наречения „ефимерен плод“, т.е. билка, предназначена за смъртните. Това е храната на човешките същества, които живеят ден за ден и чиито сили се изчерпват. Ефимерните плодове са белег на смъртността. Вместо нектара и амброзията, вместо жертвения дим, който хората изпращат на боговете, тази ефимерна храна прави Тифон уязвим, крехък като човек. По същия начин гигантите познават умората и ранимостта, те не притежават постоянната и вечно действена жизненост на боговете.
Във всички тези истории ясно прозира на заден план идеята за божествен свят със собствени привилегии. Нектарът и амброзията са хранителният белег на безсмъртните. Зевс дава на циклопите и сторъките безсмъртната храна, за да станат пълноценни богове и да застанат край него. Напротив, на всички претенденти за върховна власт Зевс поднася ефимерна храна, каквато ядат смъртните и уязвимите същества. Когато в борбата изходът изглежда несигурен, за да се наклони везната в полза на олимпийците, Зевс не се колебае да накара противниците си да изядат такава храна, която ще ги направи слаби като хора.
На съд на Олимп
След победата над гигантите може да се каже, че царската власт на Зевс е наистина осигурена; боговете, които са се сражавали редом с него, завинаги разполагат с придобитите привилегии. Тяхно е небето, място, което познава само светлината, чистата светлина. В най-долната част на света цари нощта, мракът, там е Тартар или Хадес: тамошните богове са победени, чудовищата са овладени, гигантите сковани в неподвижност, завързани или приспани както Кронос. Те са някак си вън от играта, вън от вселената. Освен боговете, светът съдържа животните и хората. Тези същества познават едновременно и нощта и деня, и доброто и злото, и живота и смъртта. Животът им е преплетен със смърт подобно на нетрайните храни, които поглъщат.
Наблюдавайки развитието на тази история, можем да си помислим следното: за да съществува диференциран свят, с йерархии и подредба, е бил нужен първоначален акт на бунт — този, който е направил Кронос, скопявайки Уран. В този момент Уран е произнесъл към децата си проклятия, заплашващи ги с възмездие за сторена грешка — tisis. Така течението на времето е противоречиво, в него има място и за злото, и за отмъщението, за Ериниите, които носят възмездие, за Керите. Не друго, а капките кръв от отсечения член на Уран са породили мощта на насилието в целия всемир. Но нещата са по-сложни, по- нееднозначни. Между нощните сили, създаващи света в резултат на първия акт на основаване на подреден космос — осакатяването на Уран — и силите на съгласието има своеобразна връзка. От една страна Ериниите, гигантите и нимфите на войната, а от друга — Афродита.
Хаос поражда Нощта, а Нощта създава всички сили на злото. Тези лоши сили са преди всичко смъртта, Мойрите, Керите, убийството, клането; там са и всички нещастия: Отчаянието, Гладът, Умората, Борбата, Старостта. Сред проклятията, които тежат над света, трябва да прибавим Apate, Измамата, и
Между подвижността на силите на единство, съгласие и нежност, които управлява Афродита, и в потомството на една нощна сила, пораждаща всички възможни злини, има засичания, съвпадения, повторения: сред децата на Нощта са съблазнителските думи и любовното единение, тъй както в свитата на Афродита редом с очарователните девически усмивки се намират и любовните лъжи. Мъжът, измамен и подигран, може да намери в тях нещастието си. Така че всичко не е просто бяло от едната страна и черно от другата. Този свят произтича непрестанно от смес на противоположностите.
Възбуждайки гнева на отмъстителните сили, Нощта помага да се възстанови яснотата на порядъка, който е бил замъглен от простъпките. От своя страна сияйната Афродита, златната Афродита има за своя двойничка една черна Афродита,
При уреждането на всемира Зевс се постарава да отстрани от божествения свят нощта, мрака, раздора. Той създава царство, в което, дори ако боговете се скарат, разправията им не може да прерасне в открит конфликт. Той е пропъдил войната от територията на боговете и я е отпратил при хората. Всичките зли сили, които Зевс е изтикал от олимпийския свят, ще образуват ежедневната тъкан на човешкия живот. Той поисква от Посейдон да построи тройна бронзова стена, за да остане затворена вратата на Тартара и Нощта и силите на злото да не могат вече да се издигат до небето. Разбира се, те продължават да съществуват на света, но Зевс е взел предпазни мерки.
Ако между боговете пламне свада, която може да прерасне в нещо сериозно, те веднага биват поканени на щедро пиршество. Поканена е и Стикс, която пристига със златна кана с вода от адската река. Двете божества, които са се скарали, вземат тази кана, поливат вода на земята, правят възлияние, пият от нея и заявяват под клетва, че не са виновни за свадата, че каузата им е справедлива. Естествено, едно от двете божества лъже. Веднага след като пие от божествената вода, излъгалото божество припада, потъва в нещо като пълна летаргия. То се намира в състояние, наподобяващо положението на победените богове. Както Тифон или титаните то остава без дъх, без топлина, без жизненост. То не е умряло, защото божествата са безсмъртни, но е изгубило всичко свързано с божествените му свойства, не може да помръдне, не може да упражнява властта си, то е извън играта. По някакъв начин то се намира вън от космоса, затворено в летаргия, която го огражда от живота на боговете. То остава в това състояние в течение на много дълъг период, който гърците наричат голяма година. Когато се събуди, божеството все още няма право да участва в пира и да пие нектар и амброзия. Това божество не е нито смъртно, нито напълно безсмъртно. То се оказва в положение, подобно на титаните, гигантите или Тифон. То е изключено.
Иначе казано, в този многостранен и разнообразен божествен свят Зевс е предвидил опасността от конфликт. Той бдително е установил не само политически ред, но и нещо като юридически ред, тъй че щом се надигне свада, тя да не представлява опасност за устоите на света. Прегрешилите божества са изпъдени от Олимп, докато си изтърпят наказанието. След това те се събуждат от летаргията си, но все още нямат право на нектар и амброзия, а трябва да изчакат десет пъти по-дълъг период от времетраенето на наказанието. Такъв е редът при боговете, но не и при хората.
Неизцеримо зло
И тъй, Тифон е победен, неподвижен под всичко, с което Зевс го е затрупал. Може би останките му са пратени там, където са затворени титаните, т.е. в Тартара, което би било в реда на нещата, тъй като Тифон е син на Тартар. А може би той ще остане да лежи под струпаните върху него огромни планини, в частност под Етна. Тифон се оказва оплетен в корените на Етна, завързан под вулкана, който от време на време изпуска дим, вряща лава или огън. Дали това са останки от зевсовата мълния, които продължават да горят? Или проява на безредие, каквато е природата на Тифон? Ако наистина той се проявява в сътресенията на Етна, в лавата, в тези дълбини, от които нещо горещо извира на повърхността, това би доказало, че онова, което представлява Тифон като сила на безредието, не е унищожено из основи след поражението му, нито дори след парализирането или смъртта му.
Една от версиите на разказа, която заслужава да бъде изтъкната, твърди, че от тялото на Тифон излизат ветрове и бури — над повърхността на земята и най-вече над морето те са прояви на онова, което Тифон щеше да представлява в света, ако беше победил. Ако Тифон беше надделял над Зевс, едно неизцеримо зло, абсолютно зло, щеше да завладее света. Сега, макар и да е победен, елиминиран, все пак нещо от него остава, но вече не при боговете, а при нещастните хора. От Тифон извират ненадейно и непредвидимо ужасни ветрове, които никога не духат само в една посока подобно на другите ветрове. Нот, Борей или Зефир са редовни ветрове, свързани със зорницата или с вечерницата. В този смисъл те са деца на боговете. Тези ветрове посочват на моряците морските пътища, очертават нещо като огромни въздушни улици на повърхността на земята или на морето. Над водата, която е безкрайно пространство, нещо подобно на течен Хаос, редовните ветрове показват посоките, благодарение на които мореплавателите пътуват
