делви. В някои има вино, в други жито или зехтин, в тях са сбрани всичките хранителни запаси. Пандора надига капака на скритата делва и в същия миг всички злини, всички лоши неща се пръсват по света. В момента, в който Пандора захлупва обратно капака, вътре остава
И тъй, всички злини са на света заради Пандора. Самото присъствие на Пандора въплъщаваше всички злини, а сега отворената делва ги е увеличила още повече. Какви са тези злини? Има хиляди такива: умората, болестите, смъртта, нещастните случаи. Нещастията са изключително подвижни, те шават непрестанно, разпръсват се на всички посоки, никога не стоят на едно място. Те са невидими, нямат форма, не се чуват, обратно на Пандора, която е приятна за гледане и за слушане. Зевс е отказал на злините да имат лице и глас, за да не могат хората да се застраховат срещу тях, нито пък да ги отстранят. Нещастията, които хората се опитват да избегнат, защото знаят, че са ужасни, остават закътани в невидимост, неразличими. Злината, която се вижда и чува, жената, маскирана зад прелъстителската си хубост, нежността си, думите си, ви привлича и ви омайва, вместо да ви ужаси. Една от чертите на човешкото съществуване е разминаването между видимостите и онова, което се чува, от една страна, и реалността, от друга. Ето условията на живот на хората, такива, каквито ги е скроил Зевс в отговор на Прометеевите лукавства.
Последният никак не се отърва леко — Зевс го приковава между небето и земята, на средата на една планина, нещо като стълб, и го връзва там с вериги. Прометей, който е дал на хората смъртната храна — месото, сега сам служи за храна на птицата на Зевс, орела, носача на мълнията му и вестителя на непобедимата му мощ. Той, Прометей, се превръща в жертва, парче месо, отрязано от плътта. Всеки ден орелът на Зевс разкъсва и изяжда напълно черния му дроб, така че не остава нищо от него. През нощта дробът пораства отново. Всеки ден орелът се храни с Прометеевата плът и всеки ден тя се възстановява, за да може орелът всяка сутрин отново да си намери дажбата. И така ще бъде до деня, когато Херакъл ще освободи Прометей със съгласието на Зевс. Прометей получава един вид безсмъртие в замяна на смъртта на кентавъра Хирон. Последният, герой просветител, обучил Ахил и мнозина други да бъдат безупречни герои, е бил ранен, страда от неизлечимата си рана и не може да умре, въпреки че го желае. Така че става замяна. Смъртта е дадена на Хирон, а неговото безсмъртие е поднесено на Прометей. И двамата са освободени.
Прометей е наказан по заслуга. Той е поискал да поднесе на смъртните месото, в частност черния дроб, който представлява най-хубавият дял от жертвеното животно, защото тъкмо по този орган може да се гадае дали боговете приемат жертвата. На свой ред Прометей става чрез черния си дроб любима храна за Зевсовия орел. Този орел е символ на божествената светкавица, огненосец на Зевс, мълниеносен. По някакъв начин огънят, откраднат от титана, се завръща върху черния му дроб, за да си откъсне парче за вечно подновявана гощавка.
Освен това има една нелишена от значение подробност. Прометей е двузначно същество, мястото му в света на боговете не е ясно. Историята на черния дроб, който е изяждан всеки ден и пониква отново подобен на себе си през нощта, показва, че има поне три типа време и виталност. Съществува времето на боговете, вечността, през която нищо не се случва, всичко си е вече на мястото, нищо не изчезва. Има времето на хората, линейно време, течащо все в една посока, човек се ражда, расте, става възрастен, старее и умира. Всички живи същества са подчинени на това течение. Както казва Платон, това е време, вървящо в права линия. И накрая, съществува трето време, на мисълта за което ни навежда Прометеевият черен дроб — циклично или зигзагообразно. То обозначава живот, подобен например на луната, която расте, умира и после се възражда, и така неопределено дълго. Това Прометеево време наподобява движението на небесните тела, т.е. кръгообразните движения, които се вписват във времето и дават възможност времето да бъде измервано чрез тях. То не е вечността на боговете, не е и земното време, смъртното време, което тече все в една посока. Това е време, за което философите биха рекли, че е подвижен образ на неподвижната вечност. Личността на Прометей също е разтеглена, подобно на черния му дроб, между линейното време на хората и вечното съществуване на боговете, функцията му на посредник в тази история става очевидна. Неслучайно той е прикован между небето и земята, на средата на височината на стълб, в междинното. Той представлява връзката между много далечната епоха, когато в един подреден космос още не е имало време, когато боговете и хората са били смесени, когато е царувала не-смъртта, безсмъртието, и епохата на смъртните, вече разделени от боговете, подвластни на смъртта и на отминаващото време. Черният дроб на Прометей е по образа на небесните тела, подобен на онова, което влага ритъм и мяра в божествената вечност и играе също роля на посредник между света на боговете и света на хората.
ТРОЯНСКАТА ВОЙНА
Противно на твърдението на Жироду Троянската война наистина се е състояла. И струва ли си да я разказваме, след като я е представил на света поетът, Омир! Може да се получи само лош преразказ. За сметка на това може би си струва да опитаме да изложим като разказ причините и смисъла на този конфликт. Сблъсъкът се корени в много далечно минало. За да се опитаме да го разберем, трябва да се пренесем към няколко планини, явяващи се в началото на тази преживяна от смъртните драма. В Гърция се намира Пелион, в Троада — Ида, а в Спарта — Тайгет. Това са много високи планини, сиреч места, където разстоянието между богове и хора е по-малко от другаде, където, макар и да не са напълно заличени, границите между смъртни и безсмъртни стават по някакъв начин рехави. Случват се приплъзвания между божественото и човешкото. Понякога — и така става при Троянската война — боговете се възползват от тази близост, от тези срещи на върха, за да прехвърлят на хората злините, катастрофите, от които те самите искат да се отърват, като ги изтикат от сияйното си обиталище и ги пратят на повърхността на земята.
Така всичко започва на Пелион със сватбата на Пелей, цар на Фтия, и нереидата Тетида. Както петдесетте си сестри, населяващи с благоприятното си и изящно присъствие повърхността и дълбините на морето, Тетида е дъщеря на Нерей, когото наричат „морски старец“. От своя страна Нерей е син на Понт, Морския талаз, когото Гея е създала едновременно с Уран в началото на света. По линия на майка си Дорида нереидите произлизат от Океан, първичната космична река, която опасва всемира и го държи стегнат в кръговия поток на водите си. Тетида, може би заедно с Амфитрита, е една от най- представителните нереиди. Както и други морски богини тя притежава невероятен дар за метаморфози. Тя може да приеме всички форми, може да се превърне в лъв, пламък, палма, птица, риба. Тя има обширен списък на превръщания. Понеже е морска богиня, подобно на водата тя цялата е флуидност, никаква форма не я затваря в себе си. Тя винаги може да премине от един облик в друг, да избяга от собствената си външност така, както водата изтича между пръстите, без човек да може да я задържи. Тази богиня, може би именно поради тази пределна гъвкавост, тази неуловима флуидност, представлява в очите на гърците форма на могъщество, която само няколко божества са получили при подялбата. Такава е например тази, която Зевс взема за първа съпруга — богинята Метида. Както видяхме, Зевс не само се оженва за Метида, избирайки я сред другите богини, но я прави своя първа спътница, защото разбира, че тъкмо заради необикновената й гъвкавост, финес, флуидност детето, което Метида ще роди от него, някой ден ще стане по-хитроумно и по-могъщо от самия него. Затова още щом направя дете на богинята, той бърза с помощта на хитрини да я глътне, за да стане Метида вътрешна част от него. Детето, което ще се роди, ще бъде Атина и друго няма да има.
Вълнистата и неуловима сила, която представлява Метида, оттогава нататък е изцяло включена в личността на Зевс. Следователно няма да има момче, което ще надвие баща си, когато му дойде времето. Така се обръща това, което е съдба на човешкия род: колкото и силен и могъщ да е един човек, колкото и умен, царствен и господстващ да е, идва денят, в който времето го смазва, старостта го обременява и поради това детето, което е създал, младочето, което някога е друсал на коленете си, което е хранил и пазил, става мъж, по-силен от баща си и предопределен да заеме мястото му. Докато в света на боговете, след като веднъж Зевс се е установил и закрепил, никой и нищо не ще има силата да го отстрани, за да заеме престола му.
Тази Тетида, със своята дарба, магията на превъплъщенията, е очарователно, пленително създание.
