подхвърляше като треска!
През това време Бриан и неговите другари се стараеха според силите си шхуната да не легне на единия или на другия си борд.
— Какво да правим? — попита в този момент Донифан.
— Всичко възможно, за да се спасим с божия помощ! — отвърна Бриан.
И това го казваше юноша, когато дори и най-енергичен възрастен човек едва ли би хранил някаква надежда!
Всъщност бурята се засилваше. Вятърът духаше с „мълниеносна скорост“, както се изразяват моряците, и това е много вярно, защото вихърът заплашваше да порази „Слуи“ като мълния. На всичко отгоре, от две денонощия вече грот-мачтата2 и, счупена на четири стъпки над основата си, беше почти излязла от строя, тъй че не можеха да сложат платно, с помощта на което биха управлявали по-сигурно. Фок-мачтата3, останала без флакщок4, още се държеше, но поради разхлабените си ванти5 можеше всеки момент да рухне на палубата. На носа останките от малкия кливер6 плющяха като изстрели на огнестрелно оръжие. От всички платна бе останал само фокът7, който заплашваше да се скъса, защото юношите нямаха сили да вържат последния риф8, за да намалят площта му. Ако това станеше, шхуната не ще може повече да се държи по посоката на вятъра, вълните ще я блъскат отстрани, тя ще се преобърне, ще потъне, и пътниците й ще изчезнат заедно с нея в бездната. А никакъв остров не бяха забелязали досега в морето, никакъв континент не бе се появил на изток! Приближаването до брега криеше опасности, и все пак за тези деца то не беше така страшно, както яростта на това безбрежно море. Какъвто и да се окажеше брегът със своите плитчини, подводни скали, с разбиващите се в него огромни вълни, с прибоя, който блъска безспир скалите, този бряг, смятаха те, щеше да бъде спасение за тях, твърда земя, а не този океан, готов да се разтвори под нозете им!
Ето защо търсеха с очи някакво огънче, към което да се насочат.
Но никаква светлинка не се показваше в тази дълбока нощ!
Изведнъж, към един часа сутринта, страшен трясък заглуши воя на бурята.
— Фок-мачтата се счупи! — извика Донифан.
— Не! — възрази юнгата. — Платното се откъсна от въжетата си!
— Трябва да го махнем — каза Бриан. — Гордън, остани на кормилото с Донифан, а ти, Моко, ела да ми помогнеш!
Ако Моко в качеството си на юнга имаше известни познания по мореплаване, и на Бриан също не му липсваха. Преминал вече през Атлантическия и Тихия океан, за да дойде от Европа в Океания, той имаше горе-долу понятие от управляване на кораб. Ето защо другите момчета, които не разбираха нищо от това, бяха принудени да възложат на Моко и на него грижата да управляват шхуната.
Мигновено Бриан и юнгата се устремиха смело към носа на яхтата. За да не се преобърне тя, трябваше на всяка цена да махнат фока, който в долната си част се издуваше и наклоняваше шхуната така, че имаше опасност да я преобърне. В такъв случай тя нямаше да може вече да се изправи, ако не отсекат фок- мачтата в самата основа, след като счупят металните ванти; а по силите ли беше на деца да свършат тази работа?
При тези условия Бриан и Моко проявиха удивителна ловкост. Решили да запазят колкото е възможно повече от платното, за да могат, докато трае бурята, да държат „Слуи“ по посока на вятъра, те успяха да отпуснат въжето на реята9, която се смъкна на четири-пет фута10 от палубата. След като отрязаха с нож накъсаните останки от фока, те съединиха долните му ъгли с две въжета и ги вързаха за пръчките на фалшборда11, при което двете смели момчета неведнъж рискуваха да бъдат отнесени от вълните.
С помощта на това до крайност намалено платно шхуната можеше да поддържа посоката, която следваше вече от толкова време. Вятърът облъхваше само корпуса и, но това беше достатъчно, за да се носи със скоростта на торпильор. И най-важното: — можеше да избягва вълните, тъй като се движеше по- бързо от тях и нямаше опасност някоя огромна вълна да се прехвърли през хакаборда.
След като свършиха тази работа, Бриан и Моко се върнаха при Гордън и Донифан, за да им помагат в кормуването.
В този момент люкът се отвори за втори път. Навън се подаде детска глава. Това беше Жак, братчето на Бриан, с три години по-малко от него.
— Какво искаш, Жак? — запита го батко му.
— Ела! Ела! — отвърна Жак. — Водата залива вече каюткомпанията!
— Не може да бъде! — извика Бриан.
И като се втурна към люка, бързо се заслуша надолу.
Каюткомпанията беше слабо осветена от една лампа, която се люлееше силно от страничното клатене на кораба. Под нейната светлина се виждаха дванайсетйна деца, проснати на диваните или на кушетките на „Слуи“. Най-малките — от осем до девет години — се притискаха едно о друго, обхванати от ужас.
— Няма опасност! — каза им Бриан, който искаше-първо да ги успокои. — Ние сме тук! Не бойте се!
После, като огледа със запалва фенер пода на каюткомпанията, той можа да се убеди, че известно количество вода течеше от единия до другия борд на яхтата.
Откъде идеше тази вода? Дали бе проникнала през някаква пукнатина в обшивката? Трябваше да се разбере това.
Пред каюткомпанията се намираше голямата каюта, до нея — трапезарията и кубрикът12.
Бриан обходи тези различни помещения и забеляза, че водата не проникваше нито над ватерлинията13, нито под нея. Тази вода, насъбрала се в задната част на яхтата, понеже кърмата й се беше наклонила, идеше от вълните, които бяха залели носа, а известно количество бе проникнало във вътрешността през люка на кубрика. Значи откъм тази страна нямаше никаква опасност.
Минавайки отново през каюткомпанията, Бриан успокои другарите си, и сам вече малко по-спокоен, се върна на мястото си при кормилото. Шхуната, много солидно построена и обшита наскоро със здрави медни листове, не пропускаше вода и беше в състояние да устои на напора на морето.
В момента беше един часът след полунощ. По това време на нощта, която гъстите облаци правеха още по-тъмна, бурята вилнееше със страшна ярост. Яхтата плаваше като че ли изцяло потопена в заобикалящата я вода. Остри крясъци на буревестници раздираха въздуха. Дали появяването им не показваше, че наблизо има земя? Не, защото те често се срещат на няколкостотин левги от брега. Освен това тези птици на бурите, безпомощни да се борят с въздушното течение, го следваха като шхуната, чийто устрем никаква човешка сила не беше в състояние да спре.
След един час на борда се чу втори трясък. Останките от фока се раздраха и в пространството захвърчаха късове платно, подобни на огромни чайки.
— Нямаме вече платно — извика Донифан — и не можем да сложим друго!
— Нищо! — отвърна Бриан. — Бъди сигурен, че от това скоростта ни няма да намалее.
— Добър отговор! — тросна се Донифан. — Ако така и управляваш…
— Пазете се от кърмовите вълни! — извика Моко. — Трябва да се вържем здраво, иначе ще ни отнесат.
Юнгата още не се бе доизказал, и няколко тона вода се прехвърлиха през хакаборда. Бриан, Донифан и Гордън бяха запокитени върху капака на люка, ала успяха да се вкопчат за него. Но юнгата бе изчезнал заедно с тая маса, която помете „Слуи“ от кърмата до носа; тя отнесе част от сала, двете лодки и яла14, които би трябвало да бъдат прибрани, а също късове от рангоута15 и нактоуза16 с компаса. Но тъй като ударът разби фалшборда, водата можа да се оттече бързо, и това спаси яхтата от опасността да потъне под този огромен допълнителен товар.
— Моко! Моко! — завика Бриан, когато си възвърна способността да говори.
— Дали не е изхвърлен в морето? — обади се Донифан.
— Не! Нито се вижда нито се чува! — каза Гордън, наведен през борда.
