унищожение всеки кораб. Но, въпреки това върху гротмачтата на малкия кораб не се издигна никакъв пилотски флаг. Това означаваше, че неговият капитан навярно отлично познаваше тези твърде опасни води, щом се осмеляваше да плува по тях, без да поиска съдействие. А може би пък не се доверяваше и с право, на итилонските негодници, които никак не биха се стеснявали да го принудят да заседне в някоя плитчина, където са били погубвани много други кораби по същия начин.
Освен това в онази епоха все още никакъв фар не осветяваше крайбрежието в тази част на Мани. Само един съвсем обикновен фенер на пристанището служеше за ориентир в тесния ръкав.
И все пак саколевата се приближаваше. Скоро тя стигна на малко повече от половин миля от Итилон. Щеше да акостира без никакво колебание. Чувствуваше се, че я управлява опитна ръка.
А това съвсем не се нравеше на всички тези нечестивци. Те имаха интерес корабът, за който ламтяха, да се натъкне на някоя подводна скала. При подобни случаи рифовете ставаха техни неволни съучастници. Те именно започваха работата, а на итилонците им оставаше само да я довършат. Първо — корабокрушение, а след това — грабеж. Това беше техният начин на действие. Така си спестяваха борба с оръжие в ръка, пряко нападение, при което някои от тях сигурно щяха да загинат. Имаше и такива кораби, чиито смели екипажи се отбраняваха и не позволяваха да бъдат нападнати безнаказано.
Другарите на Гоцо напуснаха наблюдателния си пост и слязоха отново на пристанището, без да губят нито минутка. Трябваше да се поставят в действие онези уловки, познати на всички морски разбойници от изтока и запада.
Нищо по-лесно от това да принудят кораба да заседне в теснините на морския ръкав, като се насочи погрешно в тъмнината, която макар и непълна, беше достатъчна, за да затрудни движенията му.
— Да се запали светлина на пристанището! — произнесе само Гоцо, на когото всички бяха свикнали да се подчиняват безпрекословно.
Старият моряк бе правилно разбран. Две минути по-късно тази светлина — обикновен фенер, запален на върха на една мачта, издигната на малкия вълнолом, изведнъж угасна.
В същия миг тази светлина бе заменена от друга, която първоначално бе поставена в същата посока. Но, докато първата светлина стоеше неподвижно върху вълнолома и за кормчията представляваше определена опорнаточка, втората, поради своята подвижност, трябваше да го отклони от тесния ръкав и да го накара да се натъкне на някоя подводна скала.
Тази светлина беше в действителност един фенер, който не се отличаваше по нищо от фенера на пристанището, само че беше прикрепен за рогата на една коза, която бавно подкарваха по най-долната част на скалистия бряг. Така че светлината се местеше заедно с животното и трябваше да подведе кораба да маневрира неправилно.
Хората от Итилон не за първи път постъпваха така. Съвсем не! И трябва да се каже, че престъпните им замисли твърде рядко не се осъществяваха.
Междувременно саколевата току-що бе навлязла в ръкава. След като бе събрала грота си, тя се движеше само с няколко триъгълни платна на задната част и с кливера си, но те бяха достатъчни, за да стигне до мястото, където щеше да хвърли котва.
За голяма изненада на моряците, които го наблюдаваха от сушата, малкият кораб се движеше с невероятна сигурност сред криволиците на ръкава. Изглежда, че той не обръщаше никакво внимание на светлината, закачена на рогата на козата. И посред бял ден не би могъл да извърши по-точно маневрите си. Навярно капитанът му бе идвал често в Итилон и познаваше морето около него до такава степен, че беше в състояние да плува по него дори и посред най-дълбока нощ.
Този смел моряк можеше вече даже да се види — силуетът му се открояваше ясно в полумрака на предната част на саколевата. Беше загърнат в широката си аба, вид вълнено наметало, чиято качулка беше нахлупена на главата му. Всъщност в държането на този капитан нямаше и следа от поведението на скромните собственици на корабчета за крайбрежно плаване, които през време на маневрирането прехвърлят непрекъснато в ръцете си едрите зърна на някоя броеница — обичайна гледка за тази част на Средиземно море. Не! Този човек беше застанал неподвижно, даваше със спокоен и тих глас нарежданията си на кормчията, конто се намираше на кърмата на кораба.
В този миг фенерът, който се движеше в подножието на скалистия бряг, изведнъж угасна. Но, това съвсем не обърка саколевата, която невъзмутимо продължи своя път. За миг на итилонците им се стори, че едно по-рязко отклонение на кораба ще го запрати право върху един коварен риф, едва покрит от водата, на около 200 метра от пристанището, който не можеше да се види в тъмнината.
Но, само едно леко завъртане на кормилото беше достатъчно, за да промени посоката на саколевата, която избягна подводната скала, минавайки бръснещо край нея.
Кормчията прояви отново същата сръчност, когато се наложи да избегне една плитчина, която стесняваше извънредно много проходимостта на ръкава — плитчина, където не един кораб беше засядал на път за пристанището, независимо дали лоцманът беше, или не съучастник на итилонци.
Сега вече те не можеха да разчитат на корабокрушение, благодарение на което корабът би паднал в техни ръце. Само след няколко минути той щеше да хвърли котва в пристанището. За да го пипнат, налагаше се да го нападнат чрез абордаж.
Така и решиха след кратка уговорка тези негодници и пристъпиха към изпълнение на това решение сред най-дълбока тъмнина, която благоприятствуваше подобен вид операции.
— На лодките! — заповяда старият Гоцо, чиито нареждания никога не биваха оспорвани, особено когато командуваше някой грабеж.
Тридесетина яки мъже, някои въоръжени с пищови, но повечето размахващи ками и брадви, скочиха в завързаните за кея лодки и се отправиха към саколевата — те явно превишаваха по численост екипажа на кораба.
В този миг на борда се чу кратко нареждане. Сега, след като бе излязъл от ръкава, корабът се намираше в средата на пристанището — въжетата му бяха отпуснати, котвата току-що спусната, едно последно разтърсване след напъването на веригата и той застана неподвижно.
Лодките бяха вече само на няколко разтега от, него. Без да бъде проява на някакво изключително недоверие, все пак всеки друг екипаж, след като имаше пред вид лошата слава на итилонци, би се въоръжил, за да бъде готов за отбрана в случай на нужда.
Но, нищо подобно не стана. След като корабът хвърли котва, капитанът отиде към кърмата, а в това време хората му, без да обръщат внимание на приближаването на лодките, спокойно се заеха да оправят платната, за да освободят палубата.
Ала опитното око можеше да забележи, че моряците не пристягаха платната — така че достатъчно беше само да се изпънат въжетата, за да бъде корабът веднага готов за отплуване.
Първата лодка стигна до саколевата. Останалите почти веднага след нея се блъснаха също в корпуса й. И тъй като фалшбордът на кораба не беше висок, нападателите, като надаваха диви крясъци, лесно се прехвърлиха през него и се озоваха на палубата.
Най-настървените се втурнаха към кърмата. Един от тях грабна запален фенер и го вдигна към лицето на капитана.
Само с един замах капитанът отметна качулката върху раменете си и светлината падна върху лицето му.
— Е, какво — каза той — нима итилонци не познават вече своя съгражданин Николас Старкос?
Докато произнасяше тези думи, капитанът спокойно бе скръстил ръце на гърдите си. Само миг след това лодките с пълна скорост летяха към кея на пристанището.
II. ЛИЦЕ С ЛИЦЕ
Десет минути по-късно една малка лодка се отдели от кораба и скоро спря до кея — от нея слезе без никакъв придружител, без никакво оръжие човекът, пред когото итилонци преди малко така бързо бяха отстъпили.
Това беше капитанът на „Кариста“ — така се наричаше малкият кораб, който току-що беше хвърлил котва в пристанището.
Този човек, среден на ръст, имаше високо и гордо чело, което се очертаваше под дебелото моряшко кепе. Суровите му очи гледаха втренчено. Върху горната устна хайдушките му мустаци, изпънати съвсем
