Роже Версел
За сьомга
Когато, ровейки в шкафа, той съобщи, че ще хапне набързо каквото има, защото тръгва за сьомга, Лоранс подхвърли:
— Вече трети път за петнайсет дни…
— Броиш ли ги?
Загледана през прозореца в бялото небе, тя сухо отбеляза:
— Ти поне се забавляваш!…
Той захлопна вратата на шкафа и се обърна:
— Пак ли започваш… Като съм тук, устата си не отваряш. Сто пъти ти предложих да излезем заедно; все не искаше…
Тя се върна сред стаята:
— Днес, ако искаш, ще излезем следобед…
Той вдигна рамене, ядосан от глупавата препирня:
— Защото ти казах, че съм намислил друго, нали?
— Да, точно затова…
Нападаше, гледайки го право в очите.
— Искам да зная — продължи тя — дали си способен да жертвуваш за мен поне едно от твоите развлечения.
— И повече дори, знаеш много добре. Поне да имаше някаква причина. Но ти нямаш… освен да ме ядосваш — каза той.
— Имам — упорствуваше тя.
— Каква?
— Да разбера какво ще ми отговориш…
Този отказ го накара дръзко да пристъпи към нея:
— Е, добре! Отговарям ти — не! Това е!
Тя наведе глава:
— Много добре… Вече ми е ясно… Ботушите си ли търсиш? Под бюфета са…
Тъй като това ставаше през деня, а през деня сьомгата слиза към морето, предната вечер бе посветена на мрежите. Четиримата мъже бяха дошли след отлива и бяха намерили джобовете, отрупани с водорасли. Бяха тръскали кош по кош… От три месеца насам законът позволяваше да се преграждат реките, но на не повече от сто и шейсет метра, и те недоволствуваха. Продължаваха да се оплакват от тази глупава зима, от непрестанните дъждове.
Жителите на Мон Сен Мишел се опитваха все пак да излизат за риба и който погледнеше от Северната кула, виждаше песъчливите брегове, разделени на парцели от дълги редици колове. Забиваха ги през един метър в пясъка и на опнато между тях въже навървяха широка ивица от четирийсет до шестдесет малки мрежи. Образуваше се преграда, която приливът надигаше отдолу, докато придойде всичката вода. Така нищо не пречеше на сьомгата да навлиза колкото си иска срещу течението и на трите реки.
Големите мигриращи риби се въртяха дълго в морето, сякаш нямаха доверие на тези непостоянни реки, колебаеха се пред замърсените води на Селюн, укрепените брегове на Куеснон, мочурищата на Се, които почти пресъхват след отлива… Подмамени от делтите на тези огромни реки, те влизаха в тях, но тутакси се озоваваха заприщени. Затова не се впускаха много навътре: те придружаваха морето, стигаха през нощта до бентовете на заводите, „опипваха“ ги, но през деня слизаха обратно с отливната вълна, щом усетеха, че реката се изпразва.
И тъй, дойдеше ли отливът, обърнеше ли се течението, мрежите самички започваха да ловят. Долното въже падаше на дъното и отливът залепяше мрежите към коловете. Тогава реката се затваряше и големите риби опираха муцуни в мрежестата преграда. Бяха още свободни, свободни да се върнат там, откъдето идваха, при извора на реките, но те упорствуваха, настоятелни и неспокойни, да преминат към морето. Понякога сивите им гърбове, вретеновидните им тела смътно се различаваха в пясъчните спирали на водовъртежите. Те опипваха препятствието, въртяха се из водните вихри, скокваха внезапно, извити като дъги. Тъкмо в този момент, когато сьомгата търсеше пролука, рибарите, навлезли до пояс във водата, се опитваха, пляскайки отгоре, да я изплашат, да я отпратят към дъното, към джобовете, а след туй да я заградят с мрежите си. Това беше и засада, и хайка. Беше трудно — заради престоя в ледената вода, заради това непрестанно чистене на мрежите, които събираха всички отпадъци на реките. А и рибата не беше много! В залива все споменаваха онази клауза в едновремешните договори за наемане на слуги, според която те се
Андре заедно с Доше и двамата Биар — баща и син, ловяха от два часа. Те работеха далеч един от друг, всеки зает да наблюдава собствения си сектор, изтърсваха мрежите, чистеха ги от снопове полепнали водорасли, които се оцеждаха по ръкавите им и ги мокреха. Те ловяха между Мон Сен Мишел и Томблен, но по-близо до Томблен, при един широк праг — в едно бързо течение, което ги удряше в краката.
Преди да пристигне в Мон, Андре бе ловил сьомга само в река, с изкуствена стръв, лов, при който рибарят се бореше с вече уловеното животно. А тук рибата беше на воля — истински ръкопашен бой, бърза фехтовка, нападения, отстъпи и финтове. Мрежата само ограничаваше терена, в който се играеше играта, а тя се играеше в самата вода, с всичките неудобства, които произтичаха от това: бавност и непохватност на движенията. В полза на човека беше само упорството на животното да преодолее препятствието и уплахата си. При все това, в първите минути на засадата Андре беше изпуснал една голяма зимна сьомга, която дървената част на зле насочената ракета само бе закачила и която след един стремителен завой се бе измъкнала като стрела нагоре. Оттогава те чакаха завръщането й, почти сигурни, че като се успокои, тя, с животинското си настървение, ще се върне, за да се натъкне отново на преградата.
Бе сивкав следобед в края на февруари. Времето беше тихо, почти топло, един от онези влажни измамливи пролетни дни, които насила изтръгват първите пъпки на растенията, за да ги предадат на мартенските мразове, и които карат все още навлечените хора да се задъхват от горещина. Зад тях смътно се очертаваше само моравият силует на Мои Сен Мишел — една продълговата камбанария върху заоблен хълм. Само мочурищата блестяха сред тинестите води, тези мътни приточни води, които се стичаха отвсякъде. Докато тръскаше мрежите, които пръскаха в лицето и врата му неприятен дъжд, на Андре му се стори, че на двайсет крачки вдясно става някакво необичайно раздвижване — подобно потръпването на водата над гмуркач, устремен към повърхността. Миг след туй звънък удар от опашка изпляска по повърхността. Озовала се отново пред преграда, голямата риба проявяваше нетърпеливото си разочарование. С разтуптяно сърце Андре тръгна предпазливо към нея. Трябваше да застане над животното, без да прави вълни, без то да го усети — да го нападне отзад… Придвижването по прага, сега, когато вървеше срещу течението, го заслепяваше, причиняваше му нещо като световъртеж. Въпреки това той не изпускаше от очи мястото, където рибата бе скочила. Приготвил ракетата, той напредваше предпазливо и тъкмо щеше да повика за подкрепление, когато чу да викат него самия:
— Е-е-е-ее!
И Биар бащата, на другия край на преградата, нещо бързаше, размахваше енергично ръце. Отначало Андре помисли, че е хванал още една сьомга, но старият рибар, напротив, се отдалечаваше от коловете, а двамата други, и те като него бързо изоставиха лова. Доше беше вече на сухия пясък извън водата и викаше:
— Побързайте, мъглата!
Андре погледна и се учуди, че нищо не се променя. Зад тях Томблен, забравен от прилива, все тъй извиваше левиатановия си гръб. Самият Мон, скрит за момент, изплуваше отново през дима на ниските облаци. Той изглеждаше само по-далечен и учудващо забързан, тичаше през кръглите облачета, както луната в бурно небе. Макар да нямаше причини за безпокойство, Андре ускори ход все пак и тъй като дълбочината на широкия ручей намаляваше и вече не трябваше да се безпокоят, че вдигат шум, той зашляпа с по-големи и по-бързи крачки.
Когато се присъедини към тримата мъже, той попита:
— Е, какво?
