дълги, колкото краката на нашия корвет!
И се извърна към капитана в очакване на заповеди.
Но, в този момент вниманието на Анри д’Албаре беше привлечено в друга посока. Той не гледаше вече бригантината. Далекогледът му беше насочен към пристанището на Тасос. Наблюдаваше един малък кораб, който беше вдигнал всичките си платна, за да се отдалечи.
Това беше една саколева. Тласкана от попътен северозападен бриз, който даваше възможност да се използуват всичките й платна, тя бе навлязла в южния вход на пристанището, достъпен за нея поради малкия й тонаж.
След като я наблюдава продължително, Анри д’Албаре бързо свали далекогледа от очите си.
— „Кариста“! — извика той.
— Какво! Нима това е онази саколева, за която ни споменахте? — възкликна капитан Тодрос.
— Същата!… И за да я заловя, бих дал…
Анри д’Албаре не завърши думите си. Дългът не му позволи да се колебае между бригантината, пълна с пирати, и „Кариста“, макар че тя сигурно беше командувана от Николас Старкос. Несъмнено, ако се откажеше от преследването на бригантината, и наредеше да се насочат към външния край на входа, можеше да пресече пътя на саколевата, можеше да я настигне и да я залови. Но, това означаваше да пожертвува обществения интерес заради личния си. Не можеше да постъпи така. Да връхлети върху бригантината, без да губи повече нито секунда, да се опита да я плени, за да я унищожи — ето какво трябваше да направи. И той го направи. Хвърли още един поглед към „Кариста“, която се отдалечаваше с чудна бързина през свободния проток и даде нарежданията си да се ускори гонитбата па пиратския кораб, който беше почнал да се отдалечава в противоположна посока.
„Сифанта“, вдигнала всичките си платна, веднага бързо се спусна по следите на бригантината. Същевременно топовете й, които се използуваха при преследване, незабавно заеха позиция и тъй като двата кораба се намираха все още само на половин миля един от друг, корветът заговори.
Това, което той каза, несъмнено не беше по вкуса на бригантината. И затова тя се опита да лавира срещу вятъра, за да може по този начин да се отдалечи от противника си. Но, не успя.
Кормчията на „Сифанта“ завъртя малко кормилото и корветът на свой ред започна да лавира срещу вятъра.
Преследването продължи при това положение още цял час. Пиратите видимо изоставаха и нямаше съмнение, че ще бъдат догонени преди падането на нощта.
Но, борбата между двата кораба завърши по друг начин.
При един удачен изстрел едно от гюллетата на „Сифанта“ пречупи фокмачтата па бригантината. Бързината па пиратския кораб веднага спадна и на корвета му оставаше само да го настигне за четвърт час и да застане странично спрямо него.
И тогава се разнесе страшен гръм. „Сифанта“ току-що бе дала залп с всичките си топове от десния си борд, на по-малко от половин кабелтов разстояние от бригантината. Пиратският кораб сякаш бе повдигнат от тази желязна лавина, но бе засегната само надводната му част и затова не потъна. Все пак капитанът, чийто екипаж беше почти избит от този залп, разбра, че няма да може да се съпротивлява дълго и смъкна знамето си.
За много кратко време лодките на корвета стигнаха до бригантината и докараха оттам неколцината оцелели пирати. После обхванатият от пламъци кораб горя, докато огънят достигна ватерлинията му. И тогава вълните го погълнаха.
„Сифанта“ бе свършила добра и полезна работа. Кой беше водачът на тази флотилия, името му, произходът му, не можаха да се узнаят, защото той упорито отказа да отговори на зададените му въпроси. Хората му също мълчаха, а може би, както някой път се случва, не знаеха нищо за живота на този, който ги командуваше.
Но, нямаше съмнение, че бяха пирати и бързо се разправиха с тях.
Все пак появата и изчезването на саколевата беше накарало Анри д’Албаре особено да се замисли. И наистина обстоятелствата, при които беше напуснала Тасос, не можеха да не породят подозрения спрямо нея. Дали не бе поискала да се възползува от битката, която корветът беше започнал с флотилията, за да се измъкне по-сигурно? Дали не се боеше да се озове пред „Сифанта“, която тя бе познала? Един почтен кораб би трябвало спокойно да остане в пристанището, щом пиратите се стремяха само да избягат! А бе станало обратното — с риск да попадне в ръцете им „Карнста“ бе побързала да вдигне котва и да отплува в открито море! Нищо по-подозрително от подобен начин на действие и човек можеше да се попита дали „Кариста“ не беше техен съучастник.
Всъщност Анри д’Албаре не би се изненадал, ако се окажеше, че Николас Старкос е техен човек. За жалост той можеше да разчита само на случайността, за да открие отново следите му. Нощта скоро щеше да се спусне, а за „Сифанта“, която се отправяше на юг, нямаше никаква вероятност да срещне саколевата. Така че колкото и да съжаляваше, че е изтървал възможността да залови Николас Старкос, Анри д’Албаре трябваше да се примири — все пак той бе изпълнил своя дълг. Резултатите от битката край Тасос бяха пет унищожени кораба, без почти никакви загуби от страна на екипажа на корвета. Това може би щеше да осигури за известно време спокойствие в северната част на Архипелага.
XI. СИГНАЛИ БЕЗ ОТГОВОР
Осем дни след битката край Тасос, след като претърси и най-малките заливчета на турския бряг от Кавала до Орфано, „Сифанта“ прекоси залива Контеса, а после премина от нос Депрано до нос Палиури край заливите Света гора и Касандра, най-сетне на 15 април върховете на Атон, чиято най-висока точка достига близо две хиляди метра над морското равнище, почнаха да се губят в далечината.
Никакъв съмнителен кораб не бе забелязан през целия този път. На няколко пъти се появиха турски ескадри, но „Сифанта“, която плуваше под знамето на Ксрфу, не счете, че трябва да влезе във връзка с тези кораби, които нейният капитан би посрещнал по-скоро с топовни изстрели, отколкото със сваляне на шапка. Напротив, той се свърза с няколко крайбрежни гръцки кораба и получи някои сведения, които можеха да бъдат само от полза за мисията на корвета.
Именно при тази обстановка на 26 април Анри д’Албаре узна за едно събитие от голямо значение. Великите сили бяха решили, че всяка помощ, изпратена по море на войските на Ибрахим, ще бъде задържана. Освен това Русия бе обявила официално война на Турция. Така, че положението на Гърция продължаваше Да се подобрява и макар че трябваше да потърпи още известно време, все пак тя вървеше уверено към извоюването на своята независимост.
На 30 април корветът беше проникнал до вътрешния край на Солунския залив, крайната точка, която той трябваше да достигне в северозападната част на Архипелага. Тук също му се удаде случай да подгони няколко малки пиратски кораба, които, за да не бъдат заловени, се хвърлиха върху брега. Макар, че екипажите им не загинаха до последния човек, повечето от тези кораби станаха напълно негодни. Тогава „Сифанта“ се отправи на югоизток, за да огледа внимателно южното крайбрежие на Солунския залив. Но, изглежда, сред пиратите бе дадена навреме тревога, защото нито един от тях не се появи.
Тогава именно на борда на корвета се случи нещо необикновено, необяснимо дори.
На 10 май, към седем часа вечерта, когато влезе в каюткомпанията, която заемаше цялата задна част на „Сифанта“, Анри д’Албаре намери едно писмо, оставено на масата. Той го взе, приближи се до лампата, която се люлееше на тавана и прочете адреса.
Писмото беше адресирано по следния начин:
„До капитан Анри д’Албаре, командуващ корвета «Сифанта», в открито море“
На Анри д’Албаре му се стори, че познава този почерк. И наистина той приличаше на почерка на онова писмо, което беше получил в Хиос и с което му се съобщаваше, че има свободна длъжност на корвета. Ето съдържанието на това писмо, пристигнало по такъв странен начин, а не по обичайните пощенски пътища:
„Ако капитан д’Албаре желае да устрои своя план за действие в Архипелага така, че през първата
