Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)

било на разположение. Преди хората разполагали свободно с огъня, защото огънят на Зевс, огънят от мълнията, често се намирал по върховете на ясените, откъдето хората можели просто да си го вземат. Същият огън циркулирал между боговете и хората с посредничеството на тези големи дървета, върху които Зевс го поставял. Така хората имали на разположение огъня по същия начин, по който разполагали с храната, житните култури, които тогава си растели сами, и с месо, вече сготвено в момента на появата си. Зевс скрива огъня и положението става неприятно, още повече, че хората имат месото на жертвеното животно и биха искали да могат да си го сготвят. Смъртните не са нито канибали, нито диви зверове, които ядат сурово месо. Те могат да го ядат само сготвено, печено или варено.

За хората е същинска катастрофа да останат без огъня. Зевс се радва в сърцето си. Тогава Прометей намира с какво да отговори на удара. Без да дава вид, че нещо крои, той се качва на небето, разхожда се със стръкче в ръка — клонка резене, зелена отвън. Резенето има особено разположение на частите си, устройството му в някакъв смисъл е обратното на другите дървета. Дърветата са сухи отвън, откъм кората, и влажни отвътре, където текат соковете им. А пък резенето е влажно и зелено отвън, но напълно сухо отвътре. Прометей задига семе от огъня на Зевс, sperma puros, и го пъхва във вътрешността на резенето. То започва да гори отвътре по цялата дължина на стъблото си. Прометей се връща на земята, като продължава да се прави на равнодушен пътешественик, разхождащ се под сянката на клончето си. Но вътре в растението огънят пламти. Прометей дава този огън, извлечен от семе на небесния огън. Тогава те запалват огнищата си и си сготвят месото. Зевс, изтегнал се в небето, много доволен от номера, който е направил, като е скрил огъня, изведнъж забелязва отблясъка във всички къщи. Обзема го бяс. Виждаме, че Прометей използва същия ход, който и при разпределението на жертвеното животно. Той отново играе с противопоставянето на вън и вътре, с разликата между външния изглед и вътрешната реалност.

Едноврменно с огъня Зевс е скрил от хората и bios, живота. Живот, това ще рече насъщна храна, житни култури, пшеница, ечемик. Той не дава огъня, но не дава и житото. По времето на Кронос, в света на Мекона, огънят е бил на разположени на хората по върховете на ясените, житото растяло самичко, не било нужно да се оре земята. Работата не съществувала, никой не познавал труда. Не било нужно хората да участват активно в добиването на храната. Те не са били подложени на усилия, умора, изтощение, за да придобият храните, от които именно жизнеността им има нужда. Сега поради избора на Зевс онова, което е било естествено, става труднодостъпно, свързано с работа. Житото е скрито.

Така, както Прометей е скрил семе от огъня в цевта на растението си, за да го занесе при хората, така ще трябва нещастните хора да крият семето на житото и ечемика в търбуха на земята. В почвата трябва да се издълбае бразда, да се зарови в нея зърното, за да покълне житният клас. Накратко, това, което изведнъж се оказва необходимо, е земеделието. Става нужно да си изкарваш хляба с пот на чело, леейки пот в браздите, хвърляйки в тях семена. Но хората ще трябва също и да си запазят семена за следващата година, да не изядат всичко, което са произвели. Необходими стават делвите, в които да се складира в дома на земеделеца реколтата, която не трябва да се консумира до край. Неизбежно става да се прави запас до пролетта, до трудния преход между зимата и новата реколта, за да не се окажат хората без провизии.

Както имаше sperma на огъня, така има и sperma на житото. Оттук нататък хората са принудени да живеят с работа. Те получават огъня отново, но този огън, както и житото, не е това, което е бил преди. Огънят, който Зевс е скрил, е небесният огън, който той непрестанно държи при себе си, който никога не отслабва и никога не липсва: това е безсмъртният огън. Огънят, с който разполагат сега хората и който идва от огненото семе, е „роден“, щом като се е появил от семе, и следователно е огън, който умира. Ще трябва да го пазят, да бдят над него. Затова този огън има апетит, подобен на този на смъртните. Ако не го подхранват непрекъснато, той изгасва. Хората имат нужда от него не само за да се топлят, но и за да ядат. За разлика от зверовете те не поглъщат сурово месо, а готвят. Готвенето следва свой ритуал, има правила, с които човек трябва да се съобразява и които включват необходимостта храната да бъде обработена на огън.

В представите на гърците житото е растение, готвено от горещината на слънцето, но също и от труда на хората. След това трябва да се приготви при хлебаря, като се опече в пещта. Следователно огънят наистина е белег на човешката култура. Този Прометеевски огън, задигнат с хитрина, е действително „технически“ огън, интелектуална процедура, отграничаваща хората от животните и затвърждаваща характера им на цивилизовани същества. Обаче дотолкова, доколкото този човешки огън, противно на божествения, има нужда да се подхранва, за да живее, той съдържа в себе си и облика на дивия звяр, който не може да се спре, когато се развихри. Той изпепелява всичко, не само храната, която му дават, но също и къщи, градове, гори; той е нещо като пламтящ изгладнял звяр, който никога не се засища. С изключително двузначния си характер огънят подчертава спецификата на човека, той постоянно напомня за божествения му произход и животинското в него, той произлиза от две страни, както самия човек.

Пандора или изобретяването на жената

Сега бихме могли да помислим, че историята е приключила. Но това съвсем не е така. Започва трето действие. Разбира се, хората имат цивилизацията, Прометей им е дал всичките техники. Преди неговата намеса те живеели като мравки в пещерите, гледали, без да виждат, слушали, без да чуват, не представлявали нищо, а после, благодарение на него, те стават цивилизовани същества, различни от животните и различни от боговете. Но надхитряването между Зевс и Прометей не е свършило. Зевс е скрил огъня, Прометей го е откраднал; Зевс е скрил житото, хората работят, за да си изкарат хляба. Но Зевс все още не е удовлетворен, той смята, че поражението на противника му не е пълно. С гръмовен смях, какъвто обича да издава, Зевс му подготвя нов провал. Трето действие.

Зевс свиква Хефест, Атина, Афродита и някои второстепенни божества като Хорите. Нарежда на Хефест да намокри с вода глина и да извае нещо като манекен, изображение на parthenos — жена, или по-точно младо момиче, готово за женене, но още неомъжено и със сигурност още нямащо деца. Тогава Хефест изработва нещо като статуя с изящни черти на девойка. Идва ред на Хермес да й вдъхне живот, да й даде сила и глас на човешко същество, а също и други особености, за които ще стане дума по-нататък в разказа. После Зевс иска от Атина и Афродита да я облекат, да умножат красотата й чрез накити, бижута, сутиени, диадеми. Атина й дава бляскава, сияйна дреха — подобно на бялата тлъстинка, която обвиваше костите от първата част на разказа. Младата девойка засиява с целия си блясък. Хефест поставя на главата й диадема с було на младоженка. Тази диадема е украсена с животински мотив — на нея са изобразени всички живи същества, населяващи земята, птици, риби, тигри, лъвове. Тя е приказна на вид, thauma idesthai, и може да накара човек да се влюби безпаметно.

Първата жена стои пред все още обединените богове и хора. Тя е изкуствено изработен манекен, но не по образа на жена, защото такива още няма. Тя е първата жена, архетипът на жена. Женското начало вече съществува, защото има богини. Това женско същество е оформено като parthenos по образа на безсмъртните богини. Боговете създават творение, направено от кал и вода, в което те са вложили човешка сила, sthenos, и човешки глас, phone. Но Хермес поставя в устата й и лъжовните думи, придава й ум на кучка и темперамент на крадец. Този манекен, който представлява първата жена, от който произтича цялото „женско племе“, се представя, подобно на частите на жертвеното животно и на резенето, с измамна външност. Човек не може да я съзерцава, без да бъде очарован, пленен. Тя притежава красотата на безсмъртните богини, видът й е божествен. Хезиод го твърди — от гледката човек е потресен. Красотата й, подчертана от накитите, диадемата, дрехата и булото, е самото очарование. Тя излъчва charis, безкраен чар, блясък, овладяващ и покоряващ всеки, който я зърне. Нейната скат е безпределна, многостранна, polle charis. Богове и хора се поддават на този чар. Но отвътре се крие друго нещо. Гласът й ще й позволи да стане другарка на мъжа, негова двойничка. Те ще разговарят помежду си. Но словото е дадено на тази жена не за да говори истината и да изразява чувствата си, а за да лъже и да крие емоциите си.

В потомството на Нощта са родени всички злини, смъртта, убийствата, Ериниите, разбира се, но и същности, които могат да се нарекат „лъжливи или съблазнителски думи“, „любовна връзка или нежност“. Така че Афродита още от рождението си е съпроводена от измамни думи и любовна привлекателност. Най-