Архипелага — бреговете на Хиос, а след тях и планината Или-ас, която се извисява над него, изчезнаха в далечината.
На моряка му трябва само един поглед и половин ден плаване, за да разбере дали корабът му струва. Силен, попътен вятър духаше откъм северозапад и не стана нужда да намалят платната. Капитан д’Албаре още през първия ден има възможност да оцени великолепните плавателни качества на корвета.
— Той може да отстъпи главните си платна на който и да е кораб — каза му капитан Тодрос — и да ги запази и при най-силния вятър!
Мисълта на доблестния моряк означаваше две неща: най-напред, че никой кораб не можеше да се мери по бързина със „Сифанта“ и второ, че здравите му мачти и неговата устойчивост му позволяваха да запази платната си дори в такова време, което би принудило всеки друг кораб да ги намали, защото иначе би рискувал да потъне.
„Сифанта“ се насочи на север, така че да мине на запад от Лесбос, един от най-големите острови на Архипелага.
На другия ден корветът мина край този остров, където още в началото на войната, през 1821 година, гърците бяха спечелили голяма победа над османския флот.
— Аз участвувах в това сражение — каза капитан Тодрос на Анри д’Албаре.
— Беше през май. Ние бяхме седемдесет брига /Малки двумачтови военни кораби в миналото. — Б. пр./ и преследвахме пет тежки турски военни кораба, четири фрегати и четири корвета, които потърсиха убежище в митилинското пристанище. Един от големите военни кораби отплува за Цариград, за да поиска помощ. Но, ние здравата го погнахме и го хвърлихме във въздуха заедно с неговите деветстотин и петдесет моряци! Да! Там бях и лично аз подпалих „ризите“ от сяра и катран, с които бяха покрили карината му. Хубави ризи, държат топло, капитане, и ви ги препоръчвам при случай … за господа пиратите!
Трябваше да се чуе как капитан Тодрос разправя подвизите си с онова добро настроение на моряка, когато седи на приказки на предната част на кораба.
Но, това, което помощник-капитанът на „Сифанта“ разказваше, той наистина го бе извършил, и то както трябва.
След като бе поел командуването на корвета, Анри д’Албаре не без причина се бе отправил па север. Няколко дни преди заминаването му от Хиос близо до островите Лимнос и Самотраки бяха забелязани съмнителни кораби. Няколко крайбрежни левантински кораба бяха ограбени и унищожени почти до брега на Европейска Турция. Може би откакто „Сифанта“ ги преследваше така упорито, тези пирати смятаха за удобно да търсят убежище чак в северната част на Архипелага. Това беше само предпазливост от тяхна страна.
Във водите около остров Лесбос не откриха нищо. Срещнаха само няколко търговски кораба, които влязоха във връзка с корвета, чието присъствие все пак им вдъхваше сигурност.
За петнадесет дни, макар че бе подложена на големи изпитания от лошото време на равноденствието, „Сифанта“ изпълни съвестно своята задача. На два-три пъти, при последователни бурни пориви на вятъра, които принудиха екипажа да събере повечето платна, Анри д’Албаре можа да оцени не само нейните качества, но и сръчността на моряците й. Но, него също го оцениха и той не опроверга репутацията на отлични моряци, с която се ползуваха офицерите от френския флот. В дарбата му на тактик при морска битка щяха да се уверят по-късно. А що се отнася до храбростта му в боя, в нея никой не се съмняваше.
При тази трудна обстановка младият капитан се показа забележително подготвен не само на теория, но и на практика. Той беше дързък по нрав, силен духом, с непоколебимо хладнокръвие, винаги готов не само да предвиди, но и да овладее развитието на събитията. С една дума — беше истински моряк, а тази дума обяснява всичко.
През втората половина на март корветът изследва крайбрежието на Лимнос. Този остров, най-големият в тази част на Егейско море, дълъг петнадесет и широк пет-шест мили, не беше пострадал, както и съседният му Имброс, през Войната за независимост. Но, пиратите на няколко пъти бяха достигнали чак до входа на пристанището и бяха отвлекли търговски кораби. Корветът се отби в претъпканото му в момента пристанище, за да се снабди с припаси. По онова време в Лимнос се строяха много кораби, но поради страха от пирати започнатите не се довършваха, а завършените не се осмеляваха да излязат в открито море. Именно това беше причината на задръстването.
Сведенията, които капитан Анри д’Албаре събра на този остров, можеха само да го подтикнат да продължи действията си в северната част на Архипелага. Дори на няколко пъти името Сакратиф беше произнесено пред него и офицерите му.
— А! — извика капитан Тодрос. — Много съм любопитен да се срещна лице с лице с този хитрец, който, струва ми се, като че ли е малко измислен! Ще се уверя поне, че съществува!
— Нима се съмнявате в неговото съществуване? — запита живо Анри д’Албаре.
— Честна дума, капитане — отвърна Тодрос — ако искате да знаете мнението ми, не вярвам в съществуването на този Сакратиф и не познавам някого, който да може да се похвали, че го е виждал! Може би това е някакво бойно име, което главатарите на пиратите си присвояват един след друг! Нали разбирате, смятам, че досега не един от тях е увисвал под това име на фок-мачтата! Впрочем няма значение! Важното е било тези негодници да бъдат обесени и те са били обесени!
— В края на краищата това, което казвате, капитан Тодрос, е възможно — отвърна Анри д’Албаре — и това обяснява вездесъщността, на която, изглежда, този Сакратиф се радва!
— Прав сте, капитане — обади се един от френските офицери. — Щом са виждали Сакратиф, както се твърди, в един и същи ден на няколко различни места, това показва, че името Сакратиф са си присвоили едновременно неколцина главатари на тези разбойници!
— И навярно правят това, за да заблудят хората, които са се заели да ги преследват — отвърна капитан Тодрос. — Но, пак ще повторя, има един сигурен начин това име да изчезне, а именно, като се заловят и се избесят всички, които го носят … и дори всички, които не го носят! Така истинският Сакратиф, ако съществува, няма да се отърве от въжето, което той напълно заслужава!
Капитан Тодрос имаше право, но въпросът все пак си оставаше — къде да се открият тези неуловими злосторници!
— Капитан Тодрос — запита тогава Анри д’Албаре — през време на първите операции на „Сифанта“ или пък през вашите лични предишни плавания не сте ли срещали някога една саколева от около стотина тона, наречена „Кариста“?
— Никога — отговори помощник-капитанът.
— А вие, господа? — добави капитанът, като се обърна към офицерите.
Никой от тях не беше чувал да се говори за такава саколева. При това повечето от тях кръстосваха водите на Архипелага още от самото начало на Войната за независимост.
— Името Николас Старкос, капитанът на тази „Кариста“, не е ли достигало някога до вас? — настойчиво продължи да пита Анри д’Албаре.
Това име беше напълно непознато на офицерите на корвета. Впрочем в това нямаше нищо чудно, защото се отнасяше до собственика на един обикновен търговски кораб, каквито със стотици се срещат по ширините на Източното Средиземноморие.
Все пак Тодрос смътно си спомни, че е чувал това име през време на един свой престой в пристанището Аркадия, в Месения. То принадлежало навярно на капитана на един от онези контрабандистки кораби, които пренасяха в Северна Африка пленниците, продадени от османските власти.
— Добре, но това може би не е въпросният Старкос — добави той. — Вашият Старкос, казвате, е собственик на саколева, а една саколева не би могла да послужи за такъв вид търговия.
— Действително — отвърна Анри д’Албаре и приключи така този разговор.
Мислеше за Николас Старкос, защото умът му непрекъснато се връщаше на тази необяснима загадка — изчезването на Хаджина Елизундо и Андроника. Сега той не можеше вече да отдели в съзнанието си тези две имена едно от друго.
Около 25 март „Сифанта“ се намираше на ширината на остров Самотраки, на шестдесет мили северно от Хиос. От това личи, като се сравни времетраенето на плаването с изминатото разстояние, че всички убежища в тези води навярно са били старателно претърсени. И наистина това, което корветът не можеше да извърши в по-плитките места, където водата би била недостатъчна за него, го извършваха вместо него
