— Веднъж срещнах Жан дьо Томблен, близо до Ла Кроа де Грев…
В продължение на няколко секунди с някаква неясна завист Андре си помисли за този гигантски плувец, който се хвърляше във водата от кулата на Томблен и стигаше до Мон без прекъсване. Той никога не се бе интересувал от часа на приливите и отливите!… Оставяше се на прилива, плуваше по течението или срещу него, както си иска, до онази вечер, когато, обезсилен от алкохола, бе потънал като камък на дъното. Оттогава мнозина, без да броим Огюст, го бяха виждали да се мярва в мъглата…
Андре се блъсна изведнъж в Биар-баща, който се бе спрял внезапно, без да предупреди.
Старият заяви:
— Броих крачките си. Отдавна трябваше да бъдем там!
Беше вървял във водата, към леглото на реката, към пясъчния насип на брега и бе изброил хиляда крачки: най-малко триста в повече, ако бяха вървели по верния път.
— Този път вече сме загубени — заключи той.
Това значеше просто това, което значеше: те се бяха загубили, заблудили; не знаеха вече нито къде се намира морето, ни Томблен, ни Мон, ни Бретан, нито Нормандия. Доше потопи ръка във водата — мъглата отряза ръката му почти до китката — и каза:
— Според мене Мон е там.
Но Огюст, синът, който упорито държеше ръцете си в джобовете, посочи с глава друг ъгъл на хоризонта:
— Смятам по-скоро, че е там.
Беше тъй абсурдно, че замълчаха. Тогава Андре предложи:
— Да бяхме извикали?…
Те не отговориха нищо, безразлични, оставяйки го да направи този детински опит. Тогава той сви ръце на фуния пред устата си и изрева:
— Е-хе-хе-хеееее!…
Не повтори: беше все едно да вика с кърпа в устата. Звукът се блъсваше веднага в нещо меко, в някаква вата, която го задушаваше. Самият му глас го уплаши, толкова бе странен, един от онези викове, които се чуват в буря, нощем край лудниците…
Той видя как Биар-баща се навежда, как потапя ръце въз водата, как глади пясъка, как го опипва и вече се изкушаваше да попита: „Да не сте загубили нещо?“
После си спомни, че изпадналите в беда рибари се ориентират така по малките хълмчета, които леко набраздяват меките тинести пясъци на залива: по-полегатите страни на тези хълмчета са винаги обърнати към морето. Така релефът им показва посоката на вълната, а значи и посоката на брега. Това би могло да им помогне да се ориентират, ако прелелите реки и ручеи не бяха набраздили безразборно скалистия бряг, обърквайки така всички следи. Няма значение, това все пак беше някакво указание и старият Биар тръгна. Все пак при първата стъпка той попита:
— Колко стана?
— Два без двайсет.
Оставаха четирийсет минути до прилива…
Те не вървяха в равен полумрак. Тази мъгла беше променлива. Тя изтласкваше пред тях по-черни кълба, в тях имаше валма пушек. Навремени сякаш се силеше да се разкъса, да се просветли. Макар че вятърът утихна, млечните повесма бавно се точеха из нея. Дълбаеха се дупки, които нови изпарения бързо запълваха. И все същият парлив вкус дереше гърлото и смразяваше гърдите отвътре… Овлажнените им дрехи бяха за изстискване.
Изведнъж в този призрачен вървеж Андре усети как в него се надига тревожният и абсурден страх от детските години. Винаги се бе страхувал да не го погребат жив. И ето че сега чувствуваше същото паническо задъхване!… Той ускори крачките си, за да измами чрез усилието, през раздвижването на мускулите си това усещане за зазиданост. По-бързият му ход го доведе до Доше, който опря отведнъж и извика:
— Стой!
Той слушаше напрегнато.
— Камбаните!…
Бяха убедени, че камбанният звън не им се причува. Вдясно от себе си познаха припрения звън, идещ от енорията. В Мон знаеха, че те са в беда и биеха камбаните, за да ги ориентират. В Сен Леонар един от малките Жуган, старите неприятели, сигурно ги викаше със своя рог, защото той заместваше сега прадядото, чийто дъх вече не достигаше да надува раковината, прочутия „конус“, който трийсет години бяха слушали да бучи сред мъглистите изпарения… Ударите на камбаните достигаха до тях през една пролука в мъглата. Като слушаше как звънти задъханото им безпокойство, Андре внезапно си помисли с угризение за тревогата, която те носеха на Лоранс. Сега жените и приятелите им се безпокояха, но бяха заедно: и крепеше ги онази обща тревога, която угрозата на морета винаги събуждаше в това рибарско село, каквото Мон беше през зимата. А Лоранс се тревожете сама, без нито един приятел край нея, защото дори мъката не би я накарала да иде при другите! С някакво предчувствие, което сега го поразяваше, тя го бе молила да се откаже от този лов заради нея… а той грубо и бе отказал. О, ако се върнеше!…
Камбаните замлъкнаха отведнъж и го изтръгнаха от разкаянието му, от страстните обещания, които си даваше.
Старият Биар рече:
— Продължава да звъни, ама дупката се запуши: не се чува вече.
И реши:
— Оттам идеше!
Доше тръгна отново и избоботи:
— Като си помисля, че камбаната за мъглите мухлясва от двайсет години на тавана на сакристията!
Готовите да се притекат на помощ монаси наистина бяха окачили на времето в звънарната на абатската църква една огромна камбана, която почваха да бият, щом първите талази на мъглата плъзнеха по тинестия пясък. Революцията, която реквизира всичкия бронз на абатството, му бе оставила тази камбана. Но когато събориха звънарната, за да я реконструират, бяха я свалили и оттогава бе останала забравена под прахоляци и мазилка. За нея се сещаха само в беда, като за някой стар, изоставен и немощен светия.
Камбанният звън ги бе насочил надясно. Дъното леко се издигаше и те се озоваха на сух пясък. Двамата Биар познаваха всяка плитчина по бреговете. Щом стигнеха някоя, те я назоваваха — щяха да знаят поне дали бяха загубили или спечелили, дали вървяха към Мон, или се носеха право към морето… Но ботушите почти веднага зашляпаха; „заливът“, водната равнина, продължаваше. Бяха се натъкнали само на една незначителна бърчинка, която нищо не можеше да им покаже.
— Колко стана? — пак попита старият.
— Два и три…
Сега пък часовникът приковаваше вниманието на Андре. Един поглед за връзка с другите две сенки, един за стрелките… Два и четири… Два и пет… След четвърт час — приливът! А ако не се намираха съвсем близо до Мон!… Последните, които се бяха загубили предната година, бяха попаднали на кулата Томблен, която тогава не е била опасвана от река. Бяха се качили в нея, бяха прекарали една ледена януарска нощ, но се бяха върнали призори при отлив, в ясно време — в изумения Мон, където жените им вече плачеха… Три часа бяха викали след тях от Северната кула… Той още си спомняше за изпадналите в беда яйчарки, заплели се из един пясъчен насип, по-висок от речния бряг. За да не рискуват, както тези четиримата например, да се впуснат в смъртноопасен ход преди приливната вълна, те бяха предпочели да предизвикат съдбата си: бяха се оставили водата да ги обгради, а после да ги покрие малко по малко. Скупчени на грозд, те бяха устояли на течението, водата им бе стигнала до кръста, после, след мъчителни часове, тя бе спаднала, оставяйки ги вкочанени на пясъка. Но тогава приливът е бил съвсем слаб, а днес е в пълната си сила…
Старият Биар отново рязко се спря, сякаш се бе натъкнал на някакво препятствие. И наистина така беше, защото пред него се издигаше един черен и висок кол; предполагаше се, че до него има и други, и Биар, който сам ги бе познал, защото сам ги бе сякъл, дялал и заострял, заяви вече съкрушен:
— Нашите са…
След час и четвърт вървене те се бяха върнали там, откъдето бяха тръгнали!
