да предприемат своите действия. По море те нападаха корабите. А от сушата ги привличаха, като ги заблуждаваха със светлинни сигнали. Но неизменно ги ограбваха и ги изгаряха. Нямаше никакво значение какъв беше екипажът им — турски, малтийски, египетски или дори гръцки. Всички биваха безмилостно избивани или продавани като роби по бреговете на Северна Африка. Ако работата нещо не вървеше, ако крайбрежни кораби почваха рядко да се появяват във водите на Коронийския или Маратонския залив, около остров Китира или нос Гало, веднага се устройваха молебени към бога на бурите да благоволи да им изпрати някой голям кораб с богат товар. Самите калугери също не отказваха да участвуват в тези молебени за благополучието на своите миряни.
А от няколко седмици разбойничеството не беше донесло нищо. Никакъв кораб не беше спрял край бреговете на Мани. Затова сякаш взрив от радост избухна, когато калугерът изрече прекъсваните от астматични задъхвания думи: „Кораб в морето!“
Почти веднага след това се чуха глухите удари на клепалото, особен вид дървена камбана, разпространена по онези места, където турците не позволяват използуването на металически камбани. Но, тези зловещи звуци бяха достатъчни, за да съберат цяла тълпа алчни мъже, жени и деца, свирепи и опасни кучета, всички еднакво способни в разбойничеството и кланетата.
А в това време итилонците, струпани върху голямата скала, разискваха и крещяха. Какъв беше този кораб, забелязан от калугера?
Морският бриз от север—северозапад, който все повече се усилваше с падането на нощта, тласкаше бързо кораба. Може би щеше да успее дори да прехвърли нос Матапан? Ако се съдеше по направлението муг навярно идеше откъм Крит? Долната му част започваше да се появява над бялата следа, която топ оставяше зад себе си. Но, платната му все още бяха като неясно петно. Така, че трудно можеше да се разпознае какъв вид плавателен съд беше. Това предизвика най-различни догадки, които с всяка измината минута се променяха.
— Това е шебек! — каза един моряк. — Току-що различих квадратните му платна на предната мачта.
— Шебек или пинк! / Тримачтов кораб с кръгла задна част, на времето изполау--ван най-вече в Средиземно море. — Б. пр./ Кой би твърдил, че може да ги различи един от друг от такова разстояние!
— Не е ли по-скоро полакр с квадратни платна? — обади се друг моряк, който беше поставил присвитите си пръсти като далекоглед пред очите си.
— Дано господ ни помогне! — отвърна старият Гоцо. — Полакр, шебек или пинк, това са все тримачтови кораби и по-добре три мачти, отколкото две, щом става въпрос да го накараме да спре на нашия бряг с богат товар от критски вина или смирненски платове!
След тази остроумна забележка всички се вгледаха още по-внимателно. Корабът се приближаваше и постепенно растеше, но тъкмо защото държеше изцяло курс по посока на вятъра, не можеха да го видят отстрани. Така, че трудно беше да се каже дали има трк или две мачти, сиреч дали можеха да се надяват, че тонажът му е по-голям.
— Ех, за нас е само мизерията и дяволът има пръст з тая работа! — каза Гоцо, като изтърси една от онези многоезични ругатни, с които подсилваше всяко свое изречение. — Ще излезе някоя фелука!
— Или дори сперонара! — извика калугерът, не по-малко разочарован от своето паство.
Няма нужда да подчертаваме с какви разочаровани викове бяха посрещнати тези две мнения. Но какъвто и да беше този кораб, вече можеше да се лрецени, че имаше повече от сто — сто и двайсет тона. В края на краищата нямаше значение дали товарът му не е голям, стига да беше ценен. Има понякога обикновени гемии или дори платноходки, натоварени със скъпи вина, хубаво дървено масло или редки тъкани. В такъв случай заслужава си да бъдат нападнати, защото донасят голяма печалба с малко труд. Така че не биваше да се отчайват още. Впрочем, най-опитните от бандитите, намираха нещо изящно във външния вид на кораба, което говореше добре за него.
Слънцето беше започнало да потъва зад хоризонта на Йонийско море, но октомврийският залез продължи да разпръсква още цял час достатъчно светлина, та корабът да бъде разпознат преди настъпването на нощта. Впрочем, след като заобиколи нос Матапан, той се извърна така, че да заеме най- изгодно положение спрямо входа на залива, но с това застана и в най-благоприятни условия за наблюдение откъм брега.
И миг след това от устата на стария Гоцо се изтръгна думата „саколева“ /Някогашен лек кораб с платна в Средиземно море. — Б. пр./
— Саколева! — извикаха и неговите другари, чието разочарование се изрази с цял куп ругатни.
Но, нямаше място за спор по този въпрос, защото не можеше да има грешка. Корабът, който маневрираше при входа на Коронийския залив, беше наистина саколева. Все пак жителите на Итилон не бяха прави, като твърдяха, че нямат късмет. На борда на такива саколеви често пъти се откриваха много ценни товари. Саколева се нарича един особен вид левантннски кораб с малък тонаж, палубата му постоянно се издига към задната му част. Има три мачти, всяка направена от едно-единствено дърво и квадратни несиметрични платна. Гротмачтата му, много наведена напред и поставена в средата, носи триъгълно платно, един марсел и един фок. Два кливера отпред и две триъгълни платна на двете нееднакви мачти на задната част му придават заедно с останалите платна твърде странен вид. Ярките цветове на корпуса му, източения му вълнорез, разнообразните мачти, причудливите форми на платната му правят от него един от най-интересните образци на онези грациозни кораби, „които лавират из тесните пространства на Егея. Няма нищо по-елегантно от този лек кораб, когато се снишава и се издига на гребена на вълните сред венец от пяна, когато лети без никакво усилие като огромна птица, чиито криле сякаш бръснат морето, блещукащо под последните слънчеви лъчи.
Макар че вятърът все повече се усилваше, а небето се покриваше с тъмни буреносни облаци, саколевата не бе свила нито едно от платната си. Беше оставила дори гротбрамсела, който по-малко смел моряк непременно би прибрал. Очевидно, за да стигне по-бързо до брега, капитанът не се боеше да прекара нощта сред развълнуваното море, което заплашваше да стане още по-бурно. Но, макар за итилонските моряци вече да нямаше никакво съмнение, че корабът навлиза в залива, те не преставаха да се питат дали се отправя към тяхното пристанище.
— Я! — извика един от тях. — Човек би казал, че този търси по-скоро да улови вятъра, отколкото да стигне до брега!
— Дявол да го вземе дано! — обади се друг. — Дали пък няма да завие и да поеме отново към открито море?
— Да не би да се отправи към Корони?
— Или към Каламата?
Тези две предположения бяха еднакво приемливи. Корони е пристанище на манийското крайбрежие и е много посещавано от търговските кораби на Изтока; значителна част от дървеното масло на Южна Гърция се изнася именно оттук. Същото е и Каламата, разположена в дъното на залива — нейните пазари преливат от манифактурни стоки, платове и съдове които се получават от най-различни западноевропейски страни. Така, че възможно беше корабът да носи товар за някое от тези две пристанища, нещо, което би разстроило много итилонцитс, винаги готови за грабеж и разбойничество.
А през това време корабът, предмет на такова съвсем не безкористно внимание, бързо се носеше по водата. Скоро той се изравни с пристанището на Итилон. Това беше мигът, в който се решаваше неговата съдба. Ако продължеше да плува към вътрешността на залива, Гоцо и неговите другари трябваше да загубят всяка надежда да го заловят. И наистина, дори ако почнеха да го преследват с най-бързите си кораби, нямаше никаква вероятност да го настигнат, защото“ безбройните му платна, които той с лекота носеше, му придаваха много по-голяма скорост.
— Идва насам!
Тези думи се изтръгнаха от устата на стария моряк, който същевременно замахна с хищно извити пръсти към малкия кораб като с абордажна кука.
Гоцо не се лъжеше. Кормилото на кораба явно себе завъртяло и сега той се носеше към Итилон. Същевременно гротбрамселът и вторият кливер бяха свити, след това марселът му бе събран на въжетата си Облекчен по този начин от част от платната си, корабът стана още по-послушен з ръцете на кормчията.
Беше станало почти съвсем тъмно. Саколевата едва имаше време да се промъкне през ръкава на Итилон. Тук-там се срещаха подводни скали, които трябваше да се избягват, защото застрашаваха с пълно
