминаването винаги се пази в тайна. Ала в 1826 година един млад чиновник на име Дакоста, двайсет и две — най-много двайсет и три годишен, който от няколко години работел в Тижуко в канцеларията на главния директор, измислил следната хитрост. Наговорил се с шайка контрабандисти и им съобщил деня на заминаването на конвоя. Многобройните и добре въоръжени злосторници взели съответните мерки. През нощта на 22 януари някъде около Вила-Рика бандата нападнала ненадейно войниците от охраната. Те се защищавали храбро, но били избити, с изключение на един, който, макар и тежко ранен, успял да избяга и да съобщи новината за това подло покушение. Чиновникът, придружаващ войниците от конвоя, също не бил пощаден. Паднал под ударите на злодеите, които след това го помъкнали и навярно хвърлили в някаква пропаст, защото трупът му изобщо не бе намерен.
— А тоя Дакоста? — запита Жоам Гарал.
— Е, не спечелил нищо от престъплението. Вследствие на различни обстоятелства скоро подозренията паднали върху него. Обвинили го, че е ръководил цялата тая работа. Напразно уверявал, че е невинен. Постът му бил такъв, че само той можел да знае деня, в който трябвало да тръгне конвоят. Единствен той бил в състояние да предизвести шайката злосторници. Дакоста бил обвинен, арестуван, съден и осъден на смърт. А такава присъда се изпълнява в срок от двайсет и четири часа.
— И този нещастник бил екзекутиран? — запита Фрагозо.
— Не — отговори Торес. — Хвърлили го в затвора на Вила-Рика, ала през нощта, само няколко часа преди екзекуцията, или като действувал сам, или с помощта на някои свои съучастници, успял да избяга.
— И оттогава сигурно никой вече не е чувал за този човек? — попита Жоам Гарал.
— Никога! — отговори Торес. — Трябва да е напуснал Бразилия и навярно сега си живее блажено в някоя далечна страна с плячката от кражбата, организирана от самия него.
— Дано да живее като последен окаяник! — произнесе Жоам Гарал.
— И дано бог го накаже да се измъчва от угризения за престъплението си! — добави отец Пасаня.
С тези думи сътрапезниците наставаха от масата и тъй като вечерята бе свършила, всички излязоха да подишат вечерния въздух. Слънцето преваляше към хоризонта, но имаше още един час до настъпването на нощта.
— Такива истории не са весели — каза Фрагозо, — а началото на годежната ни гощавка беше по- приятно!
— Но за това сте виновен вие, господин Фрагозо — обади се Лина.
— Как така аз?
— Да, защото непрекъснато разпитвахте за тая област и за тия диаманти, които никак не ни интересуват!
— Ей богу, имате право! — възкликна Фрагозо. — Но не предполагах, че ще свърши така!
— Значи вие сте главният виновник!
— И главният наказан, госпожице Лина, защото не чух смеха ви на десерта.
В това време цялото семейство се запъти към носа на жангадата. Маноел и Бенито крачеха един до друг, без да говорят. Якита и дъщеря й вървяха след тях също безмълвно, и всички изпитваха необяснима тъга, сякаш предчувствуваха някакво сериозно събитие.
Торес не се отделяше от Жоам Гарал, който, с наведена глава, изглеждаше потънал дълбоко в размишленията си. Изведнъж Торес сложи ръка на рамото му:
— Жоам Гарал — каза той, — може ли да поговоря с вас четвърт час?
Жоам Гарал изгледа Торес.
— Тук ли? — запита той.
— Не! Насаме!
— Тогава елате.
Двамата се върнаха към къщата, влязоха и вратата се затвори подире им.
Трудно може да се опише какво почувствуваха останалите, когато Жоам Гарал и Торес се отдалечиха. Какво общо можеше Да има между този авантюрист и почтения икитоски фермер? Като че ли заплаха от страшно нещастие бе надвиснала над цялото семейство и никой не смееше да проговори.
— Маноел — каза Бенито, като улови приятеля си за ръката и го дръпна настрана — каквото и да става, утре този човек ще слезе в Манао!
— Да!… Непременно!… — отвърна Маноел.
— А ако заради него… да, заради него се случи някакво нещастие на баща ми… аз ще го убия!
XX. Между двама мъже
От една минута, сами в тази стая, където никой не можеше нито да ги чуе, нито да ги види, Жоам Гарал и Торес се гледаха, без да произнесат нито дума. Дали авантюристът се колебаеше да заговори? Или съзнаваше, че Жоам Гарал ще отвърне на зададените му въпроси с презрително мълчание?
Да, нямаше съмнение! Затова Торес и не взе да го разпитва. Още в началото на този разговор той беше твърд, влезе в ролята на обвинител.
— Жоам — рече той, — вие не се казвате Гарал, а Дакоста.
Като чу това престъпно име, приписано му от Торес, Жоам Гарал неволно трепна, но нищо не отговори.
— Вие сте Жоам Дакоста — подзе отново Торес, — преди двайсет и шест години чиновник в главното управление на мините в Тижуко, осъден по това дело за кражба и убийство.
Жоам Гарал пак не отговори, странното му спокойствие явно учуди авантюриста. Дали Торес не се лъжеше, като обвиняваше своя домакин? Не. Защото иначе при тези страшни обвинения Жоам Гарал щеше да скочи. Сигурно той гадаеше какво цели Торес.
— Жоам Дакоста — продължи авантюристът, — повтарям, вие бяхте даден под съд за случая с диамантите, уличен в това престъпление, осъден на смърт и избягахте от затвора на Вила-Рика няколко часа преди екзекуцията! Ще отговорите ли?
Този прям въпрос на Торес бе последван от доста продължително мълчание. Жоам Гарал седна, все така спокоен. Облакътен на една масичка, той гледаше вторачено обвинителя си, без да сведе глава.
— Ще отговорите ли? — повтори Торес.
— Какъв отговор очаквате от мен? — запита просто Жоам Гарал.
— Отговор — произнесе бавно Торес, — който би ми попречил да отида при началника на полицията в Манао и да му кажа: „Там има един човек, чиято самоличност лесно може да се установи, да се разпознае дори след двайсет и шест годишно отсъствие. Този човек е подбудил кражбата на тижуковските диаманти, насъскал е убийците на войниците от конвоя, а после като осъден се е измъкнал от наказание. Това е Жоам Гарал, чието истинско име е Жоам Дакоста.“
— Знаци — каза Жоам Гарал, — няма защо да се страхувам от вас, Торес, ако ви дам отговора, който очаквате?
— Да, защото тогава нито вие, нито аз ще имаме интерес да говорим за тази работа.
— Нито вие, нито аз ли? — учуди се Жоам Гарал. — Значи не е нужно да заплащам мълчанието ви с пари?
— Не, каквато и сума да ми предложите!
— Какво искате тогава?
— Жоам Гарал — отвърна Торес, — имам едно предложение. Но не бързайте да отговорите с
