случаи. В какво се състои той? За да си премери някой силите с изключително надарена вещица или магьосник, естествено сблъсъкът лице в лице е обречен на неуспех. Обратно, ако се приложи хитрост, може би има шанс за победа. Зевс пита Метида: „Наистина ли можеш да приемаш всякакви форми, можеш ли да се превърнеш в огнедишащ лъв?“ Тутакси Метида се превръща в бълваща огън лъвица. Ужасяваща гледка. После Зевс пита: „А можеш ли да станеш капка вода? — Да, разбира се. — Покажи ми!“ И щом тя се превръща в капка вода, той я глътва. Ето че Метида е в корема на Зевс. Отново хитростта е изиграла ролята си. Господарят не се ограничава с това да поглъща евентуалните си наследници; оттук насетне той въплъщава в течението на времето, в неговия поток онова хитроумно изпреварващо знание, което дава възможност предварително да осуети плановете на всеки, който би искал да го свари неподготвен, да го изпревари. Съпругата му Метида, бременна с Атина, се намира в корема му. Така че Атина ще излезе не от лоното на майка си, а от голямата глава на баща си, която се е превърнала в нещо като корем на Метида. Зевс започва да крещи от болка. Прометей и Хефест се притичват на помощ. Те носят двойна брадва, удрят с нея Зевс по черепа и със силен вик от главата на бога изскача Атина, девица в пълно въоръжение, с шлем, копие, щит и бронзова ризница. Атина, изобретателната богиня, изпълнена с лукавство. Същевременно цялата хитрост на света е съсредоточена от този момент нататък в личността на Зевс. Той е в безопасност, никой вече не ще може да го свари неподготвен. Ето че големият въпрос за господството е решен. Божественият свят има господар, чиито права никой не може да оспори, защото той е самото господство. Оттук насетне нищо не може да застраши световния ред. Всичко се урежда в момента, в който Зевс поглъща Метида и по този начин става
Всеобщата майка и Хаосът
И тъй, войната на боговете е приключила. Титаните са победени, олимпийците са победители. Но всъщност нищо не е решено, защото след победата на Зевс в момента, когато изглежда, че светът най- сетне е в покой, че се е установил окончателен, непоклатим и справедлив ред, тъкмо в този момент Гея ражда ново по-младо същество, което едни наричат Тифей, други Тифон. Тя го зачева от любовната си връзка, подтикната според преданието от „златната Афродита“, с едно мъжко същество на име Тартар. Той е онази бездна в нея, под нея, която се явява нещо като заместител, отзвук на първосъзданния Хаос. Подземен, мъглив, нощен, Тартар принадлежи към един клон, напълно различен от клона на небесните божества, каквито са олимпийците и дори титаните.
Щом като последните са изгонени от небето и изпратени в Тартар, за да останат завинаги затворени там, Гея решава, за да създаде ново и последно дете, да се слее именно с въпросния Тартар, който е противоположен на небето. Гея, тъй като е под на света, е разположена на равно разстояние от небето със сияещия етер и потъналия в мрак Тартар. Ако от върха на небето някой хвърли бронзова наковалня, ще й са нужни девет дена и девет нощи, за да падне на земята на десетия ден. На същата тази наковалня, ако пада надолу от земята, ще й трябва също толкова време, за да достигне Тартар. Създавайки Уран, съвкуплявайки се с него, Гея създава цялото поколение небесни божества. Тя е всеобща майка, създава всичко, предвижда всичко. Тя притежава прорицателски способности и един вид изпреварващо знание, което й дава възможност да разкрива на когото пожелае по време на сраженията тайните, скрити, хитроумни пътища към победата. Но Гея е също така черната земя, мрачната земя. В нея остава нещо хаотично, нещо първично. Тя не се приобщава напълно към боговете, живеещи в блестящия етер, където няма никакви сенки. Тя смята, че не получава дължимото уважение от тези същества, които се сражават безмилостно от върха на Отрий до върха на Олимп, за да управляват света.
В началото, както си спомняме, е Хаос. После Земята. Гея, всеобщата майка, всъщност е противоположна на Хаос, но същевременно е свързана с Хаос; не само защото в дълбините си чрез Тартар и Ереб тя има хаотичен елемент в себе си, но също и защото тя възниква непосредствено след него. По онова време извън нея не съществува нищо във всемира, освен Хаос.
Съществото, което тя ще породи и което ще постави под въпрос не само Зевс, но цялата олимпийска божествена система, е хтонично същество в смисъл на земно: Хтон е земята от мрачната й, нощна страна, а не земята като майка, сигурна опора за съществата, които ходят по нея и се облягат на нея. Това чудовищно, огромно и първично същество във вида, в който го създава Гея, представлява особена фигура, нещо като чудовищен звяр, който има и човешки, и нечовешки черти. Той е надарен със страховита сила, могъществото на Хаоса, на първичното, на безредното. Има силни мускули като на сторъките — ръце, свързани с раменете с огромна гъвкавост, жизненост и мощ. Краката му здраво се опират на земята, те са неуморни и в постоянно движение. Това е същество на движението, на подвижността. То не е, подобно на съществата в някои митове от Близкия Изток, тежка инертна маса, която нараства само в определени моменти и действа само като съпротивителна сила, заплашвайки да заеме цялото пространство между земята и небето. Напротив, Тифон е непрекъснато в движение, удря, размахва ръце и крака. Той не просто има сто змийски глави, ами тези глави постоянно плезят черните си езици. Всяка от тези сто глави има по две очи, хвърлящи горещи пламъци, огън, който озарява змийските глави и същевременно изгаря всичко, което се изпречи пред погледите му.
Ами какво разправя това ужасно чудовище? То издава различни гласове: от време на време говори на езика на боговете, а понякога на човешки. В други случаи издава крясъците на всички възможни диви животни: реве като лъв, мучи като бик. Гласът му, начинът му на говорене са толкова многообразни, разнородни и пъстри, колкото целият му облик е чудовищен. Съществото му изразява в по-малка степен една изключителна същност, отколкото една разбъркана смесица от всички неща, обединяване в едно лице на най-противоречиви особености и най-несъвместими черти. И ако тази хаотична във вида си, говора си, подвижността си, мощта си чудовищност беше победила, порядъкът на Зевс щеше да бъде унищожен.
След войната на боговете и издигането на Зевс на власт раждането на Тифей или Тифон представлява опасност за олимпийския порядък. Победата му би отпратила света обратно към първичното и хаотично състояние. Какво щеше да стане тогава? Дългата борба на боговете помежду им щеше да бъде заличена. Светът щеше да се възвърне към някакъв вид хаос. И то не като се върне към изначалния първичен хаос, защото от него се е родил подреден свят, а като затъне във всеобща бъркотия.
Тифон или кризата на върховната власт
Тифон напада Зевс. Битката е ужасяваща. Както по времето на борбата на титаните и олимпийците, Зевс достига победа чрез нещо като земетресение, разбъркване на стихиите. Морските вълни заливат сушата, планините рухват в момента, в който Зевс пуска гръмотевица, за да разбие, да покори с мълнията си чудовището. Чак в недрата на Хадес, бездната на мъртвите и нощта, всичко се обърква и става хаотично. Борбата на Тифон срещу Зевс е битка на чудовището със стотици пламтящи очи срещу мълниеносния поглед на бога. Разбира се, изпепеляващото око на Зевс със светлината, която хвърля, ще надделее над пламъците на стоте чудовищни глави. Очи срещу око. Зевс побеждава.
Един анекдот разказва, че Зевс допуска грешката да отслаби бдителността си и да заспи в палата си — той, чието око би трябвало непрестанно да будува; Тифон се приближава, вижда мястото, където Зевс си е оставил мълнията и се кани да я грабне; но тъкмо в момента, когато ще сложи ръка върху победното оръжие, Зевс отваря око и тутакси поразява с мълнията противника си. Противопоставят се две могъщества: хаотичното и олимпийското, кое от тях ще превари другото по бдителност и поразяваща сила? В крайна сметка и при този вариант Тифон е победен. Жилите на ръцете и краката му, въплъщаващи в него жизнената сила и борбеността й, са поразени от мълнията. Ето че той е парализиран, затрупан с камъни и отправен обратно в мрачния Тартар, който го е породил.
Други твърде любопитни разкази излагат по различен начин чудовищното естество на Тифей. Тези истории са късни, от II в. от нашата ера. Различията между Тифей на Хезиод от VII в. пр.н.е. и този, за когото ще стане дума сега, се дължат до голяма степен на източни влияния.
Гея, уморена от олимпийските богове, създава с Тартар чудовище. То е описано като огромен великан, с мощно опрени на земята крака, с тяло, което сякаш няма край, тъй че главата му се удря в небето. Когато простре ръце встрани, едната му ръка допира крайния изток, другата докосва крайния запад. По самата си природа той обединява и обърква горе и долу, небе и земя, ляво и дясно, изток и запад. Тази хаотична маса
