— Трябва да го спасим да му хвърлим спасителен пояс с въжета! — отвърна Бриан.
И с глас, който ехтеше силно през няколкото секунди затишие, той се провикна отново:
— Моко! Моко!
— Помощ! Помощ! — отзова се юнгата.
— Той не е в морето — рече Гордън. — Гласът му иде от носа на шхуната!
— Аз ще го спася! — извика Бриан.
И запълзя по палубата, като се пазеше доколкото е възможно да не се удари в скрипците, които се люлееха на края на полуотпуснатите въжета, и да не падне на хлъзгавата палуба — почти неизбежно поради страничното клатене.
Гласът на юнгата раздра още веднъж въздуха. После всичко утихна.
В това време с големи усилия Бриан успя да се добере до люка на кубрика.
Той повика. Никой не му отговори.
Дали Моко не е отнесен от нова вълна, след като бе извикал за последен път? В такъв случай нещастното момче сега трябва да е далеч, много далеч срещу вятъра, защото вълната не можете да го носи със същата скорост, както шхуната. И значи е загинал.
Но не! До Бриан стигна по-слаб вик и той се втурна към брашпила17, в поставката на който беше втикната основата на бушприта18. Там той напипа нечие тяло, което се мъчеше да се освободи.
Това беше юнгата, заклещен в ъгъла, образуван от фалшборда при носа. Гърлото му беше стегнато от въже, което от усилията му да го разхлаби се затягаше още повече. След като това въже го бе задържало в момента, когато огромната вълна щеше да го отнесе, нима сега щеше да умре от задушаване?
Бриан отвори ножа си и с мъка успя да пререже въжето, в което беше оплетен юнгата.
После отведе Моко на кърмата и когато той се съвзе достатъчно, за да може да говори, каза:
— Благодаря, господин Бриан, благодаря!
След това зае мястото си до кормилото, и четиримата се привързаха, за да могат да противостоят на огромните талази, които вятърът вдигаше срещу „Слуи“.
Въпреки предположението на Бриан, откакто не бе останало нищо от фока, скоростта на яхтата бе понамаляла, а това криеше нова опасност. Всъщност вълните, движейки се по-бързо от нея, можеха да я връхлетят от кърмата и да я залеят. Но какво да се прави? Невъзможно беше да се сложи ни най-малко късче платно.
В южното полукълбо месец март съответствуваше на месец септември в северното полукълбо и денят е равен на нощта. А тъй като беше вече около четири часът сутринта, хоризонтът щеше скоро да побелее на изток, сиреч над оная част от океана, към която бурята носеше „Слуи“. С настъпването на деня ураганът може да отслабне? А възможно е да се появи и земя и съдбата на този екипаж от деца да се реши след няколко минути? Това щеше да се види, когато зората обагреше далечния небосвод.
Към четири и половина няколко бледи лъча се плъзнаха към зенита. За нещастие мъглата все още ограничаваше видимостта на по-малко от четвърт миля. Виждаше се, че облаците се носят със страшна бързина. Ураганът ни най-малко не бе намалил силата си и в далечината морето чезнеше под пяната на бушуващите вълни. Шхуната, която ту се вдигаше върху гребена на някоя вълна, ту се спущаше в бездната, неведнъж би се преобърнала, ако застанеше с борд към вятъра.
Четирите момчета гледаха този хаос от разбунени вълни. Те добре съзнаваха, че ако скоро не настъпеше затишие, положението им щеше да стане безнадеждно. „Слуи“ не би могла да устои още двайсет и четири часа на морските вълни, които накрая щяха да разбият люковете.
В тоя момент Моко извика:
— Земя! Земя!
На юнгата се стори, че през една пролука в мъглата на изток забелязва очертания на бряг. Дали не се лъжеше? Трудно можеха да се различат тези неясни контури, които се сливаха толкова бързо с валмата на облаците.
— Земя ли? — откликна Бриан.
— Да — отговори Моко, — земя на изток! И посочи една точка на хоризонта, в момента скрита от струпалите се изпарения.
— Сигурен ли си? — попита Донифан.
— Да да! Разбира се! — отвърна юнгата. — Когато мъглата се разкъса отново, взрете се добре ей там малко вдясно от фок-мачтата Ето ето!
Мъглата започна да редее, да се отдръпва от морето и да се вдига към по-високите слоеве. След няколко минути океанът се появи отново на много мили разстояние пред яхтата.
— Да! Земя! Наистина земя! — възкликна Бриан.
— И то много ниска земя! — додаде Гордън, който разглеждаше по-внимателно забелязания бряг.
Този път вече нямаше никакво съмнение. На пет или шест мили, в широк отрязък от хоризонта се очертаваше земя — континент или остров. Следвайки посоката, от която бурята не й позволяваше да се отклони, след по-малко от един час „Слуи“ щеше неминуемо да се добере до нея. При това имаше опасност да се разбие, особено ако й се изпречеха подводни скали, преди да стигне равна земя. Но тези млади момчета дори не мислеха за това. В тая земя, разкрила се ненадейно пред очите им, те виждаха, можеха да видят само своето спасение.
В този момент вятърът задуха още по-яростно. „Слуи“, понесена като перце, се устреми към брега, който се открояваше ясно като мастилена черта на белезникавия фон на небето. На заден план се издигаше една скала, не по-висока от сто и петдесет-двеста фута. Отпред се простираше жълтеникав песъчлив бряг, ограден отдясно от заоблени масиви — изглежда, гора във вътрешността.
Ах, да успееше „Слуи“ да стигне този пясъчен плаж, без да срещне подводни скали, да намери подслон в устието на някоя река, може би тези млади пътешественици щяха да останат живи и здрави!
Докато Донифан, Гордън и Моко стояха на кормилото, Бриан мина към носа и загледа земята, която видимо се приближаваше, толкова бързо се движеше яхтата. Но напразно търсеше някакво място, на което яхтата би могла да се настани при по-благоприятни условия. Не се забелязваше нито устие на река или поток, нито дори пясъчна ивица, където „Слуи“ да може да се разположи веднага. Напротив, от другата страна на брега се очертаваше низ подводни скали, които подаваха черните си глави над вълните, а страшният прибой ги удряше непрекъснато. Там още при първия сблъсък „Слуи“ щеше да стане на трески.
Тогава Бриан разсъди, че е по-добре в момента, когато яхтата допре плитчината, всичките му другари да бъдат на палубата, и като отвори люка, извика:
— Всички горе!
Тутакси навън изскочи кучето, а след него към кърмата на яхтата се помъкнаха цяла дузина деца. Най- малките, като видяха вълните, които на плиткото изглеждаха още по-страшни, запищяха от ужас.
Малко преди шест часа сутринта „Слуи“ се приближи до плитчината с подводните скали.
— Дръжте се здраво! Дръжте се здраво! — завика Бриан.
И като смъкна половината от дрехите си, застана готов да помогне на тия, които прибоят би повлякъл, защото несъмнено яхтата щеше да бъде тласната към подводните скали.
Внезапно се почувствува първият трус. „Слуи“ се бе ударила с кърмата си; ио макар че целият й корпус се разтресе, през обшивката не проникна вода.
Повдигналата я втора вълна я отнесе на петдесетина фута напред, без дори да докосне скалите, чиито върхове се подаваха на много места. После се наклони на лявата си страна и се закова сред кипящия прибой.
Макар и да не беше вече в открито море, яхтата се намираше все още на четвърт миля от пясъчния бряг.
II
