най-вече да събират раковини при отлив или да ловят риба с мрежи или въдици в речното корито. Забава за тях, полза за всички. Заети така с работа, която им харесваше, те почти не мислеха за своето положение, чиято сериозност не можеха да осъзнаят. Разбира се, споменът за родителите натъжаваше и тях, и останалите им другари. Но никога не им идваше на ум, че може да не ги видят вече!
Що се отнася до Гордън и Бриан, те почти не напущаха „Слуи“, с чието поддържане се бяха наели. Понякога Сървис оставаше там с тях, не само винаги весел, но и много полезен. Той обичаше Бриан и никога не вземаше страната на ония от другарите си, които общуваха повече с Донифан. А и Бриан изпитваше силна симпатия към него.
— Е, нищо, нищо! — повтаряше добродушно Сървис. — Всъщност нашата „Слуи“ бе изхвърлена тъкмо навреме на брега от една услужлива вълна, която не я повреди особено! Такъв късмет не са имали нито Робинзон Крузо, нито швейцарският Робинзон на въображаемия им остров!
А Жак Бриан? Е, макар и да помагаше на брат си в различните работи на борда, Жак едва отговаряше на задаваните му въпроси и бързаше да извърне очи, когато го гледаха в лицето.
Естествено Бриан се безпокоеше сериозно от това държане на Жак. Тъй като беше с повече от четири години по-голям, той винаги бе имал значително влияние върху него. Ала от потеглянето на шхуната насам, както вече забелязахме, Жак се държеше като дете, измъчвано от угризение на съвестта. Дали не се разкайваше за някакво сериозно прегрешение — прегрешение, което не смееше да признае дори на своя батко? Едно беше сигурно: много пъти зачервените му очи свидетелствуваха, че току-що е плакал.
Бриан започна да си мисли дали здравето на Жак не е в опасност. Ако това дете се разболее, каква помощ би могъл да му окаже? Това беше сериозна грижа, която го караше да разпитва братчето си как се чувствува — на което то отговаряше само:
— Не не! Нищо ми няма нищо!
И нищо повече не можеше да измъкне от него.
През времето от 11 до 15 март Донифан, Уилкокс, Уеб и Крос се занимаваха с лов на птици, които гнездяха в скалите. Те отиваха винаги заедно и явно се стараеха да се делят от другите. Това безпокоеше Гордън. Ето защо, когато се представяше случай, той посредничеше между едните и другите, като се мъчеше да ги убеди колко необходимо е единството. Но Донифан особено отвръщаше на увещанията му толкова хладно, че Гордън намираше за благоразумно да не настоява. Все пак той не губеше надежда да унищожи тези зародиши на раздор; те биха могли да се окажат много пагубни, но може би събитията щяха да доведат до помирение, което той със съветите си не беше в състояние да постигне.
При тези мъгливи дни, които пречеха да се предприеме проектираната екскурзия по брега на залива, ловът беше доста успешен. Донифан, страстен спортист, наистина си служеше много умело с пушката. Твърде горд от умението си — дори прекалено горд, — той се отнасяше с презрение към другите средства за лов, като капани, мрежи или примки, предпочитани от Уилкокс. При обстоятелствата, в които се намираха другарите му, може би това момче принасяше повече полза от него. Уеб пък стреляше добре, но не можеше да се смята за равен на Донифан. Колкото до Крос, на него му липсваше ловджийска страст и се задоволяваше да хвали подвизите на своя братовчед. Заслужава да споменем също кучето Фан, което се отличаваше в тези ловни походи и не се поколебаваше да се хвърли сред вълните, за да донесе дивеча, паднал оттатък рифа.
Трябва да признаем: между екземплярите, убити от младите ловци, се намираха много морски птици — корморани, чайки и гмурци, които Моко не знаеше какво да прави. Наистина имаше изобилие от скални гълъби, както и гъски и патици, чието месо се цени много. Тези гъски бяха от вида на късоклюнните, и от посоката, в която отлитаха, когато се разхвърчаваха от гърмежите, махайки бързо с крила, можеше да се заключи, че живеят във вътрешността на страната.
Донифан уби също няколко стридояда, препитаващи се обикновено с мекотели, към които проявяват голяма слабост; например конусообразни миди, стриди и др. Изобщо имаше богат избор; но обикновено този дивеч изискваше специално приготовление, за да се премахне мазният вкус, и въпреки доброто си желание Моко никога не успяваше да превъзмогне тази трудност, за да угоди на всички. Обаче нямаха право да бъдат взискателни, както повтаряше често съобразителният Гордън, а и трябваше да пестят консервите на яхтата, с изключение на запасите от сухари, които бяха в изобилие.
Затова толкова бързаха да се изкачат на носа — изкачване, което може би щеше да реши важния въпрос: на континент ли са, или на остров! От този въпрос зависеше бъдещето и следователно временното или окончателното им настаняване на тази земя.
На 15 март времето изглеждаше благоприятно за изпълнението на този проект. През нощта небето се бе очистило от гъстите изпарения, струпали там през предишните дни на затишие. Вятърът от сушата ги бе разпръснал за няколко часа. Ярките лъчи на слънцето позлатиха гребена на скалата. Можеха да се надяват, че когато след обед тя бъде осветена полегато, хоризонтът на изток ще се очертае достатъчно ясно, а именно този хоризонт трябваше да огледат. Ако от тази страна продължава да се простира водна ивица, значи тая земя е остров и помощ може да им дойде само ако по тия места се появи кораб.
Да не забравяме, че именно на Бриан бе хрумнала идеята за екскурзия на север от залива и той реши да тръгне сам. Разбира се, с удоволствие би се съгласил да го придружава Гордън. Но нямаше да бъде спокоен, ако оставеше другарите си без неговия надзор.
На 15-и вечерта, след като се увери, че барометърът показва постоянно хубаво време, Бриан предупреди Гордън, че заминава на другия ден още призори. Да измине разстояние от десет-дванайсет мили — отиване и връщане — не беше трудно за едни енергичен юноша, който не обръщаше внимание на умората. Денят сигурно щеше да му е достатъчен, за да завърши успешно изследванията си, и Гордън можеше да бъде сигурен, че ще се върне преди смрачаване.
И тъй, Бриан тръгна на разсъмване, без другите да знаят за заминаването му. Той беше въоръжен само със сопа и револвер за в случай, че срещнеше някакъв звяр, макар че при предишните си походи ловците не бяха попаднали на никакви следи.
Към тези отбранителни оръжия Бриан прибави един уред, който трябваше да улесни задачата му, когато се изкачваше на върха на носа. Това беше един от далекогледите на „Слуи“ — далекоглед с голям обсега и изключителна яснота. Същевременно в торбичка, окачена на пояса си, той носеше сухари, къс солено месо, манерка с малко бренди, разредено с вода, за да може да обядва или при нужда да вечеря, ако някакво премеждие забави връщането му на шхуната.
Вървейки с бърза стъпка, Бриан най-наиред следваше очертанията на брега, обозначен по вътрешната граница на рифа от дълга ивица морски водорасли, още влажни от последните вълни на отлива. След един час той мина крайната точка, достигната от Донифан и спътниците му, когато бяха ходили иа лов за скални гълъби. Сега тези птици нямаше защо да се страхуват от него. Той не искаше да се бави, а да се добере колкото може по-бързо до подножието на носа. Времето беше ясно, небето — напълно очистено от мъглите, тъй че трябваше да се възползува от това. Ако след обед на изток се натрупат изпарения, резултатът от изследването щеше да бъде равен на нула.
През първи час Бриан можа да върви доста бързо и да измине половината разстояние. Ако не се явеше някаква пречка, разчиташе да стигне носа преди осем часа сутринта. Но колкото повече скалата се приближаваше до рифа, толкова по-труднопроходим ставаше брегът. Пясъчната ивица така се стесняваше, че подводните скали вече я изместваха. Вместо гъвкавата и твърда почва, която се простираше между гората н морето в съседство с реката, отсега нататък Бриан бе принуден да се провира през лабиринти от хлъзгави скали, лепкави водорасли, локви, които трябваше да заобикаля, неустойчиви камъни, на които не намираше достатъчно опора. Поради това придвижването беше уморително и за съжаление се забавяше с цели два часа.
„А пък трябва да пристигна на носа преди прилива! — казваше си Бриан. — Тази част от брега е била залята от предишния прилив, а следващият сигурно ще дойде чак до подножието на скалата. Ако бъда принуден да се върна обратно или да потърся убежище на някоя скала, ще закъснея! Така че трябва на всяка цена да мина, преди вълните да са залели брега!“
И понеже не искаше да се предава на умората, която започваше да сковава крайниците му, храброто момче реши да потърси по-къс път. На много места то трябваше да изува ботушите и чорапите си, за да прегази големи локви с вода почти до коленете; после, когато се озоваваше отново пред подводните скали, смело се катереше по тях, без да се страхува от падане, което избягваше само благодарение на ловкостта и пъргавината си.
