Както се убеди сам, именно в тази част от залива имаше най-много водни птици. Може да се каже, че тук гъмжеше от гълъби, стридояди, патици. Освен това две-три двойки космати тюлени играеха около подводните скали, без да проявяват никаква боязън или да се крият под водата. Щом тези земноводни не се плашеха от човека, значи не виждаха причина да се страхуват и най-малко от няколко години никакъв рибар не беше идвал тук да ги лови.
Ала като размисли добре върху присъствието на тези тюлени, Бриан заключи също, че този бряг трябва да е разположен на по-висока ширина, отколкото бе предположил, следователно по-южно от Новозеландския архипелаг. Следователно шхуната сигурно се е отклонила значително на югоизток при пътуването си през Тихия океан.
А това се потвърди още повече, когато Бриан най-после стигна до подножието на носа и забеляза цяло стадо от ония пингвини, които населяват антарктическите райони. Стотици от тях се разхождаха там, като се клатеха и махаха тромаво края на крилата си, които им служат по-скоро за плаване, отколкото за летене. А гранивото им и мазно месо не е годно за нищо.
Беше десет часът сутринта. Виждаме колко време бе употребил Бриан, за да измине последните мили. Изтощен, гладен, той реши, че е най-благоразумно да събере сили, преди да се опита да изкачи носа, чийто гребен се издигаше на триста фута над морското равнище.
Ето защо Бриан седна на една скала, по-далеч от прилива, който вече стигаше до рифа. Един час по- късно сигурно не би могъл да мине между буруните и долната част на скалата, бе риск да бъде заобиколен от прилива. Но сега това не го безпокоеше вече и след обед, когато отливът отдръпнеше всички тия води обратно, щеше да прекоси свободно и това място.
Хубав къс месо и няколко глътки от манерката бяха достатъчни, за да утолят глада и жаждата му, а отдихът отморяваше крайниците му. Същевременно той се вдълбочи в размишления. Самичък в тоя момент, далеч от другарите си, Бриан обмисляше хладнокръвно положението, твърдо решен да доведе до край усилията за общото спасяване, като поеме върху себе си главното бреме. Отношението на Донифан и на някои други към него не преставаше да го безпокои, защото то можеше да доведе до много опасен разкол. Но той беше решен да се противопостави твърдо на всяка проява, която можеше да навреди на другарите му. След това Бриан се замисли за своето братче Жак, чието душевно състояние му създаваше много грижи. Струваше му се, че това дете крие някакво прегрешение, извършено от него — вероятно преди отпътуването, — и реши да притисне Жак толкова силно по този въпрос, че да го принуди да си признае.
Бриан продължи тази почивка цял час, за да възвърне всичките си сили. После взе торбичката си, преметна я отново на гръб и се закатери по първите скали.
Разположен в самия край на залива, носът, който завършваше със заострена издатина, представляваше твърде странна геологическа формация. Можеше да се предположи, че той е кристализирал под действието на вулканичните сили.
Тази малка планина съвсем не беше свързана със скалата, както изглеждаше отдалеч. Всъщност по естеството си тя се различаваше коренно от нея, тъй като беше съставена от гранитяи скали, а не от варовити наслоения, подобни на ония, които обграждат Ламанша в Западна Европа.
От мястото си Бриан можа да забележи всичко това, а също и един тесен проход, който отделяше носа от скалата. Отвъд нея, в северна посока, додето стигаше погледът, се простираше пясъчният бряг. Но тъй като това възвишение беше със сто фута по-високо от съседните, погледът можеше да обхване от него обширно пространство. А това беше важното.
Изкачването се оказа доста трудно. Трябваше да се катери от скала на скала, а понякога скалите, бяха толкова високи, че Бриан с мъка се прехвърляше през горния им ръб. Ала тъй като беше от ония деца, които можеха да се причислят към класата на катерачите, и още от ранна възраст винаги бе проявявал подчертана наклонност към това занимание и благодарение на него бе станал необикновено смел, ловък и подвижен, той най-после стъпи на върха, след като много пъти едва не падна, и то смъртоносно.
Най-напред, като приближи далекогледа до очите си, Бриан отправи взор към изток.
Докъдето стигаше погледът, местността беше равна. Скалата представляваше главната височина, чието било леко се снишаваше към вътрешността. Зад нея земята беше нагъната още от няколко малки възвишения, които обаче не променяха съществено характера на местността. В тази посока тя беше покрита със зелени гори, под чиито гъсталаци, пожълтели от есента, се криеха корита на речици, които изглежда течаха към брега. На разстояние може би десетина мили чак до хоризонта се простираше все равнина. Следователно от тази страна земята не беше обградена от море, а за да се провери дали тя е континент, или остров, трябваше да се организира по-продължителна екскурзия в западна посока.
Всъщност на север Бриан не виждаше края на брега, който се точеше в права линия на седем-осем мили. После, зад един друг, много удължен нос, той се вдаваше навътре и образуваше широк пясъчен бряг, приличен на обширна пустиня.
На юг, зад другия нос, проточил се в края на залива, брегът вървеше от североизток към югозапад, очертавайки едно просторно блато, което се различаваше рязко от пустите брегове на север.
Бриан обглеждаше внимателно с далекогледа си всички точки на тая обширна местност. На остров ли бяха, или на континент? Не можеше да отговори на този въпрос. Във всеки случай, ако се намираха на остров, той имаше голяма площ: това беше всичко, което можеше да се каже с положителност.
После се обърна на запад. Морето блестеше под полегатите лъчи на слънцето, което бавно клонеше към хоризонта.
Изведнъж Бриан вдигна бързо далекогледа до очите си и го насочи към морето там, където то опираше в небето.
— Кораби — извика той, — минават кораби!
Действително по края на искрящите води, на разстояние не по-малко от петнайсет мили, се бяха появили три черни точки.
Какво вълнение обзе Бриан! Дали това не беше зрителна измама? Наистина ли виждаше три кораба?
Бриан свали далекогледа си, обърса окуляра, който се бе запотил от дъха му, и погледна отново.
Трите точки действително приличаха на кораби, от които личеше само корпусът. Не се виждаха никакви мачти, а и никакъв дим не показваше, че са параходи в движение.
Бриан тутакси разсъди, че ако са кораби, те се намират на такова голямо разстояние, че няма да забележат сигналите му. А тъй като по всяка вероятност другарите му не са видели тези кораби, най-добре е да се върне бързо при „Слуи“, за да запали голям огън. И тогава след като слънцето залезе …
Размишлявайки така, Бриан не преставаше да следи трите черни точки. Но какво бе огорчението му, като забеляза, че те не се движат.
Той насочи отново далекогледа си и няколко минути ги задържа в обсега на обектива Скоро се убеди, че това са просто три островчета, разположени на запад от крайбрежието, близо до които яхтата навярно бе минала, когато бурята я тласкаше към брега, но останали незабелязани сред мъглата.
Голямо бе разочарованието му.
Беше два часът. Морето започваше да се отдръпва, оголвайки рифовия пояс под скалата. Смятайки, че е време да се връща при „Слуи“, Бриан се приготви да се спусне отново в подножието на малката планина.
Но искаше още веднъж да огледа хоризонта на изток. Поради по-косото положение на слънцето може би щеше да забележи някаква друга точка в местността, която не бе успял да види досега.
Ето защо Бриан за последен път огледа много внимателно в тази посока и не се разкая за старанието си.
Действително на най-голямото разстояние, докъдето стигаше погледът му, отвъд последния пояс зеленина различи много ясно синкава ивица, която се точеше няколко мили от север към юг, а двата й края се губеха зад неясната маса на дърветата.
„Какво е това?“ — запита се той.
Взря се още по-внимателно.
— Морето! Да! Това е морето! И едва не изпусна далекогледа.
Щом на изток се простираше морето, нямаше повече съмнение! „Слуи“ бе акостирала не на континент, а на остров, остров, уединен сред безбрежните простори на Тихия океан, остров, от който не можеха да се
