Двамата Биар не отговориха: те бързаха устремно на запад, към големия завой при Куенсон. Бащата беше на няколко крачки отпред.
— Но къде я виждате тази мъгла? — попита Андре зад тях.
Доше, който го бе чул, бързо отговори:
— Шефът знае, той никога не се е лъгал…
Изминаха още няколко метра бегом по сухото; после се озоваха в един широк вир и скоро нагазиха във вода до прасците. Трябваше да стигнат оттатък Куенсон, който се разгръщаше като смътно очертано ветрило само на километър от тях. Стигнеха ли веднъж до брега, вече нямаше да ги заплашва нищо, щяха да се доберат до Мон по водещата нишка на реката.
Внезапно от северозапад, откъм морето, Андре видя да приижда, и то със смайваща бързина в това спокойно време, някаква пухкава стена; спирали от сива пара се кълбяха, нарастваха, носеха се към тях с изумителна скорост.
Това бяха големите талази мъгла, дошли от откритото море, понесли се по тинестия пясък. Това беше голямата опасност от морето в нейното най-непредвидимо и най-бързо проявление.
Защото морската мъгла е променлива като морето, а заливът е нейното царство, сцената за нейните най-невероятни преображения. Скоро пясъкът, тинята, обраслите с трева места задишаха пара, като животни. Тогава мъглата се стеле много ниско и много дълго над възсолените вирове и плитчините. Талазите й къпят дигите, спускат се над полдерите, изпълват равните полета. Матовият прилив, в началото не тъй дълбок, постепенно се покачва до прасеца, пропъжда стадото скупчени овце, овчарските кучета, които подлудяваха от него, но овчарят си стои изправен, все тъй неподвижен, с ямурлука, със старата протрита барета. След туй мъглата лека-полека се увеличава. Нехайно поглъща стопанствата, кулите, върховете на високите тополи, покатерилите се по хълма къщи на Мон, сетне и самото абатство, опасва тази прелест с меките си вълни, покрива най на края архангела, стърчал дълго над облака…
Понякога тъкмо трите реки и мрежата на техните делти я изтощават. Една голяма река от мъгла извива спиралите си над същинската река, прелива и завзема бързо пясъците като прилив. Вятърът, който не се предава лесно, я подгонва, усуква я, извива я на рула, които излитат нагоре; но също победен, той се съпротивява по-слабо, вече не успява да дълбае в нея трайни празнини, а само толкова, колкото корабокрушенецът смогва да отгребе с ръце.
Най-често през зимата мъглата се проявява като заболяване на въздуха. Въздухът се обърква за миг, както бистра течност в епруветка — от капчицата, която я размътва. Прозрачното стъкло помътнява пред очите ни.
За рибарите от Мон това е най-голямата опасност от морето, почти единствената, защото подвижните пясъци се разпознават, могат да се избягнат или да се прекосят, а приливната вълна може да се предвиди и е подчинена на часовника.
Този път внезапен прилив на изпарения извираше отвсякъде и тъй бързо, че сякаш пясъците се бяха втурнали да го посрещнат. Целият залив потъваше в него. Андре хвърли поглед през рамо. Отдясно Томблен бе изчезнал. Изведнъж и ток самият се оказа съвсем сам сред ледена баня, с горчилка от сажди в гърлото. Извика и силуетът на Доше се очерта на две крачки. Гласът на приятеля му достигна до него приглушен и някак разлат:
— Сега не трябва да се изпускаме.
Като си говореха, четиримата знаеха, че са заедно, но вече не различаваха краката си. Бяха ослепели всички едновременно и не мърдаха — заковани, застинали на мястото, което очите им бяха видели за последен път. По памет определиха посоките спрямо това място и според частите на телата си. Андре знаеше, че Томблен се намира точно на линията на дясното му рамо. А Мон, Мон се издигаше по продължението на левия му ботуш: той размърда вътре пръстите си, за да усети посоката, защото дори коленете му бяха изчезнали в мъглата. Така четиримата заедно запазваха ориентирите си като ненужно съкровище, от което се налагаше да се освободят, но още не се решаваха.
Андре слушаше мъглата, защото тя се чуваше — едно неясно бръмчене, което идеше от мекотата й, от матовата й, разлята тишина; чуваше се онова, което човек чува, когато си запуши плътно ушите с пръсти. Тя заледяваше устата и човек я нагълтваше до дъното на дробовете си. Студът, с който тя ги издуваше, сякаш ги вкаменяваше: усещаха се при всяко дишане от този парлив хлад, с който се пълнеха, и това беше причина за сериозно безпокойство.
Доше измърмори:
— Ще се вдигне чак при отлива.
Защото тези мъгли, които идват с морето, често си и отиват с него… Тази специално идва от Англия, където Андре беше видял как колите блокират тъй внезапно по улиците, че се блъсват в някоя стена. Беше черна и сякаш тежка от въглищен прах.
Биар, шефът, още не се решаваше да помръдне, защото при първата стъпка ги чакаше друго, по-голямо зло: щяха да загубят онази ориентация, която неподвижността им осигуряваше. Щяха да тръгнат напред, щяха да вървят във вярната посока, в която бяха поели, преди да ги застигне облакът, към Куенсон, прострял се на петстотин метра пред тях и тъй здраво препречил пътя, че изглеждаше невъзможно да бъде отминат. Да, първата стъпка щеше да бъде вярна, но втората вече щеше да се отклони… Щяха да се плъзнат леко встрани като пияни и без да могат да тръгнат отново, щяха отнапред да знаят, че ще се загубят. Те отлагаха колкото могат тревогата на тези първи крачки. Андре чу далечния глас на Биар-баща, който питаше:
— Колко е?
Той погледна часовника на ръката си и извика:
— Един и четвърт!
Току до него Доше напомни:
— Приливът е в два и двайсет. Имаме повече от час. Като че ли тази отсрочка накара стария Биар да вземе решение и той нареди:
— Да вървим! Няма да стоим тук…
Сенките им до Андре мигом се стопиха. Той ускори ход, за да види до себе си тъмната маса на Доше. Шумът от влачените във водата ботуши беше за него едно успокоение, защото то нарушаваше смазващата тишина. Клеман се поспря, за да му каже:
— Да можехме да застанем редом, но тогава пък няма да се виждаме и на два метра!…
Защото, когато бяха повече, както този път, и мъглата не беше тъй гъста, те самите представляваха ориентири: нареждаха се, додето още се виждаха, до едного от тях, който оставаше обърнат към целта, там, където мъглата го беше заварила. Така, задминавайки се един друг, те успяваха горе-долу да държат посоката. Този път за подобно нещо не трябваше и да се мисли… Андре вървеше сред тези смътни сенки, както нощем, когато се страхуваше да не попадне на някоя-стена или дупка — опипваше земята с ботуша си, готов винаги да спре. На драго сърце би тръгнал като при игра на сляпа баба — с протегнати напред ръце. Очите му не изпускаха движещия се неясен силует на Доше малко по-напред и вдясно. Не трябваше да го изпуска и да върви сам, да остане сам! А за това бяха нужни само секунди разсеяност, няколко крачки встрани… Неочаквано той мярна някаква бърза сянка, която пробяга от лявата му страна. Друг някой заблудил се тичаше с всичка сила в мъглата. Колкото и невероятен да изглеждаше този нечий призрачен бяг във водата, Андре извика:
— Хей!…
После обясни:
— Видях, че някой бяга, ей там…
Той се бе доближил до стария Биар на една ръка разстояние и го видя да клати глава, без да забавя ход. Започваха миражите, тези смущаващи бегли силуети, които изгубените в мъглата рибари непременно срещаха по песъчливите брегове и чиито сенки понякога имаха такива ясни очертания, че някоя от тях заприличваше на познат мъртвец.
Андре упорито бе продължил да твърди това, когато отново бе вън от опасност: бил разпознал дрехата, лицето на покойника, вечно бързащ и разсеян покойник, който никога не се спира и не познава никого. Никой в Мон не се смееше, слушайки тези разкази, а на края винаги се свършваше е литургии…
Огюст Биар измърмори:
